Колко е хубаво!

   Върви из Морската градина и вдъхва пролетта. Леко ѝ е на душата. Сякаш има крила.

   Виждали ли сте черношипа ветрушка? Така наричат соколът керкенез. Той оглежда земята под себе си, като лети на едно място с бързи трептения на крилата. Създава впечатление, че не влага никакви усилия, а всъщност лети и дебне. Като закачен на конец във въздуха изглежда. Иска ѝ се да е като него. Да потопи длан в пяната на върха на морска вълна. Да се издигне нагоре и да огледа, докосне и помирише всяко разлистено дръвче, всяка нежна млада тревица. Да разтвори пръсти и последните капещи цветчета на късната пролет да се посипят като семена из алеите на парка. Да посее надежда. Колко е хубаво!

Ухае на цветя и свежест. Истински мирис. Не като онзи от изкуствено ароматизираните препарати и сапуни. Този аромат е толкова лек и ефирен, че събужда всички сетива. Тя посяга към лицето си, отмества маската и вдишва с наслада. Да вдъхне копнеж. Колко е хубаво!

   Тихо е. Всъщност и тишината е по-различна. Няма я онази тягостната тишина на самотата, която кара стомахът ти да се свива от тревога. Като че ли току що си чул как грачи гарван. Няма го и очакването да се случи нещо лошо. Напрягаш слух и в далечината чуваш писъка на гларус, шума на морето, трополенето на детски крачета. Все още плахо, но все пак тишината говори. Тя се обръща по посока на шума и забързва крачка. Да чуе свободата. Колко е хубаво!

    Пристъпва на площада до шадравана. Вижда как слънцето се къпе във фина завеса от водни капки. Цветове играят на гоненица в търсещите ѝ очи. Обагрят се, изпъстрят струите на водоскоците, проблясват и с плясък се скриват, за да наберат отново сила. Тя се усмихва и притваря очи. Образът, който вижда е чист като сълза. Няма нужда да търси програма на телевизора или да лъска прозореца, за да види нещо красиво. Да съзерцава чистата красота. Колко е хубаво!

   – Внимавай да не се намокриш, Ани. Дръпни се от шадравана.

   Детето вади ръчички от водата, обръща се към майка си и махва с усмивка. В този момент съзира жената в края на алеята и хуква към нея. Детските крачета избягват разстоянието между двете за миг. Миг, продължил точно колкото трае вдишване, колкото трае удар на сърце, прималяло от болка и копнеж.

   – Бабо!

   Хвърля се в обятията ѝ. Жената целува детското челце. Не смее още да повярва на момента. Посяга към къдриците на момичето и вижда „сините“ си ръце. Трескаво сваля латексовите ръкавици и ги захвърля на земята. Погалва детето и силно го притиска.

   – Мамо! Колко време мина? Почти година?

   Младата жена се разплаква от умиление. После прегръща майка си и дъщеря си. Колко е хубаво!

…

   – Добро утро, Анита. Кака спа?

   – Добро да е. Сънувах ужасен кошмар. Имаше пандемия. Всички носехме маски и ръкавици. И не можеше да видим Ани. Да знаеш колко дълго продължи…– старата жена потръпна, махна с ръка и се опита да се усмихне. – Добре че беше само сън.

   – Аха, пандемия викаш. Сън. Ами…– по лицето на Христо премина тревожна сянка.

   – Чакай. Сега идвам.

   Възрастната жена стана и се запъти към банята. Съпругът ѝ леко се надигна в очакване. В коридора, там където висяха ключовете им за апартамента, тя щеше да види двете маски, старателно изпрани и дезинфекцирани предната вечер. Нямаше да убегне от погледа ѝ и кутията с сини ръкавици на шкафчето за обувки.

   – Христо-о-о! – ужасеният ѝ вик отекна в тишината.