Знаеш ли кое е тъжно и наистина жалко? Когато искаш някого, но не му го кажеш. И после се окаже, че и той те е искал. В крайна сметка обаче никой никого не е поискал и сте се разминали уж случайно, ала съвсем нарочно и извън реда на нещата. Ако ти бях казала, че те искам щеше да е друго. И ти ако ми беше казал, че ме искаш – също. Щяхме да си звъним да се виждаме, да се търсим по народен или около колоните на ЦУМ. Щеше да ме черпиш бира, а аз щях да ти свивам цигари. Знаеш ли как ми липсва да си чакам автобуса с някого? Понякога само това би ми оправило деня. Да се качим заедно, ти да си сложиш ръката около мен и да си говорим. Да измисляме истории за хората по улиците и тези в колите си, да се смеем на тези, които припряно чакат вратите да се отворят, за да изскочат, бързайки за работа или за среща. Вечно закъсняващи. А когато дойде нашата спирка ти ще слезеш пръв и ще ми подадеш ръка, толкова ретро, толкова джентълменско. А аз така ще се изненадам от това, че по-късно ще ти благодаря мълчаливо. Ще вървим по графа и ще си държим ръцете без да ни пука какво си мислят хората за нас или какво ще кажат. Това сега няма значение. Без и ние да се чудим какво означава това – да си държим ръцете. Ами просто означава, че това ни харесва сега. Харесва ми как твоята ръка е толкова голяма и изненадващо мека и моята прекрасно се събира в нея. Как се топлят двете в застудяващата априлска вечер. Означава и че добре вървим заедно. Аз обичам от дясно, ти от ляво и нито един от нас не бута другия и сме като две парчета пъзел, които просто си пасват. И това е. Не е сложно. Позволявам ти да ме изпратиш, защото искаш, но и аз го искам. Така имаме време за още измислени истории, дори за няколко истински. Пред вратата ми се навеждаш и ме целуваш, а на мен за пръв път в живота ми се налага да се повдигна леко на пръсти. Такъв си великан, чувствам се мъничка и ми е някак мило. В целувката ти няма никакви въпроси, като „какво правим сега?“, „това какво означава?“, „мога ли да вляза?“. Не си такъв човек. Благодаря ти. Аз така или иначе съм като отворена книга покрай теб, че лесно разчиташ кога можеш да останеш и кога трябва да си тръгнеш. И все пак имам да ти подаря една мълчалива благодарност, затова се качваме горе. В стаята ми съм легнала на гърдите ти, запалила съм свещи и гледаме сенките, които се образуват по тавана. Без въпроси. Без оправдания. Минахме я тази фаза, в която трябва да си обясняваме кой какъв е и защо, без да трябва да се извиняваме за желанията и фантазиите си. Ти ми каза, че просто искаш мен, такава и сега. Аз казах, че просто искам теб, такъв и сега. Беше общо поискване. Не си говорил за бившата си, нито за онова митично „течение“, по което всички обичат да се носят без да правят нищо. Не си казал, че нямаш време за връзка, нито пък, че искаш да се заглеждаш по други и да си мълчиш в техните стаи, гледайки тавана. Не ти казах, че досега съм мълчала безразборно, понякога дори без да има таван над мен. Не ти казах, че ми пречиш или че ме задушаваш. Каза ми, че си щастлив така и че ти става спокойно, когато ме прегръщаш. Казах ти, че съм щастлива сега и че нямам търпение да те целуна. И това е. Най-хубавото нещо на света е когато двама души се желаят.