Когато мечтите избледнеят

Потърсих те, за да открия себе си.

Безкрайно дълъг беше този път.

Намерих те, но себе си аз не открих.

Така еднакви с тебе сме били.

Задъхани от страст неугасима.

Преситени от взиране, но жадни за любов.

Аз искам още само миг да постоя.

Без думи и без обяснения.

Тук , на върха , телата ни се сляха с ритъма на небосклона,

Душите ни се срещнаха- там някъде, нагоре в необятното.

За този миг живях- да бъда твоя.

За този миг родена съм била.

Мъжът беше по детски красив. Толкова невероятно сини очи, Ева не бе виждала никъде. Кестенява коса и брада в есенни нюанси – от ексцентрично червено до охра. Бялото лице бе като лист, на който е нарисуван неземен пейзаж. Убийствена нежност, съчетана с напориста устремност, енергия отвъд пределите на обикновените, стандартни същества. И някаква мистична сила, която те покорява с извънредното си тайнство. Това бе един самоуверен мъж на 32.

По лицето й запълзяха диви тръпки. Винаги ли ще се чувства пред него така, както тогава? Тя бе твърде уверена с другите, но когато го видя- застина в учудване. Този мъж я извеждаше от равновесие. Правеше я безопорна и зависима от одобрението му. Всичко бе нищожно и безименно в сравнение с него. Нищо не можеше да изтрие разтърсващата стихия на чувството, което се зараждаше в детската й душа. Тя бе само на 13.

Общуването с Ейвън я даряваше със смисъл. Мисълта за него я караше да се усеща различна и необикновена. „Това ли е тайнството, наречено любов?”- питаше се Ева. Това ли е мярката за единственост? В малката й главица си даваха среща подобни мисли. Една осмокласничка от музикалната гимназия, която разиграваше момчетата брилянтно…бе в устрема на първото си чувство към истински мъж.

В един съботен ден Ейвън беше лектор в техния град. С блестящата си ерудиция и словоохотливост очароваше тълпата, но … с нея беше различен. Той бе суетен като жена, която осъзнава несъмнените си прелести и същевременно силен с яркостта на таланта си. Дързък и атрактивен като шут. Неговата самоувереност се предаваше на публиката и всеки се чувстваше наелектризиран след досега си с него. Само едно тъмно петънце в дъното на очите му показваше, че е наранен и самотен. И тя му беше необходима по някакъв необясним начин.

Ева бе философката в класа. Увличаше се от разни неразбираеми за другите теории за свръхчовека, за вроденото познание… Младежите на нейната възраст й се струваха инфантилни и с ограничен интелект. Но този мъж… той успяваше да провокира нещо неуловимо в нея и да се вмъкне в тайните, недостъпни ъгълчета на съзнанието й. Караше я да трепти в хармония със себе си. До него се усещаше цялостна.

Дали това се дължеше на затворения провинциален живот в малкото градче? И затова сетивата й бяха изострени. Ейвън не разбра, че е предизвикал подобно усещане в някого сред публиката и продължи уверено да разяснява заплетената си музиколожка теория. В края на срещата той пробяга с очи участниците. Въздъхна облекчено. Още един уикенд бе приключил. Непонятно как тези ангажименти в почивните дни го зареждаха с необикновена енергия. Дали защото тук хората бяха по-първични и му отвръщаха с по-чисти душевни послания?

Харесваше му да работи с млади хора. След като вече бе покорил световните сцени, докосването до непокварените мозъци на учениците го даряваше с нови вибрации. Учудените погледи, пълни с обожание, го караха да се чувства значим наистина. Обичаше да бъде близо до своите слушатели, да разговаря с тях компетентно, да ги насърчава пламенно, да ги подкрепя. Интересуваше се от проблемите им , но от всичко най-много бе зависим от одобрението им и желаеше да получава обичта им. Нуждаеше се от това чувство …както вампирите от кръв.

Ейвън не се притесни от дръзките пламъчета в очите на Ева. Тя го провокираше непрекъснато. Той , естествено, бе свикнал с обожанието. Но все пак му беше поне мъничко приятно. Това момиче бе по-различно от останалите също като него. Със своята специфичност те се самоизолираха някак си от останалите и не им оставаше нищо друго освен да си правят компания. Между двамата се засилваше привличането. Появяваше се една вибрация, необяснима нишка, подобна на връзката между хора, които са били безкрайно близки и се познават от хилядолетия. Може би са били заедно в минал живот? Тя наистина го слушаше с внимание и той усещаше, че е разбран и приет. Е, кой може да обясни необяснимото???

Срещата свърши. Сбогуваха се. И дните се занизаха постарому. Времето на Ева се протягаше между уроците по флейта, пиано и пеене във вокалната група. Останалото оставаше за стереотипно учене. Родителите й бяха хора в командировка, а двете й по-големи сестри вече живееха отделно. Нямаше кой да се намесва в начина й на живот. Понякога бе неописуемо самотна. Имаше нужда от човешко същество, което да я насърчава и подкрепя. Вродената й неувереност я комплексираше допълнително. Момчетата я преследваха с хъс, който я правеше още по-равнодушна. Търсейки себе си, тя само нараняваше, вземаше любовта на длан, разглеждаше я и отново я връщаше на притежателя й. Душата й бе като запечатана амфора. Недостъпна и пълна с изненади.

С Дони и Сани пееха във вокалното трио. Предпочитаха да изпълняват свои композиции. Харесваше им да отключват себе си чрез поезия и ноти. Живееха различно, в един троен свят, където всеки друг бе излишен. Така се спасяваха от самотата. Всеки си имаше по някакво гадже извън групата, но тяхната заедност бе неразрушима- верую и смисъл на дните им. Саморефлексия и идентичност. Тримата заедно бяха в едно астрално равнище и усещането за щастие от съвместната им работа не се поддаваше на обяснение. Трио „Спектър”. Толкова различни, а допълващи се до един. Разбираха, че това „заедно” им помага да пораснат, да надживеят неудобствата и компромисите. Да се осъзнаят като отделни личности.Тримата се различаваха от съучениците си по своята амбиция и страст към работата. Желаеха да бъдат креативни и да оставят своя отпечатък в света. Амбициозно, нали?

Макар и различни по темперамент- Ева, Дони и Сани бяха изправени пред едновременното действие на много фактори, които ги обединяваха в тяхната заедност, наречена „Групата”. Експериментираха смело и успяваха да покажат силните си страни, като нито за миг не спираха да мечтаят.

Може би това бе нещото, което толкова здраво ги свързваше. Иначе за другите оставаха неразбрани чудаци, говорещи за космическия порядък и тайната хармония на човешките души.

Ето че Ейвън дойде отново. Този път като член на жури в младежки конкурс. Търпеливо прослуша участниците и към всички имаше точни, професионални препоръки. Триото нарече „до болка познати”. Ева се сви в себе си. Никога не бе усещала толкова силна енергия, устремена и напираща да разгадава. Всичко се преобърна наопаки.

Умът й заработи на двойни обороти. Тя се стремеше към него с пълното съзнание за преимуществата и дефицитите си. Никога не бе мразила така ясно възрастта си. Фактът, че той не я възприемаше сериозно я подразни. Възможно ли бе да е събудила любопитството му? Никога повече нямаше да изпитва съжаление, че е толкова млада. Отношението на Ейвън бе бащински загрижено.

Груповият ум на триото им помагаше да преодоляват отчуждението и самотата. Тримата излизаха от индивидуалната си изолираност и неразбиране и се втурваха в света по своя си начин. На осми декември 1980г. светът бе разтърсен от смъртта на Джон Ленън. Ливърпулската четворка осиротя. А те пораснаха. Вече на 14, с нови идеи и още по-увлечени от общата си дейност. Безкомпромисни. Концертираха и учеха. Направиха песен за Ленън.

Пътуваха за София. А после им предстоеше един уикенд в столицата. Застанали сред мръсната улица, блъскани от непознати хора, тримата усетиха възбуда при мисълта, че за пръв път се сблъскват с истинския живот. Сами в непознат град. Като големите.

След закуската в хотела отидоха на акустична репетиция в телевизията. На спирката започнаха да репетират поредния вокал и изпуснаха трамвая. После се хвърлиха в едно такси. Пристигнаха в студиото навреме. Там ги посрещна ниска, очилата режисьорка, облечена абсурдно с карирана пола до коленете и каубойски мокасини.

              – Ще се справите ли, дечурлига? – снизходително ги закачи тя.

Усмивката се дръпна от лицето им. Не предполагаха, че хората с творчески професии имат толкова занаятчийски рефлекси. „Старата чанта” полугласно каза на оператора:

            – Виж там, направи пробни снимки на тези птиченца. Не смогвам да обработвам откритията на Ейвън.

Значи Ейвън „сипваше“ в телевизията „таланти на конвейер”… Изненада се от бунта в себе си. Не желаеше да бъде сравнявана, анализирана, разпределяна. Искаше да стане уникалния му пристан в живота. Чувството й беше безнадеждно и отчаяно. Искаше го само за себе си. Егоистично и безкомпромисно.

Ева не можеше да се съсредоточи върху записа. Очите й непрекъснато се стрелкаха към вратата. Най-после той се появи. Безупречно изкъпан - до блясък. С уморени кръгове под очите. Нощният живот и напрежението вземаха своя дан от излъчването му. Момичето го съжали. За първи път осъзнаваше, че той е работохолик и невероятните му успехи са резултат от безкрайни безсънни нощи, които увреждат здравето му. Искаше й се да го спре. Ненавиждаше димящата цигара и четвъртото кафе в треперещите му пръсти. От вредните си навици той изглеждаше по-възрастен. Но това не й пречеше да си го обича. По детски несравнимо. Като всяко първо чувство- изживяването имаше своята неповторимост. „Диря остава, когато се върви по неутъпкано.” Така поне пишеше любимата й писателка Блага Димитрова.

Уникално, но невъзможно. Ейвън бе щастливо женен и винаги подчертаваше този факт. Издигаше жена си Лея на пиедестал. Странно и объркващо. Тя бе със скромни физически данни и далеч от идеала за женска прелест. Тогава? Лея се отличаваше от другите. Не приличаше на нито една жена, която е познавала до този момент. Рядко съчетание от лед и огън. Загадка, която провокира. При това определено твърде интелигентна за жена-домакиня, недостъпна, свенлива и затворена. В нея имаше неизживени комплекси. Неприветливо чувство за малоценност. Инопланетянка. Нещастно неразбрана сред примитивни хора, издигащи блясъка и лукса в религия. Тя бе станала майка наскоро и изразът на мадона й отиваше много. Прозрачносиви очи. Кръгло лице, очила с рамки и дълга маслиновочерна коса. В съчетание с дребно, поналято тяло.

Дългоочакваната рожба бе сплотила семейството и у двамата родители имаше задоволство и конформизъм по отношение на личностните им различия. Ейвън бе много динамичен човек и вероятно статиката на брака го влудяваше. Капризен и склонен към разнообразие, той много бързо изчерпваше интереса си към определен обект. Накратко казано, той си беше един уникален секс-маниак, който се зареждаше от непознатите усещания в една нова връзка. Но тази особеност не му пречеше да бъде по един специален начин добър съпруг и баща, за когото семейството е най-голямата ценност.

Ева с нескрит интерес наблюдаваше прераждането му- т.е. тя го намираше твърде бляскав и й се струваше, че е лишен от човешки чувства. Но когато я попита дали малката му дъщеря ще хареса новата му вратовръзка, тя не знаеше към кого е отправен въпроса. Дали е израз на суета или недостатъчно самочувствие?

Слушайки композициите на триото, един ден той възкликна:”Ей, деца, ама вие сте решили да ми изядете хляба!” И в същия момент, но вече с друг, по-благ тон й нареди: „Обърни се! Завърти се! Я, та ти вече си станала истинска жена! А аз не съм забелязал досега.” Сравнението я стресна, защото на 16 тя никога не бе мислила за себе си като за жена. С леко мъжкия си темперамент се стараеше да се разграничи от останалите момичета в класа. Риташе футбол през ваканциите. Но никой не може да излъже природата си.

По време на вечерята с Ейвън тя беше унесена в своите мисли, чувстваше се некомфортно, преживяваше чувство за вина. Не е лесно да си влюбена в женен мъж. А толкова се нуждаше от него. Искаше да докосва ръцете му. Да го гали по брадата. И да целува очите му. От цялото й същество се излъчваше невероятна потребност да бъде приютена в него. Дали това не бе прочутия Електрин комплекс? Нуждаеше се от вниманието му, за да порасне. А той просто се радваше на тази искрена обич невъзмутимо и уверено. Без да подозира, че Ева никога повече няма да може да обича друг мъж, освен него. И това непозволено чувство ще осакати душата й завинаги. Никога ли?

Срещата между Ева и Борис бе случайна. Две „деца” . Момчето мислеше, че тя разиграва театър. Страхотни зелени очи. Но притежателят им имаше характер. Не разголваше чувствата си преди да е усетил , че девойката го харесва. Ваканцията свършва и всеки отново се прибира в родния си град. Отново на училище.

Няма писмо от Борис. Може би той ще се окаже прав, че ако не е останало нищо от „онези дни между нас” , то поне е засилил интереса си към музиката. На сутринта в пощенската кутия видя дългоочаквания плик. Писмото на Боки бе непозволено искрено. Дали успявам да забравя Ейвън? Той си има своя живот- установен и приятен. Далеч от мен. Мисля ли за Борис? И той не е до мен, а в далечен град при своите родители. Поиска да му пратя снимка. Емоционален математик! Не може да бъде. Дали съм привлечена от интелекта му? Или от неговия авантюризъм? Парашутист. Винаги ми разказваше за невероятното усещане преди скока в бездната. В края на писмото ми изпраща целувки в знак на благодарност и „не само”.

Няколко месеца по-късно двамата уточниха това „не само” и дълго се целуваха през решетката на едно прозорче. Ева се кореше сама: „Защо продължавам да мисля за Ейвън. От дъното на душата си. Разказвам на Борис за фантазиите си, но мислено принадлежа на Ейвън. Преодолявам себе си. Разбирам, че никого не съм обичала така, колкото него и музиката. И как да живея без него? Всяка нощ има име. Нощ без него.

И тя надраска в дневника си: „Купиха ми най-после пиано. На рождения ден на Ейвън. Заминавам на море. Отново се срещаме с Борис. Пораснали с една година. Понякога ми се струва вълшебник, а друг път – съвсем обикновено момче. Привлекателен и спокоен. А аз живея тихо, но в душата ми бушуват луди страсти. През нощта някой почука на прозорчето на бунгалото. Борис хвана ръцете ми и жадно ги покри с целувки. Обвих ръце около шията му , а той повдигна брадичката ми и започна да ме целува. Бавно, ритуално, романтично. Физическата ни близост пораждаше диво опиянение. Не съм предполагала, че двама души могат да си кажат толкова много само с една целувка. Възбудени и отчаяни. Спазващи границите на възможното. Повървяхме под звездното небе. Трудно се разделихме. Устните ми бяха разтеглени и подути. По някакъв начин този младеж ми помагаше да забравя Ейвън. Тананиках си позната песничка:

Искам пак до мен да застанеш,

Да запалиш с огън дъха ми.

Две души в една да се слеят.

Две сърца в едно да живеят.”