Кога съдбата го срещна за първи път с поезията? Може би когато беше болен като малък и майка му му четеше римувани приказки от една книжка - „Приключенията  на джуджето Белошапко”

Това бяха най-приятните му детски спомени.

Когато боледуваше майка му си позволяваше да се усмихва, а баща му не си позволяваше да ù крещи.

Когато беше болен за кратко заприличваха на нормално семейство. Докато оздравееше.

Баща му беше полицай, често го извикваха (при произшествие) посред нощ. Клаксонът на полицейската кола раздираше тишината. Баща му се обличаше с цветисти ругатни и хлопваше силно вратата на излизане. Прибираше се по малките часове, отново с ругатни и порядъчно подпийнал.

Майка му го отнасяше, я за вечерята, я за покривката. В началото на училищните терзания понякога молеше баща си за помощ по математика и той откликваше, но бързо му писваше и вдигаше ръце. Навикваше го с епитети от сорта на „Нищо си и нищо няма да излезе от теб”; „Боклук си като майка си”-  и той постепенно се отказа да търси помощта му. Веднъж реши да  помоли майка си и дълго не можа да забрави насиненото ù око и репликите : „Ще ми се правиш на даскалица , ааа, глупава гъска, недозаклана.”

         Вече твърдо беше убеден, че от него нищо свястно няма да излезе. Не обичаше баща си, но му вярваше. И обратно: обичаше майка си, но не ù вярваше. „Всичко ще се оправи, миличък, ще видиш. Всичко ще се оправи”

Нищо не се оправяше. И нямаше такива изгледи в близко бъдеще.

Уволниха баща му. В нетрезвен вид беше разпитвал заподозрян  и „беше  си превишил правомощията причинявайки смърт по невнимание” Ега ти невниманието. Не го вкараха в затвора, може би защото си продаде колата и нае „ най-добрият адвокат в града”, който  изкара мъртвия със  „слабо сърце”, а баща му с  „професионален стрес” .

Пенсионирането го освободи от стреса, но не и от пиенето.

Излизаше от къщи само за да си купи алкохол. Парите вечно не стигаха и майка му си намери допълнителна работа и се прибираше колкото да пренощува и  да им сготви нещо набързо.

Беше в трети клас когато дребната  шарка порази целия клас, включително и него.  Баща му се изплаши да не се зарази и няколко дни не смееше да влиза в стаята му. Майка му се отбиваше да му донесе храна, но едва се държеше на крака  от умора и време за четене на приказки нямаше. Пък и вече можеше да чете  сам.

През деня  гледаше как едно синигерче подскача по заснежените клони на кайсията пред прозореца му.  Искаще да му подхвърли няколко трохички, но прозорецът се отваряше трудно, страхуваше се да не го строши посред зима и естествено да си изпати заради това.

Птичето беше пъргаво, с блестящи  като мъниста очета, сини крилца и яркожълта гушка...  Римите сами се построиха в главата му.

                                                       Мило птиче, Жълтогушко,

                                                       знам че много си послушно.

                                                       Хлебец аз ще ти открадна.

                                                       Няма да си легнеш гладно...

Вечерта го показа на майка си. Зарадва се. „Ще станеш поет, моето момче. Ще си известен.Само си учи прилежно уроците и ще се измъкнеш от тази тиня.”

После влезе баща му и като прочете творбата му се изсмя: „Тъпоумнико, ти не разбра ли, че от тебе нищо няма да излезе! Поети стават нещастници, които хем, никой не ги разбира, хем те самите не се разбират.” Истинските мъже стават или футболисти, или полицаи.Ти обаче нямаш данни за нищо! За нищо! „ А ти - обърна се към майка му, -марш в кухнята и стига си му пълнила главата с глупости, да не ти посинее гушката, без боя′!”

                Все пак, след този случай, наблегна на литературата и след няколко години този спасителен пояс го вкара в университета с най-ниския възможен бал в специалност „Българска филология”.

Баща му го обяви за малоумен, майка му се разплака, но зад сълзите ù съзря надежда като пламъче на свещ. Че може би следването ще го спаси от блатото, в което се намираше.

За блатото не беше сигурен, но от казармата със сигурност го спаси. Спаси от подстригване и дългите му  коси.

                  В големия град се адаптира бързо. Намери си почасова работа още първия семестър като санитар в една болница. Изпитите си вземаше с добър, не блестеше, но и не си позволи да прекъсне. След завършването трябваше да работи като учител.

В столицата не можеше да остане, а в родния град не искаше да се връща. Избра  разпределение в едно планинско селце, където колегите го посрещнаха с радост, а децата с подозрение. Защото всеки нов учител се опитваше да им наложи волята си да учат предимно по неговия предмет.

Трябваше да си допълва  норматива като преподава и трудово обучение  на началния курс.

Материалът не го затрудни. С учениците  сключи мълчаливо споразумение да не пише двойки, а те да пазят тишина в часовете. Така изтика първата учебна година.

                  Лятото го посрещна с новината за смъртта на майка му. Трябваше да поеме юздите на семейството в свои ръце. Баща му беше остарял и деградирал за петте години, през които не го беше виждал. Два месеца след смъртта на майка му го намериха паднал в една шахта и почина след няколко дни в коматозно състояние в болницата.

                 Остана сам. Ремонтира жилището. Намери си работа  в кварталното училище и започна да събира стаж за пенсия. Гледаше да не спори нито с колегите, нито с учениците.

                 Годините на демокрацията, бяха направили от децата вълчета, а от родителите - тигри.Учителите си пазеха местата, дебнеха се едни други, подмазваха се и на директора, и на родителите с положение в обществото. На мода излизаха специалности като програмисти, политолози, юристи. Литературата, (както и учителската професия), не беше на почит и единственото, което я държеше над водата беше задължителното ù изучаване.

Затваряше си очите пред отсъствията, пред правописните грешки, с лека ръка пишеше отлични оценки и така си спечели славата на девета дупка на кавала… Дните се точеха монотонно и абсолютно еднакви.

Единствената новост, която развълнува гладката повърхност на душата му беше  задължителния курс по компютърно обучение  ( производствената характеристика го изискваше)

          Купи си компютър и всяко свободно време прекарваше в Интернет. Премина и през няколко сайта за запознанства. Почти беще хлътнал по една разкрепостена „Тина”, с която си  определиха  среща в центъра на града и добре че предпазливостта го накара да отиде малко по- рано срещу уреченото кафене за да установи с ужас, че му предстои среща с негова ученичка.Уж, тридесетгодишната „Тина” се оказа  келеш на петнайсет, който от скука се беше еманципирал до ниво проститутка от висшия  пилотаж.

Още няколко опита за връзка с другия пол го отказаха окончателно да си търси другарка в живота. Дамите се интересуваха дали има връзки с политическия елит, вила, валута, кола, а една си търсеше някой да ù гледа децата от предишните бракове, докато се съвземе от последния си развод.

             Тогава случайно попадна на сайт за поезия. Публикуваха хора с различни възможности и професии. Някои го можеха, други просто изповядваха нескопосано чувствата си. Стана му интересно и почти всяка вечер четеше без да коментира. Спомни си за първия си опит за стихоплетство и някак от само себе си прописа. Пишеше за живота, за изненадите и разочарованията, които поднася. Накрая се престраши, регистрира се и публикува едно стихотворение, после още едно. Чакаше със затаен дъх дали ще го забележат. Забелязаха го. Харесаха го.

Стана редовен член на обществото на поетите. Повярва си. Да, права е била майка му. Той има талант. И този талант ще го изведе към върховете на славата.

              Свикна с ласкателствата, но докато четеше произведенията на другите критикът в него започна да надига глава. Дразнеха го грубите правописни грешки, недомислията, липсата на ритъм и музикалност в прочетеното.

Най-после наученото в университета му влезе в работа. Започна да прави забележки. Добронамерено и учтиво в началото, подкрепено с адекватна аргументация, но когато започнаха да му отвръщат остро и той започна да  размахва секирата на острия си език.

С все по- голям хъс влизаше във вечерната война и до среднощ  ближеше раните си с нови стихове.

Как не го разбираха? Ей я тая - вчерашен келеш, грешка до грешка в текста, но не иска да му приеме съветите, че и му отвръща : „Глей си прустатата бе 4и4ка, стига си се праил на даскал!” Подскочи зад монитора и излезе от добрия тон: „Няма ли кой да те гръмне бе неграмотница такава!”

След няколко дни забеляза, че под последната творба на момичето има стотици коментари. С изненада констатира съболезнования! Девойката беше станала жертва на престрелка в един бар и починала на път към болницата.

Съболезнованията започваха след собствения му злокобен коментар. Изтри го. Но остана мишена в очите на другите. Все пак озлоблението продължи да го държи в клещите си и след няколко дни избухна спрямо един от добрите автори, който го покани да се извини публично .

За какво? Нищо не беше направил! Написа колко много го цени като автор, но го помоли да не му дава тон на живота. Онзи му препоръча да не се държи като шушумига, а като мъж. Отговори му с обидното: „Педераст” Атакуваха го с „Мухльо и задръстеняк” и постепенно прехвърлиха добрия тон с още няколко такива реплики докато накрая той му написа:  „Троши си главата  като не ме разбираш”и излезе от сайта.

Новината изплува на другия ден. Поетът с ник „Соломон” беше катастрофирал. Със счупена глава, мозъчна смърт, близките бяха дарили органите му за трансплантация.

Всички бяха потресени;

Естествено веднага изтри уличаващия го коментар. Нещо повече - някой от редакторите грижливо изтри всичките му коментари.

Все пак продължи да публикува. Никой не го забелязваше. И той не коментираше никого. Почти месец го наказваха с липса на всякакво внимание. Но не спираше да ги чете. Те си се хвалеха взаимно. Честитеха си рождени дни, фамилни празници. Последното семейство, с което беше свикнал като с даденост го отхвърляше като несъвместим  трансплант.

Една от редакторките все пак се осмели да критикува последното му стихотворение.

Не и допадал ритъма . „Като не ти допада не чети!”отвърна мълниеносно. „ Не мога. Длъжна съм.” – отвърна тя.

-„Вещица” - отрони се изпод пръстите му.

„Внимавай с тези отровни думи, че ще предложа да ти изтрият профила въобще”- намекна тя. „Твоята кръв е смесена с отрова” - изригна  той и се изключи. После три дни не влиза.

Изненадата този път го посрещна от медиите. Редакторката се беше отровила с храна или с някакви химикали (работеше в химическа лаборатория) Случаят се изясняваше все още.Тя се бореше със смъртта в токсикологията.

Не посмя да направи нищо. Цял ден влиза и чете нелогнат. Настроенията бяха против него отвсякъде.  След няколко дни забеляза, че има страшно много коментари. Сякаш целият сайт беше решил да посети последната му творба. След наказанието с мълчание сега го атакуваха с думи.Само две думи: „Обеси се!” Повторени над сто пъти...

Връща се няколко пъти... Там бяха... Не изчезваха...

Понеделник, вторник, сряда - там бяха...Четвъртък, петък - оше сто нови влизания със същото пожелание. Може би трябваше  да се извини… Но не можеше…

С часове седеше вперил поглед в монитора…

Въженцето в ръцете му беше жълто на цвят изпъстрено със сини нишки и някак странно му напомни за Жълтогушко...