7.04.2010 г., 9:32 ч.

Компромис 

  Проза » Разкази
598 0 1
6 мин за четене

 КОМПРОМИС

 

          Кольо изпъна куция си крак и се отпусна на пейката пред къщата. Над главата му жужаха пчели в цъфналите клони на сливата. Беше му толкова хубаво под топлите лъчи на пролетното слънце, почти толкова, колкото на трептящите с крилца, влизащи от цветче в цветче пчели. Както те пълнеха с нектар торбичките в крачката си, така и той пълнеше сърцето си с радост от живителната сила на пролетта.

          Ритмичното почукване на токчета на дамски обувки по настилката разсея унеса му от жуженето на пчелите. „Така могат да стъпват само млади, здрави и стройни крака" - си помисли и извърна глава от цветчетата, за да се убеди в това. Беше Павлинка - една от малкото млади и хубави жени в селото. Радостта от красотата на пролетния ден помръкна. Женската хубост винаги бе предизвиквала пареща болка в сърцето му. Вече зрял мъж, той още не бе изпитвал радостите на любовта. Това го накара и сега да потръпне. "Ще си отида от света така - непознал жената. Но такава ми е орисията. Коя ще ме допусне до себе си - мене, куц и грозен?"

          Остана за малко навън и отново си влезе в стаята. Вътре беше много тихо, чуваше се само цъкането на часовниците. Колекцията му беше богата - събирана с години. Отиде до този с кукувичката и го погали. Купи го, когато заживя в града - от пър­вата заплата. „Беше толкова отдавна! - въздъхна часовникарят. - Я да видя и теб, приятелю! - заговори на стенния часовник с голямото лъскаво махало." Извади от джоба си малък швейцарски часовник, погледна циферблата, после големия и като се усмихна, рече:

          - Пак си избързал. За къде бързаш толкова, не мога да разбера? Но нищо, аз ще те коригирам.

          Джобният часовник, скъп спомен от детството, още му служеше вярно. Подариха му го след като спаси теленцата на стопанството при пожар. Но заради тях остана куц, част от горящия покрив се срути и затисна крака му. Лежа много време в болницата, но не успяха да го излекуват напълно. Тогава малцина сред връстниците му имаха часовници и той много се гордееше се с него. Влюби се в малкия уред за измерване на времето и тази любов определи бъдещата му професия на часовникар.

          Смутен от физическия си недъг, се зат­вори се в себе си. Промени се и отношението на другите към него - измъчваха го състрадателните им погледи. Макар че се учеше добре, остана стеснителен, с понижено самочувствие. Не се реши да се сближи с момиче. В младежкото си сърце беше изградил високи идеали, те не му позволяваха да направи компромис със себе си. Но момичетата, които харесваше, също имаха свой идеал, на който пък той не отговаряше. Примирил се с това, заживя само с работата си - с часовниците.

           На работната маса го чакаше донесеният тази сутрин за поправка будилник. Разглоби го. На часовника му нямаше нищо, просто беше занемарен, като стопанката си.

          - Не е почистван и смазван, откакто е станал часовник - промърмори Кольо. - Дори отвън е клеясал, едва го отворих! Какъвто е човекът, такива са и вещите му.

          Сестра му хлопна пътната врата и го извика за обяд. Нахраниха се и тя пак замина на работа. Притисна го отново самотата. Излезе на двора да се полюбува на свежата трева, на младата зеленина  на дърветата.

Когато го видя да идва, кучето, което скучаеше не по-малко от него, се спусна радостно да го посрещне. Погали го и се отдалечи, но няколко кокошки се завъртяха в краката му - беше ги научил да им хвърля зрънца. Загреба с шепа от крината в хамбара и пръсна златно зърно да го съберат. Сборичкаха се кокошките. „И те са като хората. Всичко е борба за кора хляб."  Погледна сгушената сред цъфналите овошки къща и му стана болно като си помисли, че не успя да съгради свой дом. „Всъщност, за какво ми е? Само дърво огън не прави и сам човек къща не върти. Ще преживея в родния дом при сестра ми. Ако не беше починал мъжът й нямаше да се върна на село, но сега, като сме заедно,  по ни е леко. И за мене по-добре, и за нея. Помагам с каквото мога - все пак има мъж в къщата. Племенницата се омъжи в града - оставиха я сама. И с деца, и без деца, на стари годи­ни, самота очаква човека - нали виждам аз."

          На младини не успял в друго - вложи силите и сърцето си в работата. Живееше икономично и пестеше парите си. Но като разбра, че те няма да го направят щастлив, даде почти всичките на племенницата, да си купят жилище в града. Младото семейство  беше благодарно – ценяха го и го уважаваха.

          Най-ценното, което му остана, бе колекцията с часовниците. Живееше с пенсията по болест. Часовници в село нямаше много за поправка. Когато не подменяше износените части с нови - поправяше ги почти безплатно. Работеше заради удоволствието от работата, с което печелеше приятелството и уважението на хората.

          Кольо седна на ореховия дънер под цъфналите сливи. Подух­на лек ветрец, отрониха се листенца от цветчетата и го посипаха по раменете. Няколко лястовици се стрелнаха под сачака на сайванта и весело зацърцораха. „И те се радват на роден дом, на родна стряха" - си каза като ги слушаше. Отдалече, някъде отдалече, в зеленото на крушите, пръс­нати сякаш нарочно от нечия ръка по цялото пасбище, долетя гласът на кукувица. Цветовете и гласовете на вечната младост изпълниха с покой и тиха радост душата му.

          Чукането на токчетата по асфалтовата настилка накъса отново магията на пролетта. Красивата Павлинка събуди приспаните от хубавия ден тъжни мисли. Копнежът по жена, като нея, лумна с неудържима сила в него. Беше го чувствал винаги, но  сега,  болката бе изгаряща.

          Павлинка отмина, но пожарът в гърдите го отведе до пътната врата, за да проследи жадно с очи гъвкавата ù фигура, докато тя се загуби от погледа му.

          - Какво си я зяпнал толкова? - стресна го женски глас. - Млада е, много е хубава, не е за тебе. Слез от облаците на земята. Хвани това, което можеш да хванеш - намигна му дяволито появилата се като от нищото жена.

          Павлинка така бе изострила чувствеността му и не усети кога въведе дошлата за оставения за поправка будилник  в часовникарското ателие. Преди да се опомни, поощряван от нея, той вдигна роклята на кръста ù. Не можеше сега да мисли за това, че тя беше застаряваща, нечистоплътна, че не отговаряше и на една чистачка дори от представите му за жената, с която мислеше, че би могъл да извърши това, че тя ходеше при всички мъже в селото, които я пожелаеха, че разказваше на съседките сама за похожденията си, като излагаше мъжете, с които е била. Въпреки всичко това, все пак тя бе жена, реална жена, сред сънищата и халюцинациите с бленувани и мечтани красавици. Той имаше болезнена нужда от реална жена - достатъчно бе потискал мъжа в себе си, достатъчно се бе измъчвал…

           След облекчението, последва отвращението. Стояна го гле­даше закачливо в очите и  се усмихваше.

          - Надявам се, че вече като близка с тебе, няма да ми вземеш пари за будилника.

          - Върви си! - тикна часовника в ръцете ù и нетърпеливо я из­тласка навън. Затвори вратата пред носа ù, преди да е казала още нещо.

Стояна си тръгна обидена и неудовлетворена - за пръв път я любеше мъж, без да я погали. Имаше какво ново да разкаже на приятелките си клюкарки.

          Кольо влезе в банята да се изкъпе. Дълго стоя под душа - усещаше душата си измърсена, но нея нямаше как да измие.

 

 

 

 

 

© Иван Хаджидимитров Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • Човек направо влиза в разказите ти.
    Една думичка обаче, изскърца като стиропор в мозъка ми - "коригирам" - не ми звучи подходяща за случая.
Предложения
: ??:??