22.12.2007 г., 0:23 ч.

Коледен подарък за Мая (за фестивала) 

  Проза » Разкази
1132 0 17
22 мин за четене
 

КОЛЕДЕН ПОДАРЪК ЗА МАЯ

 

 

          Седнал на леглото, където под завивките личеше дребното, слабичко телце, бащата галеше жълтеникавото личице на малкото си момиченце и едва прикриваше мъката, която живееше в сърцето му вече почти година. Детето му, неговата мъничка Мая, която трябваше да бъде румена като майска роза, беше пожълтяла като вощеница и го гледаше с очи големи, черни и тъжни като на ранена сърна. Наближаваше Коледа, когато преди няколко седмици я  попита като всеки обичащ детето си баща:

  • - Какъв подарък искаш да ти донесе Дядо Коледа, моето момиче?

Тя се замисли, притвори тъжните си очи. Той очакваше отговора със

свито сърце, защото предполагаше, че ще поиска от добрия старец много пари, за да могат най-после да направят операцията, след която тя ще бъде отново здрава като всички деца. Но тя отвори очи, усмихна се замечтано с бледите си устнички и отвърна:

  • - Риба. Искам да ми донесе жива риба.

          Това беше твърде неочаквано за него, той също се усмихна, но на лицето му се изписа изненада и неразбиране.

  • - Риба ли? И защо точно риба искаш, момичето ми?
  • - Искам да ми донесе риба, но не обикновена, а като оная, с която

Божият син е нахранил всички гладни хора. Днес показаха по телевизията толкова много деца, които ще умрат от глад, татко.

          Прегърна я, опитвайки се да преглътне сълзите си, за да не ги види и да не разбере мъката му. Не успя, раменете му се разтресоха.

  • - Защо плачеш, татко? Не се тревожи, аз знам, че е невъзможно.

Тя знаеше. Тя знаеше толкова много неща. Знаеше дори, че ако не

успеят да съберат онези проклети пари, ще умре. Задържа притиснато до гърдите си слабото й телце, докато успее да спре сълзите си. Когато я пусна, тя се усмихна и каза:

  • - Знам, че това е невъзможно, но също толкова много искам да ми

донесе коте. Едно пухкаво малко коте.  Играчка. Зная, че той не носи живи животни, но ще се радвам ако поне ми донесе едно мекичко пухкаво коте.

Днес  беше  Коледа. Беше  купил  най-хубавото,  жълтеникаво като

тигърче,  пухкаво  коте, което намери и много лакомства. Подаръкът за Мая беше готов, но това не го правеше по-щастлив. Напротив. Времето минаваше, болестта й напредваше, не й оставаше много време, а парите в сметката все още не стигаха, макар че бяха разпратили молби за милосърдие в телевизии и вестници, макар че последните му месеци минаваха почти в непрекъснато ходене от врата на врата и просия от близки и познати, от фирми и бизнесмени. Някой даваха повече, други - колкото да го отпратят и да приспят съвестта си. Понякога заставаше със снимката й на улицата и молеше за дарение минувачите. Всяко свободно време и всеки почивен ден използваше, за да търси пари. Събраха се доста, но все още недостатъчно, за да могат да платят скъпоструващата операция в чужбина. Винаги, когато се прибереше в къщи, дъщеричката му и Ирина -  жена му, го чакаха с единствения незададен, но мъчителен въпрос в очите:

          - Колко?

          Не, съзнанието му се бунтуваше и не искаше да приеме нелепата мисъл, че детето му ще си отиде от живота заради това, че държавата, в която се беше родило, не може да осигури лечението му, а той, нейният баща, също не може да го направи.  Заради пари. Пари! Мразеше ги. Тези символи на човешкото падение, тези знаци на разрухата, това непреодолимо зло заставаше на пътя на неговото момиченце към здравето и живота. Месеци наред беше премислял и прехвърлял всички възможности и начини да събере тези пари. Не! Нелепо е! Не би си простил никога и не би могъл да живее ако допусне тя да умре само поради липсата пари. Това не трябва да се случи!

          Беше мислил дълго и беше взел решение отдавна. И то беше непоколебимо. Планът беше готов. Времето беше дошло. Тази нощ, най-святата нощ, нощта, в която Бог беше изпратил своя син при хората, за да им покаже, че пътя за спасението им е любовта и добротата, той щеше да престъпи Божиите и човешките закони в името на живота на своето дете.

           Всичко, което му беше необходимо, беше приготвил отдавна. Знаеше, че тази вечер в оная къща няма да има никой. Беше разбрал, че  богаташите ще празнуват Коледа в Гърция. Разбра го още преди няколко седмици, когато работеше за тях. Поставяше в новата им къща охранителна инсталация. Работеше във фирма, която предоставяше такива услуги. Това беше работата му, за която получаваше заплата. Заплата, с която не можеше да плати за здравето на детето си.  Не работеше за първи път за богаташи. Никога не ги харесваше. От друго тесто беше замесен. Хората с такива къщи винаги имаха нужда от охрана. Пазеха се. Пазеха богатството си. Живееха, за да го трупат и за да го пазят. Не ги разбираше. Други хора бяха. Някой от тях -   по-почтени, други смърдяха отдалеч. Усещаше ги. Този беше от вторите. Когато телефонът му звънне, винаги се отдалечава, оглеждайки се така, че да не го чуват преди да започне разговора. Пазеше се от него и колегата му, които си вършеха работата, но веднъж все пак без да иска чу част от разговора му, случайно прикрит зад една отворена врата наблизо. Беше от най-мръсните типове. Макар че говореше с недомлъвки, от думите разбра, че става дума за наркотици и проститутки. Тогава за първи път му мина мисълта за кражба. Започна да го наблюдава при всяка възможност и да разучава къщата. Видя, че има сейф в кабинета. Веднъж успя през открехнатата врата да забележи, че оня слага в него много пари. Вадеше ги от едно куфарче пачка след пачка и ги хвърляше в касата. Тогава реши, че ще открадне, ако не успее да събере парите. Направи си план и сега, в тази студена нощ караше към тузарския квартал, за да го изпълни. Беше разбрал още преди, че с младата си жена и детето ще отидат в Гърция още два дни преди Коледа. Къщата имаше и жива охрана. Познаваше момчетата, които се сменяха. Понякога, докато работеше там,  разговаряха. Спря колата, приближи се до къщата. Стаичката на охраната беше до входа. Това беше най-трудния момент от плана му - как да се приближи до момчето. Той  пристъпи до високите порти от масивно дърво, изработени  във възрожденски стил и позвъни. Почака. Момчето се появи и го позна.  

  • - Я, здравей мъжки! Ти пък за какво си тук по това време.
  • - Здрасти, приятел. Търся шефа. Нали знаеш моята грижа. Парите,

братче, парите за детето не мога да събера. Ходя от врата на врата. Та дойдох и тука. Помислих си, че твоя шеф може да даде. Все пак е Коледа. Може да се отпусне.

  • - Съжалявам, ама ги няма. Абе, ти защо не влезеш при мене. И аз

ще взема ти отпусна. Малко мили очи пред Господа никога не е излишно, нали днес е Коледа и...

          Момчето само улесняваше изпълнението на плана. Буца сякаш се спря в гърлото му. Ако не беше така отзивчиво, щеше да му е по-лесно. Очакваше, че ще се случи нещо такова, но все пак трябваше да продължи. Заради Мая.  Влезе в затоплената стаичка, където телевизорът работеше.

  • - Седни и почакай мъничко, аз ей сега... Кажи как си ти, как я

караш.

  • - Аз не се оплаквам, но тревогата ми е за детето...

Момчето беше с гръб. "Сега е момента"- помисли, замахна с пригот-

веното предварително тежко желязо, увито с плат, което беше прикрепил под шубката си и го удари силно по главата. Момчето се свлече. Всичко,  което му трябваше, беше предварително сложил в чантата, която носеше. Завърза ръцете и краката му, стегна ги здраво, завърза и устата му и го остави да лежи на пода.

          Беше стегнал нервите си, събрал цялото си самообладание. Нататък всичко беше за него детска игра. Ключалките бяха професията му. Отвори сейфа. Вътре имаше доста пачки. Мръсни пари. Такива не се държаха в банки. Нямаше време да ги брои. Нахвърля ги в торбичката, прибра ги в чантата и излезе. Направи всичко за кратко време. Не му беше отнело  дори и двадесет минути. Мина покрай стаичката и надникна. Охранителчето още не беше се свестило.

          Прибра се в къщи. Нямаше много време. Знаеше, че когато дойде другата смяна на охраната, ще намерят момчето, ще го разпитат и ще стигнат бързо до него. Беше готов за това, само дано да не е преди да успее докрай да се изпълни замисления план.  Жена му не спеше и го посрещна още на вратата:

  • - Колко?
  • - Много, Ирина. Много. - каза той и й подаде торбичката.

Когато тя надникна вътре, извика, прикри устата си с ръка и го

погледна. Първо неразбиращо. После въпросително-разбиращо. И ужасено. После от очите й потекоха сълзи.

          - Ти си...

          - Хайде, стига. Успокой се, мила моя. - прегърна я с обич и погали косата й. Става въпрос за живота на Мая, не за моя. Сега се обади на сестра си, събуди детето и тръгвайте. Веднага.

          Всичко беше отдавна готово и уговорено за пътуването, за да не губят време, когато съберат парите, защото всеки загубен час имаше значение. Щяха да пътуват с колата на сестрата на Ирина. Жена му още плачеше, но събуди детето. Под елхата стоеше подаръкът й.

  • - Защо плачеш, мамо? - попита сънената Мая.
  • - От радост, мила, от радост. Татко ти е събрал парите и трябва

веднага да тръгнем.

  • - Наистина ли, татко?

И той  вече едва издържа, но не трябваше да я разстройва... Вдигна я

от леглото и я занесе до елхата.

  • - Виж, милото ми, Дядо Коледа ти е донесъл подарък.

Тя го взе и го разтвори със слабичките си ръчичики и прегърна

малкото пухкаво коте.

  • - Толкова е миличкооо... Татко, благодаря ти.

После я облякоха, приготвиха багажа. Когато сестрата на Ирина

дойде, натовариха всичко.

  • - Хайде тръгвайте по-бързо. Нямате време за губене.
  • - Ами ти? - жена му го гледаше с очи, препълнени с болка и обич.
  • - Не мисли за мене. Само се обади. Веднага, щом минете границата, ми се обади. Моля те.

          Притисна Мая силно до гърдите си и сълзите му се отприщиха.

  • - Татко, моля те, не плачи... Нали ще живея, трябва да се радваш.
  • - Разбира се, милото ми... радвам се. Толкова много се радвам. От

радост плача... и... защото няма да те видя скоро...

Колата тръгна. Мая, обърната към него, усмихната, му помаха с

тъничката си ръчичка, притиснала пухкавото жълтеникаво коте до лицето си.

          Той се прибра и зачака. Минутите се нижеха бавно. Опитваше се да гледа коледната програма, когато след време телефонът звънна.

  • - Минахме Калотина. Продължаваме.
  • - Слава Богу. Благодаря ти. Обаждай се след всяка граница, знаеш, тревожа се. Ще чакам, докато...

Не посмя да изрече докога. Тя знаеше. После легна и заспа така,

сякаш потъна в черна бездна. Изтощено от напрежението, тялото му заспа тежък и дълбок сън.

Когато се събуди, всичко изглеждаше спокойно. Само че той не

беше спокоен. И имаше причини да не е.  Часовете минаваха. Ирина се обади. Бяха минали следващата граница. После и другата. И третата. Той чакаше на тръни. Денят беше почивен, но притеснението, че всеки момент ще дойдат да го арестуват, не му даваше спокойствие. Излезе да се поразходи. Ходеше по улиците безцелно. Все му се струваше, че срещнатите хора го гледат някак особено, като че ли на лицето му е изписано "Крадец". "Господи, как ли се чувстват ония, които от крадено живеят? Как ли заспиват."

          Прибра се. Нищо не се случваше. Тази нощ не можа да заспи. Въртя се в леглото почти до сутринта. Неизвестността го побъркваше.  На следващия ден късно вечерта, когато телефонът звънна, подскочи и го грабна.

  • - Вече пристигнахме.Приеха ни в болницата и веднага след Нова

година операцията ще бъде направена. От утре ще започнат изследванията и подготовката на Мая за операцията. Обещават, че всичко да бъде наред и тя ще живее нормално. Скъпи, нашето дете ще живее! Обичам те! Ти... как си?

  • - Благодаря. Щастлив съм... както никога, значи всичко е наред. Не

мисли за мен. Само се обаждай.

          "След Нова година... Къде ли ще бъда тогава?" Знаеше, че разследването на неговото престъпление е фасулска работа и се чудеше защо още не са се появили. Той нямаше намерение да се крие. Само чакаше. Но те не идваха. От Коледа до Нова година фирмата му нямаше работа. Беше в коледна ваканция, така да се каже. "Хубава ваканция... Какво значение има, щом Мая ще живее... Мая ще живее! Но защо не идват още онези? Мотаеше се из къщи, излизаше из града. Даже ходи за риба.  Очакването да го арестуват беше непоносимо. В една от следващите вечери, във вечерната емисия, след новините, чу говорителката, която казва:

          "А сега напомняме на нашите зрители, че се търси непознатият, ограбил дома на Д.Б., виден бизнесмен. Ако някой познава лицето от портрета, нарисувано по показанията на  охранителя, моля да се обади на телефон....". Гледаше в екрана и не вярваше на очите си. Ставаше въпрос за неговото престъпление, но оня от портрета не беше той, а негова противоположност. "Не, не може да бъде. Значи момчето..."

          Непознатото момче, на което беше причинил тази силна болка, беше направило най-хубавия коледен подарък на едно непознато болно дете. "Значи на този свят все още има добри хора. Благодаря ти, Господи! Когато операцията мине, непременно ще го намеря, за да му благодаря. Но не сега." Сега най-важната му грижа беше операцията на Мая.

          Следващите дни минаха в разговори и очакване. В деня на операцията не беше на себе си. Беше на работа, но с жена му се бяха разбрали да се обади веднага след това. Най-после, след няколко часа телефонът звънна и Ирина му каза, че всичко е минало благополучно и лекарите дават 100% гаранция за оздравяването й. Говореше през сълзи. Сълзи на радост. Когато затвори телефона, избърса сълзите си.

          След работа се прибра направо в къщи. Като че ли огромната тежест, която носеше от година и особено от Коледа насам, се беше смъкнала от раменете му. Чувстваше се лек, спокоен, но изтощен. Искаше да се прибере в къщи, да се изкъпе, да си легне и да спи дълбоко и непробудно чак до другия ден. Като всеки човек, който дълго е бил под огромно напрежение.  

          Точно си приготвяше вечерята, когато някой позвъни на входната врата. "Вероятно някой от съседите." - си помисли. Когато отвори вратата, се стъписа от изненада, защото пред него стоеше момчето от оная нощ. Наистина не можеше да повярва на очите си, но все пак съобрази да го покани:

  • - Заповядай, влез. Седни.

Момчето влезе и седна до масата.

  • - Аз... Извинявай... Трудно ми е да говоря. Нали разбираш... Как си

ти? Не си мисли, че съм те забравил. Щях да те потърся, за да ти се извиня и да ти благодаря, но едва днес мина операцията... Макар че за това, което ти направи, всяка благодарност е малка. Сега ще приготвя нещо да хапнем, ще пийнем, ще си поговорим...

  • - Я стига си дрънкал! Какви ги плещиш! Да не мислиш, че съм

дошъл на вечеря. Знаеш защо съм тук.

          Тонът му го стресна и обърка още повече

  • - Знам ли... Какво да знам...
  • - Я не се прави на интересен! Давай парите!
  • - Парите? Какви пари?
  • - Що се правиш на луд, бе, говедо. Давай парите, или... знаеш какво ще ти се случи!

          Едва сега започна да проумява всичко. "Значи той не беше... Значи ето каква била работата... Ето защо..."

  • - Чакай сега, момче. Аз нямам пари.
  • - Що ме правиш на глупак, бе! - изрева оня и удари с юмрук.
  • - Наистина нямам. Всичките са в Германия. За операцията трябваха.
  • - Слушай, мъжки, не ме интересува къде са. Аз си искам моя дял -

половината.

  • - Каква половина? Та аз... Дадох ги на жената всичките... За

операцията...

          Бабаитът не искаше да го чува.

  • - Слушай, дължиш ми 40 хилядарки. Не се прави на тарикат и не

го усуквай. След три дни ще дойда и ако не ги получа, знаеш - в полицията ще научат истината. Теб ще те приберат, а аз имам достатъчно мои хора и пари, за да им запуша устата и да не ме осъдят. А сега си яж вечерята. - каза оня и с един замах събори всичко от масата преди да излезе.

          Седеше объркан и не знаеше какво да мисли. Дълго гледа някъде напред с невиждащ поглед. После си легна. Беше взел решението си - нали вече го беше приел още преди това. Сутринта стана, избръсна се, закуси и се обади на Ирина. Разказа й всичко. Каза й, че след разговора им ще отиде сам в полицията. Тя се разплака. Той затвори телефона. После се облече и тръгна.

 

***

 

          Разследването беше кратко. Последва процес. Осъдиха бащата с цялата строгост на закона.  Все пак взеха предвид причините за деянието му и дадоха възможно най-малката присъда, която можеше да бъде отменена, ако възстанови сумата и заплати на охранителя обезщетение за нанесената телесна повреда. Той, разбира се, не беше подведен под отговорност.

          Мая се възстановяваше и скоро щеше да си дойде. Тежеше му най-вече това, че когато се върне, той ще бъде в затвора. И че ще се срамува от него. Но какво значение има това, щом ще живее, а то е по-важно от всичко.

          Ирина разказа всичко в болницата. Хората там бяха потресени от невероятната история. Извикаха журналисти. Писаха във вестниците, направиха предаване за телевизията. Обявиха сметка и сумата беше събрана само за няколко часа след емисията. Когато Мая се прибра в България, на летището щастлив я чакаше баща й. Тя се затича и го прегърна. Пухкавото коте погали лицето му.

         

***

 

          След няколко месеца семейството събра багажа си и замина за Германия.  Бащата на Мая беше получил предложение за работа от собственика на фирма, запознат със случая. Сестричката на Мая се роди след няколко години в Германия.

 

 

 

© Даша Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • Разплака ме ...всичко в мене плаче...
    поразяваща история...и пак Йовков би възкликнал
    Колко мъка има по този свят, Боже...!
    с обич , Даша.
  • Плача, Даша, плача...
  • НЕВЕРОЯТНО!!!КАТО ТЕМАТИКА И КАТО УМЕНИЕ ДА ГО РАЗКАЖЕШ!!!
    АПЛОДИСМЕНТИ!
  • Направо ми спря дъха...!
    Браво, мила!
  • Към Napolitano (Валентин Желязков):
    Докато човешкия разум има граници-човешката глупост е безгранична-А.Айнщайн
    Така че - нищо няма да помогне срещу глупостта.
    Весели празници отново на всички!
  • Благодаря за добрите думи от добрите сърца, които се трогват от чуждата болка.
    Пожелавам на всички здраве, обич, радост и весели празници!
  • .....
    Думите са излишни!...
    Весели празници, Даша!
  • Шапка ти свалям, Даша!
    Това е най-вълнуващия разказ от Фестивала, за мен!!!
  • Много хубаво разказваш!!!
  • Винаги ме разтърсваш...
    ВЕСЕЛА КОЛЕДА,ДАША!
  • Поздравления Даша...
  • Нямам думи! Така е, живеем в безумна държава, която не иска да спаси собствените си деца! Един Абсурдистан! Страшно силен разказ!
  • Наистина нямам думи!!!
  • Безмълвна съм...
  • Браво!
    За съжаление, много деца не дочакват чудото на Коледната нощ и причината е може би, че не винаги можем да открием ключа, който да го пусне.
  • Плаках и четях и пак плаках и пак четях и да знаеш колко много ненавиждам Държавата българия и колко много обичам Родинта България. Не мога да гледам как депутати си дигат през месец заплатите за да не са засегнати от инфлацията а в същото време съшите тези я създават. Как се натрупва бюджетен излишък с...милиони и милиони и се пази в резерв да си спасят задниците при евентуално разклащане на власта за да ги налеят в кебапчета и кюфтета и да купят гласовете на нещастниците които да ги преизберат и да продължи тяхното лапане. А..... едно дете умира, и става дума за няколко стотин хиляди - муха я ухапала държавата МАЩЕХА но....на кой му пука. БОКЛУЦИТЕ мислят само за собствения си Г*З. С Т Р А Х О Т Н О ИЗПЪЛНЕНИЕ, ПОТРЕСЕ МЕ. ДОКАТО не излезем с камъни и дърве срещу глупоста човешка няма спасение ако продължаваме да бъдем роби. Така са умирали робите по плантациите някога и те и децата им, но днес нееееее, не трябва да им го позволяваме. Б Р А В О!!!
  • Не е невероятна историята, а невероятно топло написана,
    като и за наш коледен подарък!!!Благодаря ти, мила Даша,
    благословена бъди и разказвай!!!Честити празници!!!
Предложения
: ??:??