Ръжда, мъгла, тъмнина…
Всички спят, а земята издиша под натиска на човешките амбиции.

Това е история за природата, един влак, един дявол и един кондуктор…
Някога, през лятото на 2030 г. – хората вече носят маски на закрито.
Смъртните случаи от астма и рак на белите дробове са се увеличили, има и бум на острите респираторни заболявания, но историята не започва оттук…

Вечер…
Влакът на живота скоро потегля… 11 часът е!
Мъглата дълбае бездната на безкрайността в бетонната гора, комините пушат, а морето издиша.

Млад кондуктор с океанскосини очи, кадифена униформа и обувки от миналото излиза от влака. Той държи златист фенер с надпис:
"Después de la tormenta, siempre llega el sol."

Превод: След бурята винаги идва слънцето.

Кондукторът извиква:
– Влакът скоро ще потегли, купете си билет!

Там, в далечината – непробудна, приближава силуетът на ниска, хърбава фигура.
Всяка следваща нейна стъпка става все по-дълбока и по-дълбока.
Отпечатъците ѝ оставят следи по керамичните плочки на гарата.
Тя бавно и сигурно се приближава към влака – скоро кондукторът я осветява.

– Кой сте Вие? – попита кондукторът.
– Аз съм причината Вие да сте тук. Аз съм онзи човешки пророк, заради когото човечеството ще загине!

Кондукторът замлъкна, погледна настрани и извади джобния си часовник…
Час: 11:30…

Изведнъж морето издъхна – вълните изчезнаха, а мъглата се сгъсти.

– Хората няма да дойдат навреме. Алчността, която породих в човешката природа, ще ги задържи. Виж ги – те все още спят! – възкликна фигурата.

В далечината се вижда млада майка с 12-годишния си син. Те бързат да хванат влака.
Кондукторът ги посреща и ги настанява по местата им.

– Аз породих омразата у човека, за да могат хората да бъдат разделени. Няма как да успееш да ги спасиш. – Фигурата се подсмихна.

Час: 11:45…

Небето се разкъсва над горите от бетон, а дърветата са на прага на силите си… Влакът се подготвя да потегли!

В края на гарата, там, където порцелан все още няма, се виждат трима души:

Лице 1:
Самотен мъж на 30 години. Учител по професия. Обича децата и гледа на тях като на свои родни.

Лице 2:
Жена на 25 години – градинарка. С нея е едно лилаво цвете в кафява саксия със златист надпис: „Надежда“.
Жената обожава природата, затова е взела последното оцеляло цвете от своята градина.
Тя сяда на металната пейка и поставя цветето отстрани, за да извади билета си от дълбоката като бездна чанта…
После се качва във влака.

Лице 3:
Мъж на около 50 години – учен по професия. Един от онези, които виждаме по телевизията – със снежнобяла, гъста, рошава брада, кафяво сако и червена вратовръзка.
Хора като него ни предупреждаваха, че този момент ще дойде, но никой не ги послуша.

Час: 12:00…

Небето се срина под тежестта на човешките грешки.
Кондукторът заключи вратите на влака, който потегли.

Единственият спомен за влака остана на гарата – цветето на градинарката беше там, на пейката, изкована от желязо, за да напомня, дори по неволя, че надежда винаги ще има.

Тази история е лъжа от край до край…