Заваля. Небето плачеше, а сълзите му падаха безпомощно като изтръгнати. По това време хората спяха, прегърнати от уюта на меките завивки. Само те – два погледа, които вечно се търсят, но нивга се не срещат, само те - две кървящи сърца, две души, безвъзвратно изгубени, бяха отхвърлени от топлината, горейки в собствен пъкъл... и плачеха. Той, защото я беше предал, и тя, защото знаеше. А Вселената страдаше с тях.

Но времето опрощаваше греховете им и накрая те заспаха под безмилостното тик-такане на часовника. Два удара се сляха в един, две дихнаия, синхронизирани до последната стотна, две души пееха една и съща песен. Забравиха болката и оставиха небето да плаче вместо тях.

***

Слънцето изгря рано и стопли асфалта, премръзнал от снощния порой. По обяд вече всичко беше сухо, а навън щукаха всякакви хора. Времето ги гонеше, а те бягаха в ужас, че ще ги хване.

В малката антикварна книжарничка на ъгъла на улицата грееше мека светлина. Сред безкрайните лавици, претрупани с дебели, прашасали книги и древни антики, един куп от рижави кичурчeта, съсредоточено се взираше в жълтеникавите страници, изписани на ръка. До езерцето от думи една вилица, подпомагана от нежна ръка, усърдно бучеше парче ванилова торта.

Вратата се отвори със скърцане. Чу се тихата песен на звънчета, последвана от глухи стъпки.

- Госпожице Прекрасна, поръчката Ви пристигна.

- Остави я на масичката, моля те.

- Голям топъл шоколад с много сметана и ванилово кексче. Голямо.

Той се приближи, сгуши се до нея на креслото, пъхна едно разбунтувало се кичурче коса нейде из кошницата от топло червено и я целуна по врата.

- Знам, че много обичаш да четеш, но, моля те, обърни ми малко внимание – пошепна и думите му погъделичкаха кожата ѝ. – Ще се постарая да бъда интересен – и продължи да я дарява с леки целувки.

Накрая тя се предаде и като погледна страницата, до която беше стигнала, затвори книгата. Прашинките по нея очевидно се разсърдиха и възмутено подскочиха, тупвайки обратно на изпокъсаната корица.

- Иха. Много ти е изстрадала книгата. Какво ѝ се е случило?

- Как какво – Вивиан естествено – и тя хвърли укорителен поглед към котарака, който точно в този момент критично оглеждаше отражението си в огромното резбовано огледало, сякаш произведено още през Средните векове. А сигурно не беше и чистено от тогава – цялото беше в прахоляк и мазни петна. Но иначе хич не беше лошо – от махагон. Солидна изработка, истинско произведение на изкуството.

- Вивиан?! Мислех, че е котарак, а не котка.

- Еми, да, попринцип е така. Обаче собственикът не е знаел – май е бил сляп или нещо такова. А и на респектираща възраст.

- Ясно. Това обяснява защо е толкова... ъм...

- Тлъстичък? – последва задружен смях, породен от точното описание. – Сигурно.

Смехът им постепенно заглъхна и те останаха, загледани през прозореца. Постояха прегърнати, докато не погледнаха към часовника, гордо закичен на стената, слуга на времето, който сякаш можеше да издържи и на най-напористия катаклизъм.

- Ужас! – тя подскочи и удари по масата, предизвиквайки нова вълна от разгневени прашинки. Грабна си раницата като замалко не прегази опашката на Вивиан и се заоглежда за нещо. – Ще закъснея за училище!

- Това ли търсиш? – той с усмивка ѝ подаде връзка с ключове, на която висяха един куп дрънкулки.

- Мерси, мерси. Хайде! – сграбчи го за ръката и го задърпа към вратата.

***

Часовете току-що бяха свършили и тя, макар и все още да страдаше, нямаше търпение да го види отново. Само че когато излезе в двора, ги видя. Той, нейният любим, човекът, който твърдеше, че колкото и клиширано да звучи, я обича повече от всичко друго на света... и онази, същата, от вчера. Със същите греховни устни, с които всяка вечер я приспиваше, сега той целуваше нейната ръка. Тя се пречупи. Избухна в сълзи и се затича към изхода, колкото може по-далеч от него. Само че той я видя.

- Не! Чакай! Изчакай, моля те, изслушай ме! – той се затича след нея, оставяйки момичето, на което се извиняваше за вчерашната целувка, за вчерашната грешка, зад себе си. - Знам, не си длъжна да слушаш обясненията ми, но моля те! – тя забави крачка и постепенно спря, а той хвана ръката ѝ.

- Знаеш ли, и вчера ви видях. Но си мислех, че... Надявах се, молех се, че не си го искал, че е станало не по твоя вина, че е било само един път, че няма да се повтори. Защото нaистина вярвах, че ме обичаш!

Двамата седнаха на пейката, загледани в далечината. Тишината носеше тежкото бреме на напрежението. Слънцето близна хоризонта и с бавно опиянение се потопи в него. Морските вълни жадно изпиваха и последните струйки светлина, а след себе си оставяха купол, осеян с безброй запалени фенери. Времето минаваше, а те продължаваха да мълчат. Накрая той се предаде и я погледна. Останаха така – тя, вперила поглед в безмилостната борба за надмощие между лампата и един нещастен комар, и той, захласнат по аленото състезание на различните кичурчета от косата й. Сякаш застинали в неловка тишина.

- Обичам те – прошепна той, все така съзерцавайки красотата ѝ - Беше глупаво, съжалявам. Беше отвратително глупаво. Най-голямата грешка, която някога съм правил и не знам дали наистина осъзнаваш колко точно съжалявам. Не знам дали ще можеш да ми простиш, но... Обичам те.

Тя се отказа, заряза комара и обърна поглед към него.

- Ами... – той протегна ръце, обхващайки лицето ѝ в шепите си и тя замълча, давайки време на сърцето си да обмисли действията си. Той се приближи, вдигна искрените си, умоляващи очи към нейните, изчаквайки реакцията ѝ и за един безкраен момент сля устните си с нейните. Сълзите се стичаха по страните ѝ, сърцето ѝ запрепуска, сякаш за да си навакса за ударите, изпуснати преди малко.

Заедно с нея небето заплака в божествена наслада. Два удара се сляха в един, две дихания, синхронизирани до последната стотна. Две души, макар и за момент изгубени, отново пееха една и съща песен.