Компарсита - ч,2

Вече е тъмно...Светнаха  осветителните тела в салона и танците продължиха...Свидна видя загубената си панделка близо до вратата, върху шкафа със забравени вещи. Когато я взе,  с благодарност към човека който я беше поставил там, вратата се отвори и се показа първо малък по размери, черен бандонеон...нямаше клавиши, а от двете му страни, като на  всички бандонеони имаше копчета, баси! Мъжът който го носеше пред гърдите си, беше нисък, набит, със сресана на път в средата коса. След появата му в залата, се чу радостен възглас “ Аааааа…“- личеше, че този човек не се появява за пръв път тук и носи със себе си някакво друго настроение, не само инструмента…

– Ти я намери! Дай аз да ти завържа косите с нея! Няма да се развържи повече! - момичето чу гласа на Тодор, който стоеше малко зад нея и с охота се съгласи, като приглади с две ръце косите си, за да ги умири в опашка.

Докато траеше тази “операция“ , акордите от бандонеона изпълваха залата все по- силно и по- силно и подканяха със страстния си ритъм и меланхолична мелодия към нов танц...Компарсита! Музикантът далече не свиреше като Астор Пиецола, но с много чувство изпълняваше музикалната тема от “ Трубадур“ на Верди и мелодията на уругвайския композитор Матос Родригес, автора на тази  покорила света музика наричаща се “ Компарсита“ !

– Продължаваме, нали? - попита Тодор с интонация която не търпеше отрицателен отговор.

– Н...е мога толкова! Не умея…

– Аз водя!

Тодор обви с ръка талията на Свидна, а тя се притисна плътно до него. Краката им се изпънаха, готови за грациозните стъпки. А те ставаха все по- широки, с динамични завои и завъртания, завиващи се с вълнообразни движения на горната част на тялото.

Заедно с акордите от инструмента се разнесе и дрезгавия глас на бандонеониста. Пееше!

“ Ако знаеше

това в душата ми

което имах към теб

ако знаеше,

че никога не съм те забравил…“

Свидна усещаше силата на Тодор! Увереността му в танца я завладяваше ! Чувстваше се като принцеса, танцуваща с най- големия  танцьор на танго- великият Рудолф Валентино!

Вече ръката на Тодор я обхващаше цялата,  до подмишците, а с гърдите си които опираха нейните гърди, подаваше посоката на движение на тялото ѝ . А краката ѝ, краката ѝ сами се движеха в ритъма на танца!

…“ Никой не иска да ме утешава

в отчаянието ми

От деня, в който си тръгна

усещам мъката в гърдите си,

кажи ми, какво направи 

с бедното ми сърце…“

Маковете нарисувани върху роклята ѝ  също се движеха, огъваха се в ритъм и поклащаха червените си цветове на всяка крачка. Сякаш танцуваха и те в същия такт!

– Завърти главата си заедно с мен! В същата посока! - каза шепнейки Тодор

…“ Въпреки това винаги те помня

със светската обич

която имах към  теб

и ти си навсякъде

част от живота ми

с онези очи, които бяха моята обич

сега  аз ги търся навсякъде…“

Гласът на музиканта изричаше сподавено текста на песента, дрезгавината му засилваше още повече завладяващото чувство което преживяваше с думите…

В центъра на салона  бяха останали само Тодор, Свидна и гласа на музиканта. Другите се бяха отдръпнали за да им направят повече място, а и за  да се насладят на божественият им танц!

Тодор се наведе над Свидна, цялото ѝ тяло от кръста нагоре се огъна назад, а кракът ѝ обви неговия крак. Телата им говореха, а краката им се движеха сами. Ханшът ѝ съблазнително  се извиваше ту наляво, ту надясно а Тодор командваше с гърди и с поглед.

Очите им се стрелкаха бързо и тя разбираше следващото движение и танцуваха! Танцуваха със страст, която музиката дирижираше! Като мисъл, която трябва да бъде изтанцувана!

Тодор направи крачка назад с левия си крак ,  като заедно с това, торсът му също се изви назад и гърдите  на Свидна докоснаха силно танцуващия мъж. Тя почувства пулсирането на сърцето му, а топлия му дъх я докосна. Погледите им се сляха…

…“ Дори и сутрешното слънце 

не наднича през прозореца

когато не си тук

дори и кученцето ми

когато ме видя без теб

ме изостави! “

Когато докосна с пръсти земята, нейният крак се плъзна в ритъм и направиха поредна стъпка…

Бандонеонът изсвири последния акорд на тангото като въздишка, сподавена мъка , или несподелена болка…и спря!

От стоящите до сега прави около стената зрители се изтръгна едно “ Бра- во, браво!“ , а аплодисментите се подеха от всички. Под изящното носле и чело на Свидна се бяха появили капчици пот...Гърдите ѝ учестено се вдигаха и сваляха...умора и вълнение...Прилепналата от пот риза на Тодор, очертаваше още по- силно забързаното му дишане и движението на мускулите му…

И двамата бяха  задъхани, уморени и щастливи! Като след секс!

– Утре ще те чакам  след лекции на централния вход на Университета! Зная, че ще дойдеш. Обеща ми!- гласът на Тодор още повече се беше понижил от възбудата и умората след танца.

– И ти ли учиш?

– Да! Последна година съм…

Свидна опипа с ръка косите си, които бяха полепнали по гърба ѝ, а и да провери за панделката си, още ли е там…

– Искам и да те попитам- продължи Тодор - скачала ли си от самолет? С парашут?

– О...Тодоре...хайде до утре, след лекции! - в салона вече не беше останал никой. Крушките примигваха предупредително, че входните  врати ще се заключат скоро...

 - До утре! Не ме изпращай! Ще дойда! - и Свидна побърза да излезе  от залата. Искаше да задържи за по- дълго време емоцията, от преживения танц- Компарсита!

текст на “ Компарсита“ - Карлос Кардел                   

превод на бълг. език - неизвестен

Следва