18.02.2018 г., 18:49 ч.

Комсомолско-младежка сватба 

  Проза » Повести и романи
800 0 0
150 мин за четене

КОМСОМОЛСКО-МЛАДЕЖКА СВАТБА

Първият секретар на районния комитет на парти­ята Николай Михайлович Русов провеждаше съвещание на колхозните ръководители от всички селски стопанства в района.

Днес Русов особено акцентираше вниманието на бри­гадирите върху "китарите", както наричаше той прегре­шенията, оставени на завоя от агрегатите при обра­ботката на нивята. Макар че ако бъдем максимално точ­ни, тези прегрешения по-скоро напомняха домри, откол- кото китари. Но първият секретар два пъти през месеца обикаляше територията на района с "кукурузник" АН-2 и отгоре по-добре виждаше всичко.

Бригадирите - страстни "китаристи" - се побираха в обема на коравите пейки, докато ниско летящият само­лет прелиташе над тях, и се отпускаха, когато той се от­далечаваше от вече чернеещите и пожълтели ниви, прибли­жавайки се към разхвърлените покрай селата ферми.

- С млякото сме в пълен завал! - повиши глас Първият.

Завеждащите със завист погледнаха изтощените пол­ски бригадири.

- Щом сега, още през златната есен недодаваме плана почти на 19 процента, то кво ни чака през зимата?!

Kamo сложи ръцете си на масата по ученически, той се наведе напред, търсейки сред главните специалисти зоо­техника на района.

- Виктор Илич! - Русов стресна с гръмък глас объркано забилия глава в купчини бумаги неотдавнашен учител по биология. - Къде е отчетът?

Главният зоотехник подаде купчината на секретаря и виновно-крадешката надникна в залата.

- Ето данните по "форма-24" за мляко през последния месец с фамилиите на завеждащите фермите по реда на понижаване на показателите.

Николай Михайлович разгъна като ветрило съдбата на няколко десетки началстващи животновъди в района.

- Значи тъй. Онези, които към следващия отчетен ме­сец няма да изпълнят плана, да си подготвят вили, макар че по такъв начин ще съкратим недостига на скотници.

Залата, потънала в тричасова тишина, се оживи, ос­вобождавайки се от партийно-стопанския пресинг на тра­диционния регламент при подобни събрания.

Отговорната за идеологическата работа на райкома на партията Валентина Ивановна Олитина седеше в пре­зидиума през един ръководител от първия секретар, тъй като беше само трети секретар на райкома. По партий­но-йерархическо положение тя би могла да седи до него от лявата му страна, защото дясното място беше безспорно на втория секретар. Но Първият, кой знае защо, никога не й предлагате да седи до него.

Като принуди заместник-председателя на райкома, който заемаше стола й, да се изпъчи малко повече, Вален­тина Ивановна шепнешката напомни на Николай Михай­лович за положението в Директивата на ЦК по идеологичес­ка линия, свързана с новите обреди.

Стопански работник по характера на своята дей­ност, Николай Михайлович почти не вникваше в идеологи­ческия самотек на района, понеже Третият, по негово мне­ние, отлично се справяше сама. Но дейността на райкома трябва еднакво да грее с всички спектри на партийната

работа.

На последната конференция 6 областта секретарят на обкома тъкмо това и каза: "При Русов са обхванативсич- ки спектри на партийната работа. Молодец!" - похвали го той.

На третия секретар не й беше удобно да занимава първия с такъв третостепенен въпрос, но наближаваше срокът за отчет по директивата на ЦК "За внедряване на нови традиции и обреди в трудовите колективи на разви­тото социалистическо общество", в това число и за про­веждането на комсомолско-младежки сватби. Ето защо главната идеоложка реши да помоли Николай Михайлович да понатисне ръководителите на трудовите колективи като материално по-влиятелни, за разлика от идейно за­висимите комсомолски активисти с техните обещания и привидни причини.

Първият мълчешката подчерта със златното перо на перодръжката си последния ред в дългия списък на не- изпълнилите плановете...

- Славов от "Золотой колос"! - гръмко възстанови ти­шината в залата той и викна: - Елате насам!

Към дългата маса на президиума, покрита с плътно червено сукно, с твърда походка се приближи русият, сре­ден на ръст, широкоплещест завеждащ най-изостаналата ферма в района. Той се хвана с двете си силни ръце за по­кривката, като че ли искаше да разтвори изчезващото си самообладание в огромното пространство на масата.

- Виж каква й работата... - Секретарят крадешката надникна в списъка. - Пъотър Стоянович, ти имаш най-лошите показатели в района.

- Аз бях в отпуска - плахо побърза да обясни завежда­щият, разбирайки неуместното си оправдание.

- Ние ще проверим и миналите отчети! - чукна строго с длан по документите Николай Михайлович, с което тряб­ваше да се разбере, че не е тъй лесно да се отървеш от не­го, щом си попаднал тук. - Но не в том дело. Засега от вас се иска нещо друго: да помогнете на Валентина Ивановна

да реши един въпрос...

Неочакваният завой поободри зачервилия се здра­веняк.

- Без второ слово! - рапортува той виновно, с идиот­ското предчувствие, че го завличат в кръговрата на на­дутата районна надменност. И с това веднага, поради неопитност, засега помрачнелия втори секретар, който възприе в свой адрес пренебрежителното "на втория отля­во", какъвто го възприемаше стоящият насреща живот­новъд с неговите безоблачно-небесносини очи.

Олитина благодари на другаря Русов и под завистли­вия поглед на разотиващото се събрание поведе завежда­щия към своя кабинет. Макар че беше заинтересована, все пак се държеше малко на разстояние. Колкото и да се чис­тят и одеколонят тези говедари, тя, все едно, подушваше миризмата на силаж, гибря или най-накрая на вмирисано мляко. А Валентина Ивановна е все пак дама райкомовска...

- Виж кво, другарю Славов! - започна тя. - Вие сте пър­вите в нашия район, които ще се срещнете с обновените сватбени обреди в работническо-селската среда. За съжа­ление ние май че сме единствените в областта, които не сме организирали нито една комсомолско-младежка сват­ба. Аз знам, че във вашата ферма има много младежи и ние трябва да организираме подобно мероприятие. Можете да бъдете уверени, че за в бъдеще това ще ви помогне в рабо­тата като ръководител на идеологически прогресивен ко­лектив в района. И най-подир можете да разчитате на моята подкрепа! - кратко и колкото се може по-просто из­ложи същността на въпроса Валентина Ивановна.

Запълнените с еднакво дебели томове на Ленин стък­лени шкафове зашеметяваха с потенциала на главната на­ука. Безпартийният колхозник почти нищо не разбра от казаното. Той повече беше объркан от собствените си мис­ли, похотливо разглеждайки светлия костюм с къса пола върху снажната фигура на красивата секретарка, която освен това умееше красиво да работи.

Разбира се, срещат се доячки-хубавелки, но тъй като me не са райкомовски работнички, а само доярки, тяхната хубост бледнее пред началническата привлекателност на партийната секретарка. При това Валентина Ивановна е дама омъжена. Биваше често, че мъже от по-нисък ранг, след общуване с Олитина, не изпускаха възможността да отбележат между другото: "А ние с Олитина неотдавна решавахме един въпрос." При все това многозначително се ухилваха и избягваха въпроса, който ужким бяха решава­ли с Олитина. Същото не може да се каже за "по-високите" началници. Онези обратно, ако и да решаваха с Валентина Ивановна някой въпрос, те предпочитаха да го премълчат, отколкото да предвъзхищават слуховете. А тук, пред очи­те на цялото райсъвещание, да се уединиш с такава видна жена!.. Не всеки председател е удостоен с подобна чест!

Доволен от тъй неочакваното продължение на съве­щанието, макар и смътно да си представяше какво всъщ­ност представлява комсомолско-младежката сватба, но изненадан от вниманието на райкома и особено на Вален­тина Ивановна, на която той можеше отсега да разчита, Пъотър Стоянович без колебание довери:

- Смятайте, че въпросът е решен!

"- Експромтът на Първия е сполучлив" - реши Олитина, като оцени положително факта, че колхозникът разбра важността на идеологическото обновяване на обредите и традициите. Тя признателно се усмихна и даде повод на животновъда да премине към no-уверен тон.

- Защо да не отбележим някъде това събитие? - пред­ложи той.

  • Ами тъкмо на комсомолско-младежката сватба и ще сторим това - многозначително заклепа Валентина Ивановна и погледна големия стенен часовник; вдигна теле­фонната слушалка, с което подчертаваше, че времето й не е безгранично, въпреки важността на въпроса...

...Щом завеждащият пристигна на вечерното доене във фермата, телчарите незабавно му доложиха, че гове- дарят на бракувания добитък - Бедженар, в задължени­ята на който влизаше наглеждането и обучаването на двете неотдавна кастрирани бичета - проспа целия ден в ерендука, невъзприелите пиянския му дъх млади волове се откъснаха от синджирите и изпотъпкаха почти половин хектар тикви зад оградата на фермата.

- То може и да не е кой знае какво - гледаха накриво Бед- женара никаилниците, - но къде екиндия покрай фермата минаваше с "Газика" председателят и се закани, че за так- вази беля виновните няма да се отърват от глоба.

Недоспалият Бедженар с изпъкнали почервенели очи, в които отсъстваше смисълът на живота, омърлушено под- смърчаше с гурливия си голям нос, безнадеждно повдигаше смъкващите се извъргаляни потури върху раздърпаната риза. Искаше му се да възрази нещо, но като срещна дреси­ращия поглед на завеждащия, наведе глава и мълчешком за­почна да дращи с пресъхналите си космати цървули утъп- каната земя.

Завеждащият прехвърли строгия си поглед от Бед­женар към заобиколилите го телчари, застрашително по­гледна към полевия стан, накъдето бе заминал предсе­дателят, и сърдито изпсува:

- Да върви, дето си отива... пръч шкембест! Няма как­во да се навира със своята козешка мутра в раклата на чуждите кошари. Сам зная... какво правя!

Събралите се в угоднически натегнат кръг телчари сконфузено се разпръснаха като пресъхнало криво колело от торна талига, а Пьотър Стоянович припряно потегли нагоре към фермата.

Останал сам, гаче ли беше недодялана акациева гла­вина, Бедженар волно подхвана някаква си безсмислица с цялата си закачливо-пийнала пресипналост...

- Действително, за какво ни е това надуто "прецеде- ло", Пьотър Стоянович сам може скоро председател да ста­не! - Той пространно наруга всички и се повлече да си дос­пива в каруцата.

Там горе на Пьотър Стоянович напомниха, че дърво­делецът вече цяла седмица не се вижда из фермата, а по не­говите дърводелски дела се е събрала доста работа.

Нееднократно пъдените мотористи този път пак обмениха два бидона обрат за кофа вино, напиха се и не на­пълниха "резервоара" с вода...

Завеждащият извади от джоба си връзка ключове от всички катинари на фермата и нервно я прехвърли от ръка в ръка, което само по себе си вече не предвещаваше нищо хубаво.

Миячката Стеша се отказа да мие късно донесени­те от мотористите бидони. А временно подменяващият дояч Ванчо Маков дойде както винаги последен да прибере бидоните, но не искаше да ги вземе мръсни, като настоява­ше Стеша да ги измие. Спорът премина в кокетно сбиване, а за да я убеди окончателно в необходимостта да измие съ­дините, той по навик ги захвърли във вонящата локва, обра­зувана от топлото стичане на ежедневно струящата от бетонната мойка подбелена вода.

...Миналата година, след като завърши училище, Стеша начена да работи в миячната. Маков - тогава още телчарин, от няма и какво да прави започна да се занася с нея. Занасянето се състоеше в това, че след като новата миячка свърши работата си и наниже на колчето послед­ния чист бидон с дъното нагоре, той веднага го сваляше и захвърляше във вонящата локва, сетне доволен, тананикай­ки си, отиваше при кравите - и нищо повече!

На Стеша ли й беше омръзнало да гази всеки път в кал­та и се оплака... или някой друг подсказа на завеждащия, а може би той самият бе усетил безпорядъка, но тъй или ина­че издебна Ванчо, когато хвърляше бидоните в батака и със своя силен юмрук елегантно го изпрати заедно с гюма в тресавището.

Овъргалян в калта, Ванчо изпълзя на сушата и хукна напред, но тозчас врата му настигна "букетът" с ключо­вете. Подир това той половин година по вълчи си държа шията. Но да прави беля се отучи. Оттогава пъстрата връзка ключове стана най-дисциплиниращия аргумент в

ръцете на началника на фермата.

- Извикайте ми Маков! - заповяда завеждащият. - Аз ще бъда в кабинета си! - и той се запъти към кантор- ката си.

Покрай една леха около градината завеждащият разме­ни няколко думи с ветеринарния лекар. Вятърът носеше отгоре гневливостта на гласовита женска ругатня.

- Всички вършат безобразия, а постоянно Ванчо е вино­вен. Онази мързелана от безделие ей такава дебелана стана­ла. Нека поеме моята група, а пък аз бидоните ще мия по пет пъти на ден... Няма да се изморя, сетнека ще видим...

- Льоля се оплаква - усмихна се ветеринарът, - на Ма­ков невястата.

- Той я бичува - тя го обича!

- Невяста - това е до-б-ре - е - е - неопределено-замислено проточи завеждащият и се прибра в кантората.

- Я ми напомни, Париша, кой сред нашата младеж още не е женен? - обърна се към отчетничката бързо влизащи­ят в кабинета завеждащ.

Париша с неопределен, объркан поглед се втренчи в на­чалника, мъчно съобразяваща каква муха го е ухапала над­вечер, и с интервала на сводките за млеконадоя започна да изрежда неомъжените доячки.

- С момите е ясно - прекъсна я той, - а сред момците?

- Сред момците - Иван Маков...

- Това и аз знам. Още!

- Още?

Отчетничката отвори счетоводната книга и просле­ди с линийка дългия списък във ведомостта, но не намери повече нито един ерген, освен дядо Герасим, който никак не можеше да се причисли към младежта и ако се считаше за ерген, то е само защото е вдовец.

- Да, откъде хлапаците сме слаби - заключи Пьотър Стоянович и със завист погледна през прозореца към Дома на културата, който всяка вачер гъмжеше от неподвласт- ните му ергени.

В кабинета предпазливо, като мръсно коте се про­мъкна невисокият, кръглолик, мургав Маков, които маса­жираше врата си, като че ли се разкайваше за възможната вина и напомняше на завеждащия, че настигналата го кит­ка ключове преди една година още наболява. През последни­те три месеца той се разкарваше от група на група като подменяващ поради недостиг на доячки и с благословията на завеждащия рязко увеличаваше надоеното мляко. И до­садната несполука със злощастните гюмове би могла да го лиши от положението на привилегирован дояч на фермата. Маков се зае да се оправдава, но по ироничното настрое­ние на Пьотър Стоянович се досети, че май се е разминало и няма нужда от това.

Наистина, той неотдавна бе цапардосал Льоля с греб­лото, но това вече беше провинението на хвърлена монета - върви, че разбери от коя страна ще задрънка в променли­вата глава на шефа. Той можеше и да го похвали за това.

- Виж какво - започна Пьотър Стоянович, милвайки Банката с приятелски глас. - Твоите родители са вече ста­ри хора, а ти все сам се кипреш. Това не е работа. Ние трябва не само за мляко да мислим, но и за благополучие­то на семейния бит, благополучие по нов, както се казва начин, по идеологически-обредна линия да се стегнем, да обновяваме прогреса на колектива във всички традиции - заразсъждава неопределено завеждащият, което съвсем не му приличаше.

- Време е, Ванюша, да те оженим, за снаха на майка ти да помислим, а което се отнася до организирането на сватбата - не бери кахър, аз отговарям!

- Та тя вече ми наду главата за това - намуси се Ма­ков, подозирайки, че старата се е оплакала на завеждащия и сега той го скинджува...

- Там е истината, а ти се опъваш като бичле пред кла­ница, гледай да не загазиш като бедженаровите даначета, които изрязахме тази зима. Признавай и как е там тво­ята избраница...

"Изглежда знае и за греблото!", стъписа се Ванчо, опит­вайки се да разбере на коя страна е паднала копейката. И за всеки случай почеса още веднъж шията си под дългата коса...

- Ами всичко е нормално - измънка той, изви премре­жен поглед към тавана и млъкна.

- Повтарям, всичко необходимо за сватбата е мой кахър, гледай само ти да не направиш някоя магария - схо- ка го по-строго завеждащият. - Утре сутринта ще отида при председателя да изпиша предварително необходими­те продукти, че до края на месеца да завъртим едно хоро. Давай! Върви и не бави работата!...

Пьотър Стоянович погледна дългия дървен часовник на стената с отдавна спряло махало, взе телефонната слу­шалка и деловито завъртя диска.

Маков плахо изчезна отвъд скърцащата врата. От- четничката лапна с пълна уста канцеларски въздух, изпъш- ка и започна да премества на дългата маса от място на място тетрадките, отчетните книги, ведомостите и фактурите.

- Виж какво, Париша - остави слушалката Пьотър Сто­янович, като размисляше дали да звъни. - Погледни редовно ли удържаме комсомолските вноски.

- Защо да гледам, разбира се, че редовно, всеки месец.

- Отлично! - Пьотър Стоянович доволно потри ръце.

- Петима души се числят.

- Толкова малко?! - обезпокоено се удиви завеждащият. - Ванчо и Льоля числят ли се?

- Ванчо - да, а Льоля не е комсомолка, защо да удържа­ме от нея?

- Как да не е комсомолка?!

- Тя никога не е била в комсомола. Аз вече петнадесет години работя тук - важно напомни отчетничката на за­веждащия, който работеше тук само четвърта година, - и всичко за всички зная.

Пьотър Стоянович рязко вдигна слушалката и със се­риозно намерение завъртя диска.

Секретарят на комсомолския комитет на колхоза не се оказа на място и завеждащият без да отлага въпроса

 

 

 

 

Следващото си утро във фермата завеждащият за­почна с това, че издърпа Льоля из-под кравите, като пре­сече струята на плана. Те заедно излязоха от задушния краварник на озарената от първите лъчи земя. Закъсня­лото слънце уморено затопляше изстиналия нощен въздух. Здрачният дотегливо-спарен краварник напомни за смър- дящата тежка глупост, която мъчи човека, кой знае защо заравящ се в животинската гибря като торен червей.

- Виж какво, Льолечка - започна той, разглеждайки със съжаление измъченото неотпочинало тяло на слабичката девойка, потънала в халата. Видът й неочаквано извика във въображението му забележителните женствени очер­тания на Валентина Ивановна.

- Дето си гледащ работата - хубаво, но трябва и за новите традиции и обичаи малко да помислим. С Ванюшка- та вече се разбрахме, стига сте ходили сами, я дайте да ви организираме една младежка комсомолска сватба, да му се не види и работата...

С черните си изразителни очи Льоля погледна завеж­дащия, като го смути и уморено провлачи:

- Моята е лесна. От мене не зависи...

Пьотър Стоянович се учуди от таквоз бързо разбира­не на новите обреди и вече без необходимост наблегна:

- Аз виждам, че ако не се заема с тъз работа, сами вие няма да се размърдате. Хайде, кажи на майка си, че след три-четири седмици ще тропаме на сватба... и баста!

- Да се надяваме - равнодушно кимна с миловидното си, загоряло през лятото и уморено лице Льоля и замина да дои кравите.

"Май че всичко е оправено" - раздвоено завърши пър­вия етап от идеологическата работа Пьотър Стоянович и със смесени чувства тръгна да обикаля стопанството.

Като се запъти къде новия четириредов краварник, той дочу викове откъм хамбара и зави натам.

Покрай малките везни, nog възмутеното нервно ру- гаене на фуражира, краварите получаваха ярма и си това­реха бестарките. Някои, след като изсипваха чувала и дока- то пълнеха празния, съчувствено поддържаха фуражира.

- Разбира се, - съгласяваше се някой, - работникът няма да допусне да остане без чувал ярма, домашният до­битък също иска да яде. Навряло ли се е телето под кра­вата, щеш не щеш, ще си посучи. Но бива ли майката да се докарва до изтощаване...

- Какво става? - Завеждащият се изкачи по стълбата на платформата до малките везни.

- Ами Кольо Ганчев пак влязъл в хамбара - поясни пъш­кащият над халката ковач. - Миналия път беше счупил ка­тинара и аз го заклепах! Ковашки! Сега пък резето откъс­нал - хайдамак и нищо повече! Ще се наложи да направя друга система.

фуражирът - стар човек, заплашен от Ганчев, никога не докладваше на завеждащия за взломовете в склада и стра­хувайки се, че сега ще си изпати, тихичко се оттегли в ъгъла на хамбара, като запушваше с празни кочани дупки­те на плъховете.

- Какво се е случило, вуйчо Додьо? - попита Славов, без да обръща внимание на пояснението на ковача.

- А-а-а, какянта Петка! - гузно се зарадва фуражирът. - Ето, виждаш ли, каква нередност стана. Кольо Ганчев, ма- скарата, през нощта се вмъкнал хайдушката в склада, на­товарил цяла бестарка с ярма и на разсъмване пред очите ми офейка къде дома си.

- Как тъй, пред очите ти - и у дома си?! - ядоса се завеж­дащият. Аз ще му покажа дома си! Дисциплината ще ми разваля. Идеологията на новите обичаи ще накърнява! Сен- ка!!! - изкрещя той на коняра още преди да стигне до конюш- ната. - Впрягай Горчак!

С нервно трепкащи мустаци Сенка изкара от обора най-красивия колхозен жребец, впрегна го в бедарката, ка­то жаловито поглаждаше гладката му задница. Знаеше, че командата, дадена с толкова груб тон, не обещаваше нищо

 

'•!: X X

Кольо Ганчев минаваше за най-необуздания и заядлив работник във фермата още първите години от основаване­то й. Всички предишни началници напуснаха или бяха увол­нени не без неговата пряка или косвена вина. Да лудува и да заплашва околните, особено началниците, беше естест­вен израз на всички негови пориви. Наистина, случваха се периоди, когато мирясваше. Мнозина започваха да мис­лят, че той вече е изгубил енергията си под гнета на изжи­вените буйни години с неизменното гърне вино.

Но именно когато така започваше да им се струва даже на най-недоверчивите, той отново правеше някоя ма­гария, която поставяше всичко по местата.

Колкото и да е чудно, но той винаги съумяваше да из­бегне сериозен конфликт с надзорните власти и остана­лото началство. С някакъв животински усет чувстваше времето и границите на позволеното.

В отношенията му с Пьотър Стоянович се получава­ше така, че до сериозен пряк конфликт никога не се стига­ше. Както винаги, на него му се удаваше да поддържа неус­тойчиво равновесие, балансирайки между крайностите на твърдата животновъдна дисциплина на новия завеждащ и своеволието на собствения си нрав.

Неговата волност във фермерските условия на ограни­ченото позволение си обясняваха с това, че той беше ня­каква си роднина на завеждащия и много от лудориите му не достигаха до Славов, поради опасението, че подсказва- чите ще бъдат разобличени.

Преди няколко години, когато за текущия цикъл на кол­хозното производство на мляко, месо и оборски тор фер­мата временно се наглеждаше от престарелия фуражир бай Додъо, краварите, свободно наместили се в сянката под огромна акация, край големия кантар, чакаха кантар- джийката и в надпревара предугаждаха кого ще им подхвър­лят този път.

 

Воловете, забодени с дълги железни жагъли в двойни­те дървени хамути на оплесканите каруци, обикаляха ог­ромния куп млада царевица и мирно кълцаха сочните ма­мули, напълвайки с мощ увяхващите жилести мускули на израждащото се начало от хилядолетията на неуморната енергия. Земята хранеше последната безропотна сила на жизнения дух в отминаващата епоха.

- От неска имаме нов завеждащ, а вие сте насядали тук! - направи им поучителна забележка минаващият по­край тях дърводелец дядо Спас.

- Ко-й-й? - като волове бавно извиха главите си крава- рите.

- Ами кой? Моят възпитаник, Слабовата Петка - важно заяви той, скромно намеквайки за някаква си своя перспектива.

- Братовчетът Петка?! - подхвана перспективата Кольо Ганчев, като хвърли пренебрежителен поглед подир отдалечаващия се дърводелец.

- Най-подир! Нека и нашият род малко да управлява, стига едни и същи надути лигльовци да угодничат пред доведените талафи.

Той стана, приповдигна нахлузената си фуражка, из­мъкна забучената в земята вила, извъртя каруцата и дело­вито започна да я товари.

- Няма какво да правя повече, ще чакам фуражира, кан- тарджийката - маскарите! Пък кравите млякото да гу­бят! Ша гледам кога ши доди Додю!

Това начало при новия завеждащ се оказа сполучливо продължение на неговите бекрайни своеволия. Един ден, за­мествайки разносвача на млякото, след като го достави в сепараторната, той мина по обратния път през селото и разпродаде всичкия обрат на стопаните с опрасили се свинемайки.

Отбитите теленца останаха ненахранени. Телчари- те и телчарките ревяха заедно с тях, а Ганчев по това време спеше в бетонната ясла, подмокрен от автопоилка- та или от нещо друго, и хъркането му се чуваше из целия

 

краварник.

- Какво ще вземеш сега от него?! - нервно прогони оп­лакващите се завеждащият. - Утре ще се разберем.

А заранта, събудил се още по тъмно, беладжията изля върху главата си цяла кофа студена вода и интуи­тивно съобразяваше че трябва нещо да прави в маниера на своето разбиране за отговорност. Опасявайки се че ще развали неустойчивото съгласие с братчета, той се за­кани на коняра да не се бърка в чуждите работи. Впрег­на Горчак, съпроводен от възмутено-омърлушения поглед на човека-катинар, както наричаха Сенка - най-доверения работник на фермата, на когоно завеждащият бе заповя­дал в никакъв случай за никого да не впряга хайгъра, освен за самия него, и шумно отпътува за Троянския вал към ни­вите на съседния колхоз.

Като дочака каруцарите да разпрегнат и да замя- тат косите, докато се скрият в низината и започнат да събират на валячета още оросения боб, той сне осемте стегнати в обръчи дървени -цялоизвити колелета и без да го усетят се върна обратно. Превозите на фермата, бед- ствуващи в последно време поради липса на колела, навреме получиха поддръжка. Наложи се да поощрят Ганчев.

Братчетът също така реши въпроса с трите дана- чета, които артисваха след преброяването от първата комисия на Драгунски. По време на годишната ревизия стана ясно, че липсват три телета в трета ферма. "Но това е вече грижа на тяхното началство!" - усмихваше се Ганчев, доволен от тайнствения факт. После му се удаде да осигури конюшната на фермата със здрав упряж - още една изгубена нужда през последните години, след като по­чина единственият професионален сарач в селото.

Липсата на достатъчно сарашки инвентар в млечно- стоковите ферми и в полските бригади често служеше ка­то оправдание за неудовлетворителния прираст на сел­скостопанското производство. Малко планьорки в колхоза минаваха без да бъдат повдигнати тези въпроси. Те тол­кова бяха омръзнали на висшето колхозно ръководство, че дори заместник-председателят, Григори Лукич, човек, тър­пеливо вникващ във всички проблеми, труженик-мълчун, дори той упрекна средното ръководно звено:

- Завжди вам щосъ мишае. Тилъки Славов ни на що ни- колы не жалуешься. Повчилисъ би у него трошечки.

Пъотър Стоянович ценеше тази похвала и разбираше, че е длъжен да я раздели с Колето - напълно.

* *

...- Аз ще му покажа как се кара вкъщи. Идеологията ще ми разваля! - наля ее с кръв от ярост завеждащият, ка­то все повече се сливаше по цвят с червеникавия Горчак.

Повтаряйки заплахите си, той отпусна юздите, рязко дръпна калтърмите и плуващата с ресорите си бе- дарка провлачено изскърца, игриво теглена от охранения буен жребец.

...Като беше вкарал бестарката в двора, Ганчев с голя­мата лопата деловито разтоварваше под сайванта уро- ялата. Зает с работата, без да повдига глава, с нюха на не­надейно заварен в кошарата вълк, той подуши приближа­ващата опасност и настръхнал решително се озъби.

- Давай! Давай! - заскърца той застрашително със зъ­би, като поглеждаше към бедарката. - Пробвай само да се навреш тук, виждаш ли любимата? - Той размаха излъска- ната лопата. - Тъкмо се прегря, ще ти строша ченята. Мо­жеш да ме вкараш в затвора, ако смяташ, че не ви знам с фуражира и ветеринара пътеките. Пред мене ши вървите, ши ва зеведа където тряба... Ши ма запомните!... Мислиш, че тъй лесно стават нещата...

"Ловецът" не изслуша по-нататъшните му глупости, рязко обърна Горчак и отлетя назад по шлейфа на още не- улегналия прахуляк. Като се върна във фермата, отчетнич- ката най-напред му доложи, че се е обаждала по телефона Валентина Ивановна, искала да я информират за подготов­ката на мероприятието.

Даже с бързината на двучасов тръс от такъв кон като Горчак се чувстваше, че третият секретар здраво държи идеологическия камшик и уверено, с пъргавината на натрапчив пастир, вкарваше стадото в кошарата на об­новените обреди.

- Трябва да й се обадя - съгласи се Пьотър Стоянович, като подчертаваше с целия си вид, че вече му е тясно зад оградата на колхозната ферма.

Второто съобщение на отчетничката беше, че Льо- ля не иска да постъпи в комсомола.

- Не е важно какво иска Аъоля! Аз нямам намерение да придирвам на всеки един, идеологията на района да разва­лям - равнодушно коментира каприза на доячката перспек­тивният ръководител, който "знаеше какво прави".

И на поредното съвещание в четвъртък той увери Валентина Ивановна, че практически въпросът е решен, само срокът би трябвало да се отложи до края на гроздо­бера, когато доячките работеха през свободното си от животновъдството време.

- Иначе няма да ни разберат! - резюмира той.

Валентина Ивановна любезно обърна внимание как

"говедаринът" постига забележителни успехи в общото дело. В тезисите на подготовката към отчета тя така записа: "Нас няма да ни разберат!"..

Като партиец Олитина строго съблюдаваше субор­динацията и дистанцията в своите отношения с подчи­нените, но от друга страна, като дама съвременна, тя понякога си позволяваше да кокетничи с някои мъже, кое­то, разбира се, нямаше нищо общо с клюките.

- Виж какво, Пьотър Стоянович! - Тя се спусна от височи­ната на своето положение до равнището на събеседника. - Интересът към комсомолско-младежката сватба ще бъде огромен. Районната "Дружба" ще напечата за вашето сто­панство голям материал със снимки на около две страници, ще се заинтересува и областната преса. През останалия период трябва всички да се стегнат. Ние трябва да пока­жем, че новите традиции са възможни само в напредничав колектив. Възможно е да ни покажат по телевизията. Ние не можем да се изложим пред цялата страна.

- Дз порядъка го укрепвам! - увери животновъдът, обър­кан от съюзното внимание, тъй като неговото високоме­рие едва започна да излиза от пределите на "Златния клас".

"Маркс! Енгелс! Ленин!"

"Мир! Труд! Партия!"

"Това не ти е: Мляко! Гибря! Силаж!", мислеше той.

...Партията и нейният чирак Комсомола имаха реша­ващо влияние над цялото общество. Но когато трябваше да се окаже влияние върху един човек, стадният инстинкт безнадеждно се губеше в хаоса на времето.

Всеки говедарин ще потвърди, че да караш сюрек е мно­го по-лесно, отколкото един добитък буща, особено ако е с такъв опърничав нрав , какъвто имаше Льоля. Без никакви видими основания, по-скоро подражавайки на беснеещата кестенява крава с кривите рога, тя кагегорично се отка­за да встъпи в комсомола. Всички са комсомолци, а на нея, виждаш ли, не й трябвало. Такъв инат можеше да си позво­ли едва ли не само доячка, принуждавана доброволно да тег­ли хамута на социализма.

Ситуацията се оказа толкова неочаквана за ръково­дителя на фермата, че той приложи целия спектър от ме­тоди за уговаряне, каквито беше научил през периода на колхозния пресинг, но освен безрезултатни сълзи, не можа да изцеди нищо повече.

За цялото време от съществуването на "Златния клас" си спомниха само за един случай на подобна непокор- ност - когато ликвидираха бугите. Утвърдилите се на­всякъде пунктове за изкуствено осеменяване бързо пре­върнаха бугите на фермите в безполезни за стопанство­то. Привързани към кравите, тях ги товареха на камиони и откарваха в районната кланица.

Само едноокият бик "Камбол", колкото и да се мъчеха, не можаха да качат на борда. Заколиха го закован с вериги в дама. Капки кръв, сълзящи през дъсчената настилка на "ЗИСа", отбелязаха последния му път - в месокомбината.

Да сравняваме метода на обхващането на съюзната младеж в Комсомола и унищожаването на бугите е нелепо, кодкошо и да беше неразбрана Льоля. А да губиш работнич­ка при недостига на доячки, независимо от важността на идейното мероприятие, също не биваше.

Безизходната ситуация би отвела завеждащия кой знае къде, ако не беше си спомнил вчерашния инцидент с Кольо Ганчев, и той рязко зави към далечния краварник...

- Трябва да побеседваме - дръпна той настрани Ганчев и се запъти към северното крило на краварника.

- Няма за какво да приказваме! - клатешката се вла­чеше подир него Кольо с увиснали рамене. - Щеше да бъде добре, ако по-малко беше слушал разни сволочи, защото ти самият скоро сволоч ще станеш...

Облепеното със засъхнала кал гребло с всичка сила се вряза в протестиращите контури на бавно вървящия в за­глушената полутъмнина кравар. Греблото трясна върху жилестото огрубяло тяло и се разцепи надве. След греб­лото животновъдът издържа и лопатата, и метлата, и мотиката и тъй нататък, докато не се изпразни случай­ният инвентарен ъгъл в северното крило на далечния краварник...

- Тук вече прекалих! - укоряваше се на следващия ден за­веждащият, като се стремеше да избягва "братчета", но онзи сам го настигна край дизелмоторната.

- Ах, тоз гълъб, ама ти си молодец! - усмихваше се Ганчев. - Хубаво ме наби, браво! Аз сявгаш казвах, че моя ха­рактер носиш. В цялата ферма има само два такива харак­тера. Тъй ми трябва, аз съм такъв негодник, че по другому с мен не бива. Да-а, гълъб, здравата ма почеса. В целия кол­хоз два гълъба само има - ти и аз, останалите са буболечки. Трябва да ти кажа право, че отколя не ма биха тъй осно­вателно. Биха ма и друг път, разбира се, и ма биха капи­тално. Но не така!

На това завеждащият само каза:

- Аз района нямам намерение да подвеждам.

...Тъй или иначе, но за пръв път след уговорката с Вален­тина Ивановна у него се зародиха съмнения в твърдост­та на своето обещание.

- Трябва да наблегнем върху вала - хвана се за първата запасна мисъл, случайно блеснала в главата му и той пре­мина през петте краварника само с едно тежко слово: "Мля­ко!" "Мляко!" - викаше той в интервала между половината група крави. "Мляко!" - прехвърляше от ръка в ръка кило­грамовата връзка ключове, потвърждавайки тежината на своето слово със звънкане през всеки дванайсет крави под­ред. "Мляко!"...

- Ай сега моята Баланка ще ми даде един бакър мляко - пошегува се Маков, като напълни кофата с вода от авто- поилото и я белоса с един литър мляко, което още даваше стелната крава.

Мобилизиращият призив "Мляко!" висна над ферма­та. Зашуртяха препълнените автопоилки, изпълнявайки плана за млечната река на комунизма.

 

В затворената врата на председателския кабинет, където се провеждаше разширен управителен съвет, дращеше за да излезе навън малко черно котенце. То на­трапчиво и провлачено мяукаше. Всички се обърнаха към вратата и кабинетът избухна в смях...

Като изтегна мършавата си жълта шия, оглеждайки с блатисто лице разширеното управление на колхоза, пред­седателят на ревизионната комисия Драгунски, комуто отнякъде залепиха прякора "черной кот", търпеливо изча­ка да утихне смехът.

- И тъй - продължи той важно, когато управлението се поуспокои, - въпиющите методи за работа на завежда­щия първа ферма Славов са възмутителни. Дорде показате­лите по надоя бяха ориентирани към валовото количество мляко, той просто наливаше вода. Когато въведоха допъл­нителен показател за маслеността на млякото, той по­дир недълъг спад на показателите рязко повиши надоите. Два месеца подред преизпълняваше плана. Чак след ревизи­ята в складовете аз с голям труд изчислих, че първата фер­ма изразходва над шест установени норми сол. Къде, мис- лише, отива солта?! Ами Славов повишава с нея "масле­ността" на разреденото мляко. Ето откъде са високите показатели! Кого мами той, товарищи? Нас?! Народа?! Пар­тията?! Как може да се търпи подобна безцеремонност в благородното дело, което ни е доверило Правителството и Градът?!

Разширеното управление мълчеше. Драгунски никой не го обичаше. Общоизвестно е, че ако "Черной кот" започ­не да дълбае, непременно ще се докопа и напълно ще заслу­жи длъжността на разобличител-ревизор.

Целият социализъм работете за плана. Планът във всичко беше норма на живота. Планът трябва да бъде изпълнен, даже ако е неизпълним. Онези, които успешно преодоляваха цифрите, непременно притежаваха някакъв секрет. Най-главният - приписките и недописките.

За да припишат надой на една фуражна крава, тряб­ваше да недопишат броя на самите крави, с което авто­матически се повишаваше средностатистическия показа­тел за мляко на единица.

Познавач на работата си, Драгунски два пъти прави ревизии на поголовието на първа млечно-стокова ферма и не намери излишни крави в дойното стадо.

За да се избегне преместването между краварници- те, специално бяха привлечени контрольори от района. Ни­каква лакировка! Всичко съвпада с инвентарната книга.

- Аз не съм човека, който да не се докопа до истината - разсече тишината Драгунски.

- Не може да не се разгадае солта на лъжата. А тя е за­ровена тъкмо в солта!

Завеждащите другите ферми злорадстваха, но това не им пречеше заедно с останалите да презират председа­теля на ревизионната комисия, който безкомпромисно се бореше с техния план заради своя. А кой ще уважава чове­ка, който се навира в плана на живота. Драгунски отдавна биха го "изяли", ако не беше протеже на самия Русов, който лично се занимаваше с неговото трудоустрояване, като го местеше от колхоз в колхоз, щом се появяваше необхо- guMocmma ga стегне някой от местните ръководители. На много хора Драгунски пресичаше пътя, пишеше до вис­шестоящите инстанции за секретарите на райкома, до заместниците на изпълкома. А жалбите и докладните за­кономерно се връщаха обратно в района.

С течение на времето "Черной кот" разбра, че не мо­же да прескочи района, но в пределите на района "драскаше" всеки, когото можеше.

Преди известно време, когато Драгунски зачести с проверките на първата ферма и извънредно омръзна на всички, Пьотър Стоянович случайно дочу как дечурлигата, които пасат домашните агънца на талоката около буре­наците край фермата, яростно ръмжаха, мяукаха и кряс­каха подир "Черной кот", минаващ покрай тях с бедарка- та, постоянно впрегната със старата чакалеста кобила.

Завеждащият отначало не разбра защо е тази котеш­ка врява и се запъти да хока хлапаците за навлизането им в шумния монопол на мучащия фермерски рев, но внезап­но видя как заминаващият си Драгунски се закани с кам­шик на "котешката" шайка и като шибна кобилата, бързо се отдалечи по кривия път. "Трябва да поощря момчета­та" - помисли си той и им разреиш да пасат шиленцата в крайфермерското поле.

...На следващия ден след училището сума деца, чието обикновено задължение беше да изкарат ягнията на па­сището, се провървяха към канторката на фермата да кажат, че и те също са дразнили "Черной кот". Зелената експорцетна ливада се покри с черно-белите петна на па­сящите агнета.

Психическата блокада на Драгунски беше осигурена. Неговото пребиваване във фермата се съпровождаше с вие­не, чукане, мяучене, пеене на песента "Черной кот", с все­възможен присмех. Дори на най-малките, които нищо не разбираха от тази лопардия, им беше забавно само заради възможността да се позакачат. И те чукаха с ръждиви кон­сервни кутии, със стари капаци от тенджери и увлечени от бъркотията, високо крещяха: "Челной кот! Челной кот!"...

Драгунски състави акт и изпрати копието в ОБХСС, в което посочи загубата, "нанесена от домашния доби­тък на социалистическата собственост по прекия и ко­ристния сговор със Славов Пьотър Стоянович."

За да бъде уреден въпросът, се наложи да заколят една теличка. "Драгунски е дребна монета" - мислеше си Пьотър Стоянович. Сега с едно телче няма да се отървеш, тук поръчението на партията се проваля. Два дена ходи той с клюмнала глава, разсеяно реагирайки на производстве­ния поток-на фермата, докато в края на краищата не туп­на с крак и тръшна с всичка сила фуражката си на земята, като дигна не по-малко прахоляк, отколкото едан крава при лесна нужда...

За трайната жизнеспособност на бъдещето - въпрос значителен от всички страни - не остана време за разми­съл. Омръзна му безнадеждната невъзпитаност на Льоля и той се отправи в миячната при Стеша.

Разрешавайки последователно организационния въп­рос от идеологическа важност, Пьотър Стоянович след мал­ко заобиколи вонящата локва и подир половин час доведе главния ерген на района в миячното помещение при нова­та комсомолска невяста.

А след още половин час те излязоха от задушната бетонна камера. Завеждащият поглади с корава ръка не- бръснатото си лице; сне заедно с потта и разпоредител­ната умора. Ванчо пък привично се ухили, притвори едно­то си око, изкриви уста и глупашки погледна с другото към небето, като че изпращаше в далечни краища ято жерави заедно със своя ергенски живот.

На следващия ден първият шафер и главен органи­затор, под акомпанимента на усилващия се все повече вой и неприличния плач на Льоля по адрес на "миячката", обяви първия годеник и първата годеница на комсомол­ско-младежката сватба в района. А също така съгласува с всички инстанции времето и мястото на сватбата. Без да губи време, той даде поръчения на всички:

- Ветеринарният лекар беше длъжен да подготви раз- пореждане за изписване на добитък и птици;

- Фуражирът трябва да подготви всички останали продукти;

- Отчетничката да се заеме с комплексната органи­зация на тържествената маса;

- Комсомолският секретар на колхоза, освен преките си задължения, се натоварваше да намери добри музикан­ти, че, не дай Бог, да не се изложи мероприятието по телевизията;

- Доставката на вино, ракия и други напитки завеж­дащият пое върху себе си, поради особената отговорност на работата.

Лаборантът остана в резерва и едновременно му се поръчваше да не се разделя с лактомера и строго да контро­лира ограничените пропорции на водата в млякото.

* * *

Дърводелецът дядо Спас, след цяла седмица пиянству- ване, отиде на работа. Преди това той с треперещи ръце обръсна отслабналото си набръчкано лице, като остави тук-таме папери от незасегната четина. Той безцелно кра­чеше из изстиналата работилница, без да може да съобра­зи с какво трябва да се заеме. В подпухналата под фураж­ката глава като че ли пиляха костите му с ножовка.

"Трябва да напълня един чайник с мляко" - реши той и се помъкна към близкия краварник при кумата... Като се върна, подкваси в казанчето с мухлясал стар йогурт суро­во мляко и го закачи на издадения маказ.

Мъчейки се да се съсредоточи върху нещо, той изва­ди от "кутията с поръчките" насъбралите се за цяла сед­мица записчици и започна да ги сортира:

"Да се застъкли джама", "Да направиш столче", "Ре­монт на одъра" - с труд прочиташе той поръчките, като ги подреждаше по номерата на краварниците. Ръцете му съгласувано вибрираха, като размахваха и без това неяс­ните драскулки. В очите му притъмня. Най-накрая той се реши... Като притвори с чукана на големия си пръст чучур- каша на чайника, изпи от неудобния отбор остатъка на млякото. Главата му се сплеска като настъпен кавун.

Столове, ръчки, гребла... - смътно се завъртяха наоко­ло, нанасяйки тъпи удари по слепоочията му и го прогони­ха навън в буренаците...

Когато всичко поутихна накрая и въртящите се пред­мети се отдалечиха някъде зад рововете, дядо Спас започ­на да записва "работата" в измачканата излъскана "Тет­радка за изпълнените поръчки".

"...Ремонт на вратата" - преписваше той от парче хар­тия в тетрадката. - "Смяна на лисички в каруцата...".

- Лисички! Чупят всичко подред с каквото могат! - из­бухна той. - Опитай се да ги хванеш. Лисички! Аз ще им по­кажа лисички! - Той сбута сгънатата надве тетрадка в джоба на избелялата си измачкана интерия, привично за­боде зад ухото си химически молив и тръгна да обикаля обек­тите на фермерското стопанство.

Преди всичко той се отби в битовото помещение на най-близкия краварник и започна да описва имуществото на краварите:

- Две лопати, четири вили, хасър - плюнчеше той отвре- ме навреме молива, - дюшек, резинови ботуши - един чифт, фенер...

- Какво му трябва? - недоумяваха краварите.

- Трябва по-малко да чупите и разпилявате инвен­таря, ето какво трябва! Кой ще отговаря за това?! Моят възпитаник? Как не! Ще направя ревизия на всичко! - Той погледна озлобените лица на хората и уверено добави: - Която ми поръча Пьотър Стоянович! - И по-нататък опи­са всичко, което видя, дори лопатката за боклук, парчето тенекия, върху което печаха семки и саморъчния отдуш­ник в собата.

До обяд той обиколи всичките краварници, не изпусна да огледа всеки ъгъл в пристройките и спомагателните помещения; провери състоянието на каруците, загрижено схока краварите, които чупят умишлено транспорта, на­прави забележка на телчарите за небрежното им отноше­ние към дъсчените ъгли. На доячките се закани, че няма да видят нови столчета, докато не престанат да блъскат с тях бодливите крави. Всичките смъмри. С една дума - пре­хвърли вината от болната глава на здравата.

* * *

Преди вечерното раздаване на фураж, както му беше редът във фермата, краварите от всички яхъри се събра­ха покрай големите везни да разпределят чукундура и си- лажа. Като ги поздрави машинално, покрай тях мина за­веждащият. Той надникна за нещо в теглилната будка, но веднага излезе и забърза към канторката.

- Кво ши кажеш, Петро, дюлгерът из краката ни се пречка, имуществото ни описва - друга работа няма ли?

- изкриви дебелите като у негър джуни къдравият Панчо Чолаков, който едно време, в хаоса на пертурбацията, сам се оказа завеждащ ферма.

- Доячките вместо на столчета на казаните сидят! - язвително се намръщи той, като имаше предвид, че във всич­ки случаи, когато беше завеждащ, подобно нещо нямаше.

- Между впрочем, - завеждащият спря, без да се обръща, наведе глава и ядосано каза: - Аз вече цяла седмица не съм го виждал, а ако вие знаете къде е, дайте го насам. Той срочно ми трябва.

Високият негроподобен Панчо напрегна мускули и с всичка сила удари с вилата си легналия впрегнат чалъшен вол. Дебелите му устни се покриха с пяна.

- Тъй си знаех! - пробърбори той нервно.

Волът не сви мускули, дори не потръпна. Нямаше нужда да се гърчи от празните удари на пийналия кравар.

- Какво, Спас за волове ли ни има?! - възмути се Кольо Ганчев.

- Къв е той, че ревизия, виждаш ли, ще ни прави?!

- Гаче ли е Драгунски! Още един "Черян кот" се появи - подхванаха недоволството останалите кравари.

- Хайде да вървим да се разберем!

И петнайсетина души с вили, лопати, камшици и то-яги със страшна решителност забързаха към "дърводелни- цата"...

 

Дядо Спас, като поспа върху тезгяха, умърлушено донесе от извора в дерето кофа студена вода и наполови- ната потопи в нея казанчето с "йогурта", когато дочу на­близо закани по своя адрес. Надзърна зад кишето на рабо­тилницата и видя приближаващата се тълпа разгневени кравари.

Не серешаваше да изяснява отношенията си с тях, плахо се прегърби, премина бегом към летния окол и тихо пропълзя покрай вратниците. Пиянското втрисане в един момент се изцеди от слабото му тяло.

Уплашен, че могат да го заловят в празния ъгъл, той се промъкна през дъските, извади заострените стъпкани пантофи и с късите си панталони, като гащат петел, пъз- ливо се понесе към кантората.

  • Ей го! - забеляза някой от краварите и, като се раз­пръснаха пъргаво, го подгониха.

Разгневената тълпа на "ловджиите" запълни тесно- тията под навеса пред входа в кантората, като шумно напираше към затворената врата. Отвътре тежко из- скърца затворът и на прага се изправи завеждащият. Без­образният вой приглушено спадна.

  • Дай ни ревизора! - категорично каза от името на вси­чки оказалият се най-отпред, дебелият, обикновено вина­ги спокоен и мълчалив кравар с прякора "Цуни-кучи".
  • Де е той? Давай го тук! Ние ще го разкъсаме! - закре­щя отново тълпата.
  • Слугар на "Черния кот"!
  • Петел оскубан!
  • В хамута ще го опрегнем!
  • Тихо!.. Тихо, момчета! - вдигна ръка завеждащият.
  • Аз него като умряло теле ще го изхвърля в скотомо- гилника! - не можеше да се успокои почервенелият къдрав предводител.
  • Тихо! - чукна с юмрук по олющения дървен стълб за­веждащият, като напудри с киреч люлеещата се тълпа.

 

- Той не само бас баламосба, но проваля мое отговорно мероприятие.

- Значи той и на теб ти мъти главата! - закрещяха всички.

- Изкарай го, къде се крие той, ние бързо ще го опра­вим!

- Спокойно! Аз сам ще се разбера с него и ще го накажа!

- обеща завеждащият. - А сега всичките на работа! Чувате ли как кравите реват на гладно!

Краварите утихнаха и безшумно, под скучния те­жък рев на фермата, изстинали от гнева, се повлякоха към големите везни. Те заобиколиха градинката край кантор- ската сграда и започнаха да се пръскат по групи, когато вървящият най-отзад Панчо Чолаков се обърна, застра­шително вдигна вилата си и поучително насърчи още стоя­щия пред стълбата завеждащ.

- Ти гледай там добре да го накажеш!..

На спасения дядо Спас беше поръчано срочно да започ­не да прави толкова маси и пейки, колкото никога не е пра­вил. Той веднага се зае със свойствената за него разпоря- дителност, като приказливо наставляваше прикрепените към него двама практиканти от стройбригадата.

- Можете да не ме тревожите по други въпроси! - от­пращаше той смело всеки, който смееше да го потревожи.

- Моят възпитаник ми поръча да подготвя младежко- комсомолска сватба, това е отговорна работа. Все за вас се старая!.. Виждате ли!

Доброто дело за никого не е тайна!

* * *

Райкомът по своему също се готвеше за отговорното събитие. Валентина Ивановна проведе конференция на ком­сомолските работници от района, помоли всички секрета­ри да присъстват на комсомолско-младежката сватба и да наберат опит за следващите подобни мероприятия. Тя също се погрижи за подарък на младоженците и след дълго мислене се спря на самовара като символ на семейното единство покрай вечната чашка чай. Наложи се да помог­не и на Пьотър Стоянович да защити регламента на сват­бата, утвърден от района, тъй като родителите на год­еника, патриархални хора, макар и да не бяха против все­възможните колхозни месерлъци, вино, ракия, не разбираха изцяло останалата "ненужна бъркотия" покрай налагащи­те се обреди.

А бащата на Иван - дядо Георги, като запуши махор­ка, още каза:

- Взеха моите волове заедно с кравата по време на ко­лективизацията на същата тази ферма, а сега и трополи- ята на веселбата искат да откраднат.

Пьотър Стоянович пожела да кръстоса някак си ста­рите порядки с потока на новите обичаи, без да си пред­ставя по какъв начин ще стори това и какво ще се получи от такъм мелез, но Валентина Ивановна чукна с ток, ка­то че ли отряза:

- На мен тези ваши национални привички да играете на сватба цяла седмица са ми дошли до гуша. Само един ден тържество на местоработата на младите без вся­какви побащими, кумци, кумове и толкова! Имайте пред­вид, Пьотър Стоянович - махна тя с наманикрено пръст­че, - макар че вие сте човек безпартиен, партията на вас се надява.

В последно време Пьотър Стоянович си представяше партията в лицето на Валентина Ивановна и прекалено усърдно укрепваше реда. Ако беше си представил парти­ята в лицето на някой друг, надали щеше да усърдничи и услужливо да поддържа партийните начинания до такава степен.

В течение на месец фермата излезе напред по изпълне­ние на млякото, даже имаше намерение да го преизпълни. Младите телета се отличаваха с добро охранване и пови­шаваха заплануваното тегло. В навечерието на предстоя­щата тържествена веселба фермата като че ли сама по себе си влезе в руслото на дисциплината. Само едно трън­че бодеше здравия колектив. Тук Пьотър Стоянович се чув- сшбаше неловко, защото сам беше "накосил трънката".

В Аъолината група вече трети ден дояха стадото дояч- ките от краварника. Обикновена работа, но тежестта на всяка самоотлъчка протакаше предугаждането на добро настроение у новатора в идеологическите обреди.

Клатушкайки се вяло върху изтърканите тънки ре­сори на посчупената бедарка, впрегната със старата ко­калеста кобила, с която се возеше фуражирът, Пъотър Стоянович реши да отиде при Льоля да разбере защо не е излязла на работа.

Като наближи двора в съседство с низината, обрасна­ла с лозя, орехи и мощни диви круши, които узряват чак ко- гато настъпят студовете, той слезе от бедарката и по­чука по дървената ограда.

От далечината на потъналия в зеленина двор се но­сеше пиянски мъжки глас. "Странно - помисли си организа­торът на личните съдби, - нали тя само с майка си живее, откъде тогава идват тези пиянски вопли."

Като наметна поводите върху кола на портата, той бутна вратичката. Любопитството на еснафина го из­дърпа навътре в двора. Излязлата насреща Лъоля отпъди кучето, свенливо наведе очи и, гълтайки думите, изцеди:

- Утре съм на работа, бати Петьо. Аз се омъжих...

Завеждащият доволно се усмихна. Неочакваният об­рат на обстоятелствата го освободи от принудената обърканост, като го върна в у тъпкания суетен поток на постоянните изменения в живота, на неговото безразбор­но възприемане.

- Добре... Хубаво! Ами кой е този щастливец? - засия Пьотър Стоянович с ярката неукротима променливост на емоциите..

- Вие не го знаете, той от три дена е в село. - Тя срамеж­ливо погледна към беседката и подкани началника да мине към масата.

Под огромната корона на дървото край сложената маса, изтегнат върху облегалото на стол, свободно седе­ше брадясал, дребничек, на неопределена възраст калпаза- huh c изхлузени спортни панталони и черна фланелка, коя­то прикриваше примитивно нарисувани татуировки.

С бягащ пиянски поглед, разглеждайки началника, но­воизлюпеният мъж напрегнато се стараше да си придаде вид важен и надут, прехвърляше с влажните си бърни цигара от единия край на устата в другия и без да става, протегна ръка.

- Това е бати Петьо, нашият завеждащ - представи гостенина Аъоля.

- Много ми е приятно, Аьолка ми разказа за вас, аз съм мъжът й Марек - представи се той, като отхвърли с ки­мане слепналия си сив перчем.

- На мен старата, бабата де, ми дума: "Льолкиният бригадир пристигна".

Трябва, викам, да се каже на бати Петьо да я освобо­ди от работа три-четири дена. Но утре вече край, пускам я. Аз млякото си го обичам сабахлям, студеничко да си го пия.

Льоля изнесе столче за гостенина и го помоли да си вземе малко от софрата.

- Аьолка, знаеш какво, винце наточи и огян същевре­менно донеси! - заповяда важно мъжът, - пак ми изгасна цигарата. Да! - викна той след нея, - дай сиренце и още ме­со нарежи.

Като изпращаше Льоля с доволен поглед, Марек мър­зеливо се изтегна и каза:

- Вот, на жена попаднах, много ми провървя и главно­то - съвсем случайно! - Той сложи ръцете си на врата, от­дръпна се, по стопански огледа масата и добави: - Знаеш ли, бати Петьо, обичам файтонджийски да си поживея!

,..На следващия ден Льоля наистина се появи на работа, но след два дена отново не излезе.

Когато след сутрешното доене доложиха на завежда­щия, че Льолината група пак я доиха орташката, той се намуси, заповяда да впрегнат Горчак, вместо обикновения кочияшки камшик взе арапника, оплетен от дванадесет тас- ми със съчма на края, и замина при неявилата се доячка.

Kamo наближаваше чаирския двор, от височината на двуколката още отдалеч видя Льоля и майка и да берат грозде.

Този път кучето не лаеше, притиснато към будката. Мярналата се с пълни кофи грозде Льоля веднага се скри в сайванта. Насреща излезе майка й. Тя угнетено разтвори ръце, като че ли се извиняваше заради дъщеря си; пооправи черната си забрадка, безпомощно посочи с поглед кревата под крушата и предизвикателно се обърна към небето, ка­то укоряваше ту мъжа си защо така рано я беше оставил, ту Бога, който не виждаше какво става в техния двор...

Върху широкия дървен креват под крушата, обгър­нат от две възглавници и увит с чаршаф, спеше Марек. Слънцето наситено припичаше земята. Свежата прохлада в сянката на вековната круша приспивно пропъждаше вся­какви подбуди за активност... Под дървото беше измете- но и напръскано с вода. Върху табуретката, покрита със свлякъл се вестник, стоеше кана и стакан с недопито вино, чиния с нарязано сирене. Търкаляха се пробити из­празнени черупки.

- Той и сурови яйца обича?! - кой знае защо се учуди завеждащият и още веднъж погледна изтегналия се върху двете възглавници хъркащ нов хазяин.

- Откъкто се помня - завистливо помисли той, - ни­кога не ми се е случвало ей тъй да си поспа. В единайсе часа сабахлям!..

Оловото на арапника космически изсвири в прохлад­ната земна тишина. Плътният кожен камшик парливо пре­късна блажените прегръдки на старата дива круша.

От ужаса на неочакваното Марек пъргаво отскочи ус­поредно на кревата. Орбитите на очите му трескаво за­трепереха и започнаха смутено да преследват жулещите извивки на удрящата змия".

Като се заплете в чаршафа, той се строполяса от кревата и с привичен при преследването бяг страхливо хукна надолу. Още два пъти настигна гърба му дългият арапник - и толкова! Марек се прехвърли през плета на зе- ленчуковата градина, широко прескочи тясното дере и се скри в обраслите с иглолистни дървета места.

  • Свикнал на лабут, изглежда не му е за първи път - ус­михна се в пространството възпитателят. - Веднага се разбра, че си е патил мерзавецът!

* * *

Отстранявайки последователно всички неуредици, ко­ито пречеха на организацията и подготовката на главно­то мероприятие в района, Пьотър Стоянович планомерно достигаше разположението на партийната секретарка.

Тя компромисно отстъпваше във второстепенните въпроси на организацията, само да запази необходимото идейно насищане на обновените обреди, чиято същност е отсъствието на стари. Всички, поне малко удобни за тър­жества помещения на фермата едва биха събрали полови­ната от сватбарите. Затова решиха да правят сват­бата под открито небе. "Нощите са още топли, така е даже по-романтично!" - решиха всички. Главното - че се вписваше в концепцията на Валентина Ивановна.

Поляната зад градинката, естествено оградена от производствената територия на фермата с кичестите фиданки, почистиха от боклук и плевели.

Дядо Спас и практикантите наковаха недостигащи­те маси и пейки. След това два дена настилаха и по някол­ко пъти преправяха редовете, докато не се очерта огром­на подкова. "За щастието на младите!" - реши той и заслу­жено запали поредната си цигара.

- Дядо Спасе, - попита едно от момчетата в крат­ката почивка за пушене, - ами кой е най-добрият столар в селото?

Без да губи време за размисляне, дядо Спас започна да брои на пръсти:

- Разбира се, на първо място съм аз. На второ място е моят баща. На трето - нашият Степан. На четвърто - нашият Андрей. На пето място е най-малкият брат, наш Борко! - стисна здраво целия юмрук той, отпусна пръсти- me u добави: - Ha шесто място Сташко Иванов, - който в действителност беше първи дърводелец в района.

Доволни от случая да работят като помощници на първия столар в селото, момчетата огледаха от височина­та на фермата губещите се в далечината есенни улици, оформени от пространните покриви със сиви керемиди, и още веднъж почувстваха падналата им сполука.

- Почетните гости ще бъдат обърнати към центъра - мястото на музикантите и танцуващите - разказваше почти на всеки любопитстващ дядо Спас, като се намест­ваше върху единствената дълга клатеща се пейка с обле­галка.

- Ние, най-почетните сватбари и сватбарки, ще се­дим тук, на кумовото място.

В заплануваната неделя още в ранно утро, след ка­то отстраниха с варосано мляко улегналата от десетиле­тия миризма на оборски тор и силаж, над фермата цареше празнична атмосфера.

Гъстата пара, издигаща се от огромните котли, не­привично вкусно се носеше над стопанството.

По-късно дойдоха музикантите, разопаковаха инстру­ментите. И при пристигането на Валентина Ивановна вече репетираха най-популярната песен на Магомаев "Свадьба".

Колхозната младеж грижливо украсяваше поляната на сватбата. Изглежда Валентина Ивановна остана доволна от началото на отговорния ден при личната си проверка.

Като заповяда на шофьора да подкара към канторка- та, тя пеш мина до кабинета на завеждащия, където на­реждаха невястата. Фермата вече знаеше, че на сват­бата ще бъде целият актив на райкома на комсомола с партийните инструктори.

Първият секретар даде своята "Волга" на сватбата. Ще дойде председателската кола, ще има автобус и ками­он. Валентина Ивановна ще бъде кума, а кумът, което беше особено приятно за работниците от първа ферма, всестранно съпричастни към обновяването на обредите - самият Пьотър Стоянобич!

В дванайсет - тържествено регистриране на брака на комсомолците в Дома на културата. След това - гуляй, веселие, песни и танци. С една дума - всичко е разписано ка­то в Устава на ВАКСМ.

Годеникът се разхождаше покрай кантората 6 непри­вичен костюм, накичен с трендафил, с юбилеен медал, полу­чен наскоро, и с комсомолска значка на гърдите; пушеше една след друга цигара, смесвайки дима с одеколона. Той очакваше началото на пийването след края на непотреб­ните измислени церемонии.

От време на време отговаряше с шеги на циничните подигравки на шляещите се покрай него приятели, като ги "пращаше по-далеч". А заедно с тях и Валентина Ивановна - най-далеко!..

Отразявайки настроението на годеника, небето мрачно се забули с тъмно брачно наметало.

Дружките почти се справиха с гизденето на годени­цата. Комитетката на колхозния комсомол няколко пъ­ти пребождаше комсомолската значка върху сватбената рокля, търсеше по-сполучливо място, което не трябваше и да се търси, местата сами шикарно напираха от разкош­ната рокля на младата невяста.

Всичко беше готово. Единствено несъгласуваността на влошаващото се време с партдирективите не се побира­ше в утвърдения план на мероприятието.

* * *

Другарката Олитина реши да ускори тържествена­та церемония и се обади да изпратят срочно председател­ската "Волга" да отведе младоженците в Двореца на кул­турата. Самата тя замина с колата на Русов да подгот­ви отговорничката за обредите, която, както се изясни в последния момент, освен комсомолските, искала и други "брачни връзки да завържат".

Валентина Ивановна започна тихо да я тресе... Изсти­налият ръмлив ден, своеволието на обредните кумички, на- хлубащи 6 часа на съвременния ритуал, или нещо друго, от­насяха нанякъде приятните усещания за официално обя­вения ден.

- Защо не я отложиха? Кой допусна? Районът изпробва новите обичаи^ а те се навират със старите!

Като пристигна в Двореца на културата, тя веднага извика в кабинета на директора старшата отговорничка за обредите - кръглолика, зачервена, нисичка и пълна жена, която бе навлякла вече вишнева безформена дреха с голям ярък медальон, закачен върху отсъстващата шия.

"Попадийката", както я наричаха хората, напомняше зачервено геврече. С пламналото си лици тя стопляше из­мръзналата районна началничка, като изслушваше обър­кано и забележките, и упоритите упреци.'

- Докато не осветиш брака на комсомолците, няма да има никакви други регистрации! - заповяда другарката Олитина.

Свидетелят на втората сватба, който съпровожда­ше извиканата "на тепиха" "попадийка", дръзна да заяви, че техните младоженци са също комсомолци.

Третата секретарка не я интересуваха чуждите ком­сомолци. Да изслуша поредните претенции по повод реда на регистрацията, още повече старообредна, тя нямаше намерение! Нищо неразбиращите подпийнали гости на "из­лишната" сватба, сред които имаше и един областен на­чалник, нахлуха в малката зала и поискаха "попадията" незабавно да изпълни своите задължения.

"Гевречето", затиснато между етажите, се обливаше в пот и като вдигаше полата на тежката вълнена дреха, тичаше надолу-нагоре по стълбището, без да знае какво да прави. Наложи се да задействат предвидливо поканения участъков с дружината му...

Изплашен от гербовото удостоверение на областния гост, милиционерът, като сви опашка, се качи при Вален­тина Ивановна, тежко дишайки мириса на прегоряла па- рацуца, от който потъмняха пламтящите й обеци. По лицето на секретарката на райкома се виждаше как сму­тено помръкна.

- Правете, каквото щете! - тропна тя нервно с висо­ките си токчета и се вдигна от креслото. - Оставете ме сама, че имам важен телефонен разговор! - заповяда секре­тарката, приближи се до прозореца и втренчено застина, дордето не се изпразни кабинетът.

 

Старата председателска "Волга", препасана с черве­ни ленти, украсена с флаг и голяма шпертплатова комсо­молска значка, закрепена за хвърчащия елен, отдавна очак­ваше булката.

Ситният чумашки дъждец, пулсирайки с простран­ната си сивота, подмокряше всичко, което обхващаха пре­гръдките на настъпващата есен.

Като остана насаме с бизките си дружки след зами­наването на партийната кума и активистите, булката неочаквано се разплака. От гримираните очи закапаха чер­ни сълзи върху бялата й рокля. В бъркотията и суетнята девойките бързаха да изчистят роклята на закъсняваща­та невяста, когато в същия момент се обади Олитина и разреши да не бързат...

Като отслужи извънредната регистрация на незапла- нувания брак в Малката зала, "попадийката" се изкачи обратно в кабинета на директора и покани всички съ­трудници на "Двореца" да опитат от поднесената гозба. Уговориха и Валентина Ивановна да си хапне. По нейна молба й донесоха разтворимо кафе. Тя се поуспокои, макар че я дразнеше мляскането на завклуба, ситата престоре- ност на директора, оплесканата с торта мутра на за- местничката, тревожеше я шумното сърбане на излишно­то шампанско, което поглъщаше зачервилата се отговор- ничка за обредите, макар че й предстоеше, между другото, трезво да закрепи най-важните комсомолски връзки...

Валентина Ивановна само вкуси. Затопли се с кафе. Постепенно й олекна, настроението й се повиши от радост­ното очакване да бъде изпълнено замисленото. Тя отново

позвъни...

Към три часа следобед накиченият сватбен автомо­бил с годеника и годеницата се плъзна надолу по мокрия хлъзгав път и се насочи към Дома на културата. Следваха автобусът и камионът. Екскорта възглавяваше гордо се­дящият отпред във "Волгата" празнично облеченият кум Пьотър Стоянович Славов.

Другата част от сватбарите отколе чакаше в хола на "Двореца", където недоволните родители на годеника непрекъснато се мъмреха един други с нетърпението по-скоро да видят булката и сватовете.

Като се спусна в хола, смутена от прекалената про­стота на свекъра и свекървата, Олитина сковано ги поздра­ви с радостната надежда за дългоочакваната снаха и по­четно застана до тях.

Всички с учтива снизходителност се вглеждаха през големите прозорци, готови весело да посрещнат пристига­нето на главния колектив на комсомолската регистрация..

Дядо Георги, пременен в жълта найлонова риза, черна димияна тужурка, гащи от същия плат с широки крачоли, от които единият напълно би стигнал за модна пола на Валентина Ивановна, извади из-под червения пояс кожена кесия, направена от машонката на някога видимо огро­мен овен. Насипа едра махорка в парче вестник, завъртя цигара и гъсто задимя.

Самата Валентина Ивановна понякога попушваше - с филтър, но такава модна цигара, още повече в обвивка от "Правда", зашемети кумата. Тя бавно пое към изхода, когато в същия момент недалече от свекъра, наметната със старомоден шал, свекървата внезапно започна радост­но да нарежда. Препълнена от вълнение, тя отблъсна ку­мата и хукна вън да посреща пристигащите скъпи деца. Оказала се за пръв път в това здание, тя не намери изхода и в бързината изтича към невиждано огромния, целият от стъкло прозорец, заблудена се удари в него и падна по гръб. Дядо Георги пресипнало изруга...

Като си даде вид, че нищо не се е случило, кумата спря пред входа. Годеникът и годеницата със смутено вълнение влязоха в Двореца. Чакащата тълпа се втурна да ги посреща.

Партийната кума се присъедини към съпровождащия младите кум.

- Добре дощли, скъпи годенико и годенице, и вие, ува­жаеми гости - "прегърна" с ръце всички изтъркулилата се като кълбо по килимената пътечка цъфтяща "попадия", която пое върху себе си по-нататъшния ход на отговор­ното освещаване брака на първата комсомолско-младежка единица в района по новата комунистическа директива.

Плавно изкачвайки се по стъпалата в Малката зала за тържества, Пьотър Стоянович вървеше от страната на годеницата, а Валентина Ивановна - редом с годеника. Тя успя да забележи, че комсомолската значка на годеника бе закрита от неуместния тук юбилеен медал, макар и с профила на вожда. А у годеницата е забодена не от она­зи страна и безобразно виси върху леката въздушна рокля под закриващата го гърда.

- Никъде не могат без мене. Ама никак! Все нещо няма да е като у хората! - капризно захапа седефени устни Вален­тина Ивановна и си облиза червилото...

Засвири музиката. Тържеството на бавното движе­ние към венеца на щастието бе увито в аурата на веч­ността на момента. В главата й нахлуха баламосани глупости и Валя кой знае защо внезапно завидя на тази млада селска простачка, чийто миг тя никога не е преживя­вала. Комсомолската младост на Олитина отлетя като фалшива кавалерийска атака със заблудени безпътни ма­хове по призрачните стърнища на обикновените човешки вълнения, в обърканите напразни гърчения и тя не забе- ляза загубата на истинската женска радост.

Поиска й се да се отпусне, да стане обикновена жена, уверено да се прислони към някое родно и здраво рамо, със сигурност да се движи във времето на истинското възпри­ятие на човешката същност. Тя притвори очи, мечтател­но се притисна към миришещия на нафталинна спареност

напарфюмиран костюм на дояча и се отдръпна...

Поканиха годеника и годеницата да застанат върху застеления бродиран пешкир.

Дядо Георги и старицата му, като се препираха, бавно пристигнаха последни и уморено се облегнаха от­страни на стената до стълбищната площадка.

"Попадията" изрецитира научената наизуст пропо­вед-наставление към младите. Предложи им да си обме­нят пръстени.

С несвикнали към леки предмети ръце годеникът взе от таблата пръстена, загубил се между пръстите му, не го удържа и той звънко се изтърколи под масивната ритуална маса. Дружките се спуснаха да го търсят. Няколкото секун­ди потискаща тишина в залата под налягането на очаква­щите очи и ужасния шум от ръмящия дъжд зад прозореца се сториха на годеницата по-дълги от контролното миене за цяла година. Тя не се сдържа и се просълзи. Като си раз­мениха пръстените, младоженците и свидетелите се раз­писаха в книгата за бракосъчетания на селсъвета.

Със същия привиден израз на радост обредната от- говорничка напътстваше младите, законно свързали съд­бите си за цял живот. Тя покани желаещите да поздра­вят новата съпружеска двойка със забележителното за нея събитие.

Наближаваха важните отговорно-отчетни минути. Олитина мръдна напред и като скръсти грижливо ръце, се обърна към залата:

- Скъпи Иване и Степанидо! - Няколко блица на фото­графите побързаха да запечатат кулминационния мо­мент на комсомолско-младежката сватба.

- Скъпи мои комсомолци... - обърка се тя в постановка­та на гласа си.

Строгата увереност, с която както винаги започна, като че ли беше неуместна, а откровенно да се порадва сега не се получаваше.

- Днешният ден е голямо събитие не само за вас, но и за цялата комсомолска младеж на района. Вие сте пио-

 

нери на новото начинание на обновените традиции в кол­хоза, района, а също така сте първи в осъвременяването на обичаите за цялата многомилионна бракосъчетаваща се съветска младост и радост! "Не на там завих" - тя се задави...

Кумът грижовно й поднесе отпитата чаша вино... Но партийната кума продължаваше без помощта на шампан­ско. Праведните наставления към комсомолците не се нуж­даят от опиваща ерес.

- Днес, когато партията и правителството правят всичко за процъфтяването на съветското семейство, - яйцеклетката на новото комунистическо общество - вие, скъпи новобрачни-комсомолци, сте длъжни със своя чес­тен праведен труд да бъдете предани носители на вели­ките завоевания на старшите поколения, достойно да под­хванете знамето на здравото младо съветско семейство и с комсомолски пламък да се придвижвате неуморно и уве­рено напред! Към бъдещето!

Като тъпчеше на място, годеникът погледна увере­но изпъкващите гърди на невястата.

- Любими Стефания и Ваня, ще дойде време и онова, което днес е нововъведение, ще стане норма за комсомол­ско-младежките обреди на вашите деца и внуци. Аз виждам каква голяма радост изпълва вашите сърца, чувствам щасти­ето, което ви препълва. Нека вашите положително заредени емоции да се разпръснат сред вашите последователи в целия наш район, докато не обхванат всички поголовно!

"Не би било зле да се увеличи скритото поголовие на кравите!" - след всичко пресметна Пьотър Стоянович, до­волен от своята съпричастност към делата на района, и изтърва желания жест на кумата, когато тя протегна ръка да вземе чашата.

Всички решиха, че поздравленията на райкома приклю­чиха и дигнаха гюрултия, като насухо преглътнаха след кумата и нетърпеливо приближаваха към главната част на сватбата.

  • Скъпи младоженци-комсомолци, - продължи Валенти-

 

на Ивановна, - в своята забележителна книга "Как закаля­лась сталь" Николай Островски в образа на Павел Корчагин показа необикновения пример на сомоотвержения труд на нашите предшественици-комсомолци. Нека този пример стане за вас пътёводна звезда във вашия трудов живот за благото на Партията, комсомола и целия съветски народ. Нека грижите на ръководителите на Партията за тру­дещата се колхозна младеж ви вдъхновява за нови трудо­ви подвизи! Както уверено и проникновено провъзгласи на последния конгрес Генералният секретар на ЦК на КПСС Леонид Илич Брежнев, "Комсомолската младеж - това е бъдещето на нашето общество!!!" - Проникновените думи на генсека Валентина Ивановна почти изкрещя.

Като закръгли главната част на своето идейно обръщение към новото комсомолско семейство, тя вече с по-спокоен глас премина към заключителното поздрав­ление:

- Скъпи първенци-комсомолски младоженци! От име­то на райкома на партията и лично от първия секретар другаря Русов, разрешете да ви подаря гореспоменатата книга с дарителей надпис на Николай Михайлович, а също така да ви поднеса от името на районния комитет на ком­сомола и от себе си лично с най-добри пожелания този сим­патичен самовар като атрибут на семейния уют, любов и благополучие.

Инструкторът на райкома помогна да разопаковат самовара. Валентина Ивановна високо го вдигна над гла­вата си, за да го покаже на всички. Тя грижливо сложи ръката на годеницата върху едната дръжка, а ръката на годеника - върху другата, предаде им атрибута на щасти­ето и като се освободи, започна призивно да ръкопляска, подканвайки гостите да се присъединят към поздравлени­ята на райкома.

Отново засвяткаха фотоапаратите, запечатваха из­кривилия се към самовара годеник, който никога не е варил чай. Той считаше, че горещият чай само додява на студени­те "загряващи" напитки. Останалите оцениха това като

 

още един пробив на Валентина Ивановна в преодоляването на старите навици.

- А сега - обърна се към всички веселата "попадия", - желаещите да си направят снимки с младите моля да дой­дат тук. - И тя започна решително да режисира запечат­ването на вечния миг.

Първи се фотографираха с младоженците Валентина Ивановна и Пъотър Стоянович. После родителите на годе­ницата. След тях дядо Георги с бабата. Още веднъж се фо­тографираха всички заедно. А по-нататък вече активисти­те на комсомола, ръководителите на колхоза и други жела­ещи - да не скършат хатър на Валентина Ивановна.

След завършването на официалната церемония гости­те съпроводиха новобрачните по дъждовната улица. Да по­ложат цветя на паметника, както беше запланувано, те забравиха. Предните бързо се скриха в автомобилите. В сво­ята кола Валентина Ивановна взе младоженците и Пъо­тър Стоянович.

Разкрасената председателска "Волга" бе плътно за­пълнена от инструкторите и активистите. Камионът замина за гаража.. Родителите, роднините и челниците в производството се сбутаха в автобуса. Останалите се за­пътиха към фермата, разпилени по разрушения асфалт и хлъзгавите пътечки на централната улица. Под скучния шум на влажната ранна есен и мрачно свилите се къщи те бързаха за гуляя.

Като слязоха от асфалта, колите се изнизаха по мо­чурливия път, преминаха по разпадналия се дървен мост над рекичката, която делете селото, и горе пред фермата започнаха да буксуват.

Райкомовската машина се качи по-далеч от другите и също спря пред главния вход на стопанството. Валенти­на Ивановна все повече се сливате с времето, зад стъкло­то помрачняваше.

Кумът излезе вън да търси някакъв изход, разтрепе­ран от влажния хлад и от вината за неуредицата.

Невястата започна да мръзне, като наблюдаваше сгу-

шилите се гости, които заобикаляха главния автомобил. Тя с ужас си спомни овалния ред от маси на откритата поляна. Годеникът спокойно пушеше под дъжда и не без ин­терес следеше плахите опити на буксуващите колелета да се придвижат напред.

След малко пристигна "Беларус". Шофьорът и трак­тористът завързаха техниката с дълго въже. Като се на- пуши, годеникът влезе в автомобила и го напълни с евтина тютюнева миризма.

- Не по-далеч е отишъл от тейко си - намръщи се Оли- тина, кандисала от своята неблагодарна работа.

Високият и слаб шофьор, приличащ малко нещо на Ру- сов, който органически не понасяше тютюна, мълчешком отвори прозореца...

Тракторът опъна с всичка сила дължината на въже­то, рязко отхвърли главата на кумата и смачка накъдре- ната й снощи коса.

Агресивно изгребвайки под себе си с големите воде­щи колела калта, тракторът провлачи "Волгата" до огра­дата и спря, като се извъртя напреки. Шофьорът излезе, за­клати разочаровано глава и огледа овъргаляната в калта "Волга".

Валентина Ивановна не пожела да излиза, заповяда на Иван и Стефания също да си седят вътре.

- Остана само след толкова тържествен ритуал ком­сомолската двойка да шляпа пеш из калта! - Тя идиотски поиска да излее гнева си върху някого. Дразнеше я и дълго­то изчезване на Пьотър Стоянович, неуместното спокой­ствие на шофьора, за който казваха в райкома: "Разсъди- телен човек, но извънредно честен." От честните хора Валентина Ивановна неосъзнато се държеше настрана.

След половин час допълзя гъсеничният ДТ-74.

- Този ще ни издърпа! - каза шофьорът.

- Може би щеше да ни изтегли, но...

Трактористът, неугледен пийнал хлапак, усърдно

даде обороти. Шумозаглушителят изсвири, изхвърли огне­на струя искрици и колхозният "танк" изхвърли с вериги- me калта, като стигна чак до сухо, победоносно издърпа автомобила нагоре, без малко и прах щеше да дигне, и лудо се вряза в същата оная вкиснала локва, покрай която пре­ди година стана завръзката на романа на нашите комсо­молски герои.

Стоманените гъсеници напълно се заровиха в батака и замъкнаха "Волгата" след себе си в локвата. Залят с лепкава течност, моторът на трактора се задави и заглъхна.

В колата нахлу неимоверна смрад. Валентина Иванов­на закри лицето си с побелели разтреперени ръце.

Изгладнелите и измръзнали от всепроникващата влага гости с нетърпение очакваха главната четворка, за да започнат да гуляят... И когато вече им се струваше, че усещат прохладата на първата стопляща чаша, пийнали­ят тракторист удави техните очаквания кой знае още за колко време.

Покрай тресавището избухна паника, символите на гуляя останаха в изолация. Посипаха се всевъзможни пред­ложения как да се измъкнат навън. Имаше и делови съвети, но Валентина Ивановна категорично се отказа да излиза от ямата без автомобила.

- Автомобилът с младите да бъде откаран до самата зала! - изкрещя тя котегорично през стъклото.

А залата впрочем отколе вече беше готова. Като стиг­на до заключението, че дъждът ще продължи, а да правят навес вече е късно, Пъотър Стоянович още преди регистра­цията заповяда да освободят една четвърт от четири- редния краварник и да го изолират напреки от кравите с дъсчена стена.

Свършиха работата оперативно. Вътре навсякъде дезинфекцираха, покриха пода с плътен слой плява, по но­вому разместиха масите и пейките, като прикриха част от яслите. Останалото място затрупаха с лепливо грахо­во зайре. Неодяланите дъски на преградата забулиха с пер­дета от знамена, плакати и всевъзможни траспаранти. Средата над масата на младоженците закриха с голям писан килим. Работиха всички дружно и се получи доста добре, че позволи на дядо Спас, който със съжаление бе разглобил своята първа творба и пречеше на всички, като все се опитваше да командва, да каже най-накрая:

- Ако не бях аз и моя възпитаник, който ма разбира от половин дума, цървули щеше да се уреди всичко тъй ху­баво.

Да се довлече "Волгата" до тържествената зала е възможно само с булдозер! - заключи мнозинството. Осо­бено настояваше за това дядо Спас, който през цялото време даваше съвети, докато неговият разгневен "възпита­ник" не му се скара и го изпрати "по-далеч". Той обидено се оттегли в краварника, като заяви с достойнство:

- Нищо не е, скоро ще му мине, добре го знам, сами съм го възпитал.

Той започна да го възпитава през онази гладна чети­ридесет и шеста година, когато вуйчо му - тогава председа­тел на току-що създадения колхоз - прикрепи тринайсет- годишния Петко към ковача Спас Василев като ученик за дажба трици, за да преживее някак си глада.

Нашголемият урок, който момчето усвои от своя учи­тел, беше да чука по наковалнята с лекия и тежкия чук и звънливо да оглушава селото с работещата ковачница. Стопаните на колхоза бяха доволни, че ковачницата кове победоносното шествие на колективизацията, а Спас по същото време със собствения си ромел тайно мелеше жи­то, царевица, празни кочани, суха лобода и друго, което можеше да се яде след като някак се раздроби с ромела. А стомахът после точно домилаше всичко.

Една десетина отиваше за мелничаря, падаше се по нещичко и на ученика.

  • Както и да е, но по време на глада ние не гладувахме. Ей какъв порасна! - гордееше се дядо Спас.

 

...Единственият булдозерист в полумрака на този не­делен ден беше бащата на невястата - сватът Павел - нерешителен и постоянно от нещо недоволен човек. Той не- охотно навлече върху парадния си костюм измачкан доячен халат, дълго се въртя, съмнявайки се в целесъобразността на тъкмо такава "премяна", но най-накрая седна в каруца­та и конярят го откара в полевия стан за "лопатата".

Чувствайки вина, неугледният тракторист скочи в локвата и откачи влекача от пантата, потънала в калта. Той издърпа въжето на твърда земя, като се изцапа до гърди в рядката кал, доволен погледна затъналия трак­тор и избърбори: "Тъй му трябва!"

Замъкнаха тракториста в миячната, измиха го с топла вода без да го събличат, наляха му стакан ракия и го изпратиха в къщи, да нямат повече грижа за него.

Скоро сватът докара булдозера. Решиха да опънат без разчистване. Булдозерът полека дръпна надолу и раз­мести автомобила. Спокойният шофьор започна да про­тестира, че не теглят както трябва.

Заврял глава в кабината, дядо Спас подсказваше не­що на булдозериста. Изведнъж изскочи болтът и телено- то въже мощно пръсна с кал, като удари по никелираната решетка на "Волгата", и потъна 6 мръсотията...

Решиха да опитат да бутат "Волгата" с лопата; подложиха стари гуми и чували между задната греда, но безполезно. Едва не одраскаха каросерията. Най-накрая, по настояване на дядо Спас, започнаха да разчистват батака и да правят пъ за машината. Булдозерът пък сам започна да затъва и накрая заглъхна, като се задави от пренапрягане...

Такъв провал Пьотър Стоянович не очакваше. Той се чувстваше окалян от гнева на партията. Развълнуваните сватбари объркано и безпомощно наобиколиха като ограда плавуна и вдигнаха неимоверна гюрултия.

- Петро! - извика оказалият се редом със завеждащия Кольо Ганчев, обут в кирзови ботуши и наметнат с шуш­ляк. Той спокойно се облягаше върху дългия сап на вилата. - Петро! - повтори по-гръмко говедарят.

- Какво, дежурството ти върви, а зрелището е безплат­но - избухна с дълга псувня завеждащият. - Махай се поне mu, Коле, om очите ми, gokamo още не съм счупил вилата на гърба ти...

- Ама не е там работата - невъзмутимо се облегна върху дръжката Ганчев, без да мръдне от мястото си. - Я дай да докарам аз "Боевите"...

След дългото пренапрягане главният организатор омекна като раздразнен бик, чукнат между рогата.

- Защо мълча досега! Ах, тоз гълъб! - извика братче- тът, надвивайки повече своето отчаяние, отколкото шума на тълпата. - Давай!

...Ганчев бавно докара забодени в хамута с чаталест аръш два огромни вола - най-старите във фермата и най-ма- сивните в колхоза, за пръв път впрегнати още по време на едноличното стопанство от някой си чорбаджия Боев, от когото остана само името.

Той върза замърсеното въже за аръша, огледа се нао­коло и със словото на безизходна нужда дръпна воловете. Разгребвайки батака, "Волгата" леко заплува сред непокор­ната локва, насочвана към четириредния краварник.

- Ъис-чц, Ъис-ча - управляваше "Боевите" воловарят.

- Ча, ча, ча, ъис - помагаше му дядо Спас. - Аз още от­кога казвах, че там, дето са воловете, техниката няма ка­кво да търси.

Като подкараха към страничните врати на четири­редния краварник замърсения с воняща кал чак до стъкла­та първия автомобил на сватбения экскорт, двата тона загрубели мускули покорно застанаха на място и привич­но склониха глави под тежестта на хамута, шлифован от дългите години на безкрайния ярем. С цялата си маса во­ловете изпускаха пара под прохладния навес в настъпва­щата тъмнина. Воловарят се просълзи...

Краварите от четириредния краварник, които вече за втори път постилаха със слама мегдана пред "сватбе­ната зала", отместиха настрани неразтоварената селска кола, като отстъпиха място на комичния кортеж.

- Е, какво, Коле, клюмнаха ли твоите старци? - Краварите гледаха изпод вежди с ехидна завист сивите
великани-близнаци. - Ако бяхме свободни, сякаш нямаше са­ми да довлечем тази райкомовска
каракатица. Хайде, ма­хай от нашия краварник твоите неоколбасени говеда!

Воловарят откачи мълчешката аръша и рогатите го последваха по мократа опасана трева към своя краварник със скромното постоянство на хода, независимо от спирач­ната сила на теглото.

Освободени от тресавището, пленниците неуверено стъпиха върху влажната слама. Валентина Ивановна и не­вястата нещо си шепнеха и влязоха в тъмнината. Хармо­никата звучно засвири "Немски строй", след нея подеха акордеонът и кларнетът. Последен се присъедини даул- джията, отбивайки ритъма към традиционната народна мелодия "Въвеждане на невястата в дома". Започнаха да шумят:

- Не тази музика, първо трябва да се изсвири мелоди­ята "Даряване на младите" - "кръпите"!

Наистина, съгласно обреда в началото се връчват по­даръците, а после да започне веселбата. Главният изпъл­нител се обърка - не биваше да върви по старому. А как трябваше да бъде по новому изглежда никой не знаеше.

Измъчената "главна идеоложка" също не беше готова. Със смутен поглед тя отчуждено обгърна Пьотър Стоя- нович, уморено му предаде по-нататъшното бреме на сгро­молясалите се върху нея нови традиции...

- Освободете пътя! - викна уверено кумът. - Пътя!..

Сламеният килим канеше в тамбура на краварника

през преградения ъгъл.

Сватбарите образуваха китен жив коридор.

Под жалната музика обединената дългоочаквана чет­ворка тържествено влезе в краварника, съпроводена от радостни одобрителни възгласи. Позирайки акта на забе­лежителното въвеждане на младите до празничната маса, настроението на Валентина Ивановна се раздвояваше. Тя, изглежда, започна да излиза от депресията, която разкла­щаше уморота и безпомощността й, сковаваше волята й в блатото. Коридорът се свиваше, комсомолският кум и
кумата изостанаха. Младоженците, хванати за ръка, об­новено минаха през краварника към главната маса до пре­градата, разделяща помещението.

Върху огромния килим на стената идеоложката зър­на две блестящи комсомолски значки, избродирани на бяло платно. Те сплотено се сливаха една в друга и символизи­раха преплитащи се пламенни сърца. Отстрани върху бе- лосани транспаранти с големи букви беше написано: "Мир! Щастие! Любов! на челниците - комсомолски животновъди!" и "Новите обреди - завоевание на трудещата се младеж!"

- Не лошо се е постарал комсоргът на колхоза, не лошо трябва да го отбележим - помисли Валентина Ивановна, като се промъкваше към почетната маса около младожен­ците.

Отвъд стената мучаха крави. Уморените от дълго­то чакане гости шумно се наместиха по столовете край пъстрите маси, покрити с разноцветни, събрани по къщя­та покривки. Пейките застлаха с тъкани парцалени килим­чета - съвсем не лошо след смърдящата локва. Каквото мо­жеше да се направи - направиха. Но самият факт! Комсо­молско-младежка сватба - и в краварника?!! Вече за кой ли път днес Валентина Ивановна се ужаси! Отново й стана горещо.

От друга страна пък наоколо е тъй весело. Муз­ика... От всякъде подхвърлят на младоженците реплики, подигравки, подбодряват булката, кумовете... Всички бързат да връчат подаръците си. Носи се нетърпеливо­то "Горько!"...

...Изстреляха шампанското. Жените се стреснаха. Пьотър Стоянович елегантно разля виното из чашите на четиримата, останалите сами си напълниха чашите с водка. С правото на стопанин и главен шафер той лично вдигна високо своя бокал и произнесе поздравителна реч:

- Скъпи гости и гостенки, девери и зълви, хазяи, кумо­ве и кумици, помайчини и побащени, родители! Поканени представители на района и най-вече предпочтителна Ва­лентина Ивановна Олитина - най-важния и най-главния инициатор на забележителната комсомолско-младежка сватба!

Драги другари комсомолци, доячки, животновъди, всички останали колхозници! Да пием за щастието и здра­вето на забележителната комсомолска двойка - нашите младоженци Ванчето и Стешка!

- У-у-у! О-о-о! - От мощните възгласи на одобрение зазвънтяха мръсните стъкла на малките прозорчета в краварника.

- Горько! Горько! Горько! - развикаха се младежите след първата чаша.

-Му-у-у, му-у-у - пригласяха зад стената кравите.

Сватбарите апетитно закусваха след дългоочаквана­та "първа". Нетърпеливите напълниха пресушените чаши.

Кумата почувства как въглеродни тръпки започнаха да пълзят из вените и неспокойно разреждат кръвта...

Пьотър Стоянович, като приближи отзад, леко прегър­на Олитина за раменете, наведе се и грижовно й зашепна:

- "Волгата" я мият с топла вода, ще бъде като куклич- ка, сетне ще я вкараме в плевника под ключ. Шофьорът сед­на на масата, всичко е нормално... Развличайте се и за нищо не се безпокойте... - Той изискано напълни чашите, специал­но за привилегированите на главната маса, с коняк.

Валентина Ивановна отметна глава, затвори очи и помълча. Изведнъж й стана много добре. Радушието и гос­топриемството я подканиха да стане. Тя вдигна високо чашата.

Изгладнелите гости мляскаха, дъвчеха, рязаха, раз­меняха си думи, шегувайки се след втората чаша водка; на­ливаха си от по-силната ракия, съчиняваха свои кръжочни тостове за младите. Викаха "горько!"...

- Тихо, тих-о-о! - със страстен глас надвика сватбари­те Пьотър Стоянович. Мигновено всички млъкнаха, освен компанията на развеселените инструктори, но и те като видяха Валентина Ивановна с пълна чаша, също си затво­риха устите.

- Другари! Приятели! В този тържествен ден в това просторно здание - люлка на нашите младоженци - съеди­нили своята самотност 6 комсомолска общност по дългия път, посипан със слама.., съмнения.., да - съмнения, те уверено крачат в прекрасното щастливо бъдеще, храни­телната сила на което са новите обреди и обичаи, начи­нанието на нашето движение напред. Мои млади другари, умението да се учиш от партията, да вярваш в партия­та и да вървиш по пътя, начертан от партията - това е времето на младостта и веселието, това е времето на комсомолско-младежките сватби. - Идеоложката поопра­ви със свободната си ръка лакираните блестящи къдрици, събирайки мислите си.

Зад стената се чуваха пльоскащи питки, дълго шур- тене, звън на вериги, лениво сито мучене...

Няколко инициатори вдигнаха тържествено чаши, опитвайки се да одобрят речта на кумата. Но Пъотър Стоянович почука с вилица по чинията и решително пресе­че преждевременната жажда за похвала на словото. Младо­женецът се бе прислонил към килима и приятно си пушеше, изпускайки димни колелца над масата. Булката като ка­теричка гризеше бонбони.

- Другари! Веселието на душата и веселието на сър­цата не винаги съвпадат с веселието на физическите по­требности и навици на човешката плът. Но мечтата на комсомолеца е веселието на вярата, хармонията на живо­та, любовта към ценностите на великите идеи на кому­низма, любовта един към друг въобще... Скъпи Иване и Сте­фанийо, скъпи гости, колеги, приятели-съмишленици и всич­ки събрали се в този важен за вас миг от живота, от все сърце ви желаят благополучие, здраве, дълги години щаст­лив семеен живот, любов! Успехи във вашата работа!

- Големи надои по нощите! - добави някакъв пиян ше­гаджия - Ура!

Оркестърът засвири "Пий, братко, пий, сватко".

На кумата й се искаше още нещо да добави. Но неу- плътнените стъкла на краварника отново задрънчаха, съ­проводени от одобрителните наздравици и ръкопляскания на сбашбарише. Тя помисли малко и решително изпразни чашата.

...Обществените сватбени готвачи и помощници за­почнаха да прибират чиниите от студените закуски и да поднасят горещите манджи.

Към Пъотър Стоянович вече няколко пъти се навеж­даше бащата на невястата, като разясняваше нещо оби­дено. Той пак се наклони към кума, но кумът вече не го слу­шаше, стана и обяви:

- Товарищи! Съгласно новите обреди и правила, млади- гйе се даряват задочно. Всички подаръци моля да слагате в кюшето покрай купчината плява, пликовете - лично на невястата. Ние, колективът на фермата, за подарък на младите купихме диван, който се намира в кантората. Аз задочно, по комсомолски, го връчвам на Банката и Стешка.

- Ура! Браво! - одобриха дара сватбарите.

Всички с пакети и вързопи потеглиха към ъгъла с пля­вата и оставиха пречещите им досега подаръци. Невяста­та - по настояване на майка си - мина по-близо до дарите­лите, за да приеме пликовете с пари. Докато завърши под­насянето, оркестърът изпълняваше "Кръпи", след това плавно мина към "Хоро".

Сватбарите се уловиха един за друг и завъртяха вито хоро. Те ритмично пристъпваха и подскачаха в ритъма на натрапчиво веселящата музика.

Колкото и да се опъваше кумата, булката и младоже­нецът, подтиквани от кума, я изкараха да танцува, като я приобщиха към многовековното излияние на забавните чувства.

В кръга особено изпъкваха двама райкомовски инструк­тори. Доста пийнали, те никак не реагираха на мелоди­ята, несъгласувано друсаха рамене, безобразно изхвърляха напред дългите си крака, стегнати в тесни панталони и модерни обувки с висок ток.

За учудване кумата се оказа добра изпълнителка на традиционни народни хора и ръченици. Тя се зачерви, като се усмихваше по свойски. Обхваната от веселбата на сват- баша, постепенно се отдаде на непринуденото течение на утехата, тъй мило позната още от детинството й.

Заедно с богатото разнообразие на менюто тръгна и виното. На Валентина Ивановна й хареса "Зайбера". Тя поиска само да засвидетелствува нечий тост, но леката тръпчивост и кадифяно-мекият вкус на виното упорито се разливаше с цялата пълнота на аромата си, и тя пресу­ши чашата. Сетне още... един път...

След горещото сервиране на масата отново започнаха танците. Някой напомни за задължителния валс на младо­женеца и кумата, на кума и булката, а след това на кума с кумата.

От бавното валсиране по утъпканата плява на Вален­тина Ивановна й се завъртя главата.

Обилието на масата и противоречивите емоции из­глежда окончателно разхлабиха партийната твърдост на секретарката. Партньорът й шепнеше нещо приятно, тя омекна, поиска й се да прилегне, просто да си почине, да отпъ- ди от себе си гнетящата умора на шумния ден и вечерта.

Пъотър Стоянович, доволен от себе си, я съпроводи в своя тих кабинет до подарения диван...

Пиянската веселба на фермата продължи до разсъм­ване, а заранта недоволният вятър прогони облаците Гос­под знае в коя страна, разчисти небето и бледните звезди успяха да се простят с мократа земя на веселата нощ.

Рано сутринта вместо празнувалите сватбари дой­доха нови, започващи работния си ден животновъди.

Заведоха младите в общия им дом с каруца, впрег­ната с парадна двойка охранени кобили. Заведоха ги да по­чиват...

Най-упоритите гуляйджии се препираха с полусънени- те музиканти, настояваха да им изсвирят някаква забав­на песенна мелодия.

Инструкторите отчуждено спаха в застланите със слама бетонни ясли. Останалите се разположиха в други поне малко пригодни за тази цел помещения, включително и в каморките на краварите и дежурния одър на коняра.

Самите кравари, коняри, пазачи, мотористи, доячки, телчари и други рано напуснали и неканени гости се раз­положиха в "сватбената зала". Те още веднъж одобряваха щастливото начало на семейния живот на своите скъпи комсомолци. Започна втората вълна на преяждащото сват­бено тържество.

Доброволните разпоредители на втората вълна съжа­лиха музикантите и ги оставиха на главната маса, като отчасти обновиха яденето на трапезата.

Музикантите, с чувството на "направена вечер", ча­каха транспорта да ги откара. Те си пийнаха, отпуснаха омалелите си тела, облегнаха се върху китния килим и за­спаха, без да реагират на скърцането от кравите, които гризеха суровата кора на неодяланите дъски.

 

Валентина Ивановна се събуди преди обед с чувство­то на ужасна раздвоеност. Тя категорично отказа да за­куси и да пийне, още повече да продължи гуляя.

- Може би само едно гъсто кафе - помоли тя.

Кафе нямаше, направиха й чай - топъл и много сладък, тя само си изплакна зъбите.

Плъзгащото се към зенита слънце и вълнистият вятър бързо изсушиха закъснелия ден, обновиха златис­тата красота на есента.

Бодрият шофьор отдавна се разхождаше покрай из­митата "Волга". Седналите отзад инструктори посъвет­ваха шефката си да не изпуска случая и да изпие току-що издоено мляко, за да си оправи състоянието, което самите те уж вече направили по съвет на един всезнаещ дядка...

Олитина искаше само да види завеждащия фермата, но казаха, че го няма. Тя седна на предната седалка, сне обувките от подутите си крака и заповяда да тръгнат на­долу, по-далеч от изпълнената заповед "отгоре".

Като караха по централната улица, райкомовските работници срещнаха отцепилия се от монолита на дирек- тивните указания дрейфуващ къс от старинната сват- бена церемония.

Хванати за раменете си, сватбарите играеха "Буе- няк" nog акомпанимента на непристойна весела народна песен.

Централният "буенякчия" държеше в едната си ръка крив прът, превързан отгоре с червен вълнен пояс, и даваше такт на цялата тълпа, в другата мяташе писана бъклица.

Обредното шествие отстъпи път на "Волгата". Из­ползвайки случая, музикантите смачкаха меховете на ин­струментите и запушиха.

Валентина Ивановна се вгледа в необичайната чуде­сия и позна своите комсомолци - Иван и Стефания. Вече преоблечени, те теглеха за харъша малка двуколка, засте­лена с килимче. В талигичката важно седеше дядо Георги и пушеше голяма саморъчно свита цигара, а до него - стари­цата му, накичена като невяста. Каква дивотия!..

Когато "Волгата" почти мина, някой позна кумата и се спусна да я спре. Всички дружно поддържаха призива му със свиркане и виене подир отдалечаващия се автомобил.

Един от инструкторите, изглежда познавач на народ­ните обичаи, каза, че в дадения случай трябва непременно да се пие от дървената бъклица за щастието на новобрач­ните, за да не се обидят хората.

Но автомобилът набираше скорост. Валентина Ивановна мълчешката гледаше напред.

- И Пьотър Стоянович е на буеняка - забеляза втори­ят инструктор и тъжно смути шефката, като я накара да обърне поглед към задното стъкло. Бучащият рев на ма­шината прогони поизостаналите гуляйджии на веселия по­неделник и свободно се засили по чистия път обратно в райкомовския живот.

- Така всичкото си време ще прекара, влачейки се ка­то впрегната в каруца кобила тази Стеша и ще увехне по-рано от мен, ще изнемощее и ще се сгърби в своята юзда - зло помисли Валентина Ивановна.

Бързият вятър от двете страни леко подмиташе пър-

 

 

 

* * *

Като завърши някак си осем класа, Стеша радостно се раздели с училището и изскочи от конвейра на задължи­телното скучно учене. Тя не отиде да усвоява професия в други заведения, както направиха приятелките й, не по­иска. Каквото трябваше в живота, добре научи, като от детинство помагаше на майка си във фермата.

Скучният терен на училището край далечния мегдан около разрушената селска черква, закъдето девет празни години тежко се мъкнеше Стеша, я избута най-накрая, ка­то й връчи задължителното свидетелство и комсомолски билет, от които не се нуждаеше добитъкът на фермата, заграден с плета на товарно-стоковото производство.

Ферма редом с дома - това е съдба! И кое може да е по-добро от фермата, от теленцата и обилието на дома­шен добитък и гадинки в родния двор. "Мъчат се хората!" - мислеше си Стеша.

Единственото увлечение - грижата за домашните жи­вотни, изцяло поглъщаше интереса на девойката. Телен- ца, юрдеченца, агънца, кученца, пиленца - само да са мал­ки! Като пораснат - не са така интересни. Ето защо й се искаше, като влизаше в трудовата пътека, да започ­не от група телета за охранване. Тук се възпротиви май­ка й, която сама бе работила като доячка, за да придобие по-висока пенсия, а на дъщеря си предаде миячната - най-лекото място във фермата.

Да минаваш през дерето - това е петминутна разход­ка. Нататък празна, назад - с гумена грейка под мишни­цата, - също помощ: прасенцата да напои, за пуйчетата отвара да изцеди и особено котенцето да нахрани. Котен­цето стана за нея любимо забавление през настъпващата есен, когато цялото домашно котило бързо възмъжа.

Тя го намери покрито с майчиния си пух на пътечка­та към фермата в дерето, където в камъшите се гмурва- ше всеки ден.

Смешното зверче растеше и лъщеше с черната си ко­зина. Само две дамги под очите му се белееха като две капки сълзи, дадени от съдбата. Кръглите "светулки" на очите му неизменно сияеха като фосфорни копчета върху моминската възглавница в тъмнината на кратките но­щи на младия сън. Стеша го носеше навсякъде със себе си, докато то не се изгуби веднъж на работата й. Едва надве­чер разплаканата девойка го намери загубило се в конюш- ната сред живите колони от подковани конски копита. След този страшен случай тя престана да го носи във фер­мата. Но раздялата дойде от друга страна - от неочаква­ното сватосване на настойчивия сват. Да размисля дълбо­ко и дълго Стеша не умееше - това е грижа на родителите й. А какво да мислят те, когато очебийната снага на поро- дистите телеса на дъщерята вече се изкачиха на острие­то на нейното съзряло въображение.

* * *

След понеделник сватбата пиеше и дояждаше още два дена. В четвъртък откараха зестрата и подаръците. Бул­ката взе и своя черен любимец, въпреки възраженията на майка й: "Какво ще помисли сватята!?"

На новото място затъжилото се котенце не забрави мястото си до нощната възглавница на приятелката си. Освен това се оказа доста ревниво. Стигаше Иван да при­ласкае младата си жена, котенцето недоволно ще замърка, нахално се промъкваше между тях и търкаше муцунката си в кадифяното лице на Стеша.

- Лапочка моя, любима, ненагледна, хубавичка моя пан- теричка - целуваше тя "лапичката" и любезно я премест­ваше зад главата си. Ненагледната отново се навираше...

Няколко нощи мъжът търпя "пантерата", като непо­хватно се опитваше да се справи с нея. Това забавляваше Стеша, която се надяваше да ги сдобри. В първата събота след сватбата на повратките, когато по обичая новобрач­ните за първи път гостуват у родителите на булката, те добре си погуляха и късничко се прибраха у дома. Пийнали

и уморени си легнаха 6 хладната постеля.

Котенцето веднага се примъкна при любимата си дружка и радостно замърка. Отпусналият се съпруг от­метна животинчето настрана. Котенцето отново се про­мъкна, Иван грубо го отхвърли. Пантерата пак се провря, защищавайки правата си на първи избраник, показа нок­тите си и закачливо драсна съперника по окото.

Разгневеното търпение на младоженеца секна. Той стисна съперника със здравата си дояческа ръка и с всичка сила го блъсна в пода. Котенцето само писна, конвулсивно трепна и издъхна. Тежка е ръката на скотовъдеца!

Стеша с ужас погледна прострения мъртав любимец и занарежда. Като притисна пухкавото животинче към гърдите си, тя наметна палтото, изтича вън и насълзена побягна към топлия бащин дом.

След една седмица сърдитите роднини на Стеша на­товариха във високо тракторно ремарке зестрата, пода­ръците и със скандал откараха всичко у дома й, като нароч­но оставиха самовара, така и не загрял още нито едно кан­че чай...

Есента след сватбените дъждове се случи сушава, без дъжд. Оранта на късните ниви лягаше с плоски сипка­ви бразди в сивата изсушена степ. Надеждите за бъдещи­те жетви с всяка отчетна десетдневка се изпаряваха от прашните сухи ветрове.

Настъпващият студ завари разораните ниви без зим­ни семена в жадуващата влага почва, като ги превърна в колеблива надежда за бъдещата реколта.

В една от тези сухи недели Иван и Льоля сухо отпра­знуваха втора сватба за една вечер - нещо, за което така усърдно настояваше Валентина Ивановна.

А предпочтителната Валентина Ивановна, както я нарече Пьотър Стоянович, като се отпусна в креслото, пре­смяташе наум: "Ако следващата година се случи неурожай­на, на Русов с неговия ориентир за кърската реколта ще му е трудно!" Природата избиваше изпод него важна­та опора на първосекретарството му. Тя присви очи от

бръмчащата обилна неонова светлина.

Ранните вечери настъпваха заедно със студеното време. Третата секретарка затвори папката с годишния отчет на идеологическия отдел на обкома с главния извод: "Инициативата на партията за обновяване на социалисти­ческите обреди и традиции получи масовата поддръжка на народа и пусна дълбоки корени в благодатно подготве­ната почва на набиращата размах тенденция да се орга- низирват комсомолско-младежки сватби".

- Да, на Русов ще му е трудно! - Натрапчивата мисъл преследваше Олитина. Като стана, тя уморено пресече по килимите кабинета и от височината на прозореца се вгледа във вечерния живот на района. Навсякъде побеля. По изсушените нерви на земята от небето валеше спаси­телен сняг.

 

© Дмитрий Шушулков Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??