Беше една безпощадно топла вечер. Толкова горещо, че навън всичко беше замръзнало. Нищо не се случваше. Дърветата не мърдаха, въздухът се беше изтеглил високо в небето, нямаше хора. Светът си почиваше.

       Аз седях на терасата и гледах града отвисоко. Харесвам много гледката оттук, защото скицираше до сантиметри мащабите на самотата ми, а тъмните силуети в далечината подпечатваха нейната безкрайност.

       Смачках кенчето с бира и си дръпнах за последно от цигарата, докато мислите продължаваха да препускат в съзнанието ми като освирепели глутници, които винаги намираха убежище в мозъка ми, където се сгушваха уморени от студените пориви на емоциите. Бях чул някъде следната фраза, която не ми даваше и миг спокойствие – „Къде ще се озовем, когато всичко остарее?”. Представете си, че ние остаряваме по-бавно от времето, а то от своя страна, се износва, потропва с бастун, мъчи го Паркинсонът, и рано или късно, го пращаме в старчески дом, неспособни да се грижим за него. Е, къде наистина – ще се озова ли в компанията на единствения верен и всеотдаен приятел през годините – самотата, или ще и изневеря, оплитайки се в скучната, предначертана, но търсена любов… Кое ще ми предложи по-дълъг срок на годност?

       Събудих се зверски жаден. Обожавам бирата, но когато прекаля с консумацията ѝ, на следващия ден се чувствам като изсушен плод. Утрото определено беше по-мъдро от вечерта, но също толкова горещо.

       Събота сутрин е единственото ни принадлежащо „лично време”. Не харесвам неделите, защото има някакво скрито напрежение в тях. Чувствам ги като ден за обратно отброяване към реалността. Съботите, от друга страна, предлагат кафе на спокойствие, някой друг пасаж от книга, излежаване и късна закуска с любимия човек. Е, аз се задоволих само с първите две. Облякох се и реших да се поразходя, за да проуча консумирането на любовта и нейния срок на годност. На излизане ми дойде една мисъл, върнах се и я записах старателно в тефтера си, като сложих и дата за всеки случай.

       Няколко крачки навън и слънцето веднага натежа на раменете ми, а любовта натрапчиво беше поникнала навсякъде. Запаметявах лицата на хората и се питах – щастливи ли са те наистина или просто подписват неизгоден договор, чрез който да си гарантират отсъствието на страха от самотата. Минах през библиотеката и влезнах, за да се скрия от жегата. Книгите винаги ще крият отговори на много въпроси, а четейки постоянно ще сме заобиколени от невидима компания. Същото се отнася и за музиката. Обикалях лавиците, отворих няколко и започнах да чета на посоки, докато един глас зад мен не се обади:

       – Нещо определено ли търсите?

       Беше жена на около 40 години. Личеше ѝ, че е прекарала цял живот сред книги.

       – Ами, всъщност, да! – отговорих аз. Издирвам информация за любовта и нейната дълготрайност.

    – Любовта трае три години – мигновено каза тя.

       – Мамка му, Фредерик Бегбеде… – бях забравил за този френски ексцентрик, който в повечето случаи се оказваше прав.

       – Ами Буковски? – попитах отново аз. Преди години бях чел нещо негово и съм сигурен, че в заглавието присъстваше думата любов, но не мога да се сетя.

       – О, да! – възторжено отвърна тя. – Любовта е куче от ада

!

       Отговорът ѝ направи шансовете ми илюзорни. Благодарих ѝ за помощта и си тръгнах.

       Подтиснат от всичко заобикалящо ме, продължих да вървя по улиците, като се криех в малките сенчести пресечки на моето съзнание. Не след дълго се появи табела, на която пишеше – „Битов магазин”. Как не се сетих по-рано? Любовта (с някои изключения, разбира се) в даден момент се превръща в тоталитарен битовизъм. Тук със сигурност трябва да е останала някаква… И така, запасих се с любов, като стриктно си записвах нейната трайност. Изрязвах мухлясалите парчета, когато се налагаше, държах я на студено в хладилника, където от много време отлежаваше и сърцето ми. Същевременно подписах „мирен” договор със самотата за неопределен период, през който тя седеше, чакаше ме и поставяше коварните си капани. Време, през което разбрах много неща за себе си, и за жените също. Всъщност, те не искат толкова много, колкото е всеобщо прието и сякаш предпазливо гравирано в мозъка на мъжете. Егото е безцеремонният господар, който ни погубва по пътя на взаимното ни щастие. Мълчанието, скъпи мои, е свято оръжие, което всички притежаваме, но малцина знаят как да боравят с него. Поглеждайки зад мен останаха много казани думи, които с времето губят тежестта си, още повече неизказани. Към това бих прибавил и много чужди отронени сълзи, които си запазвах в мъничко шишенце, за да ми напомнят в бъдеще, как да поливам по-грижовно цветята си.

***

       Миг по-късно отворих очи. Имах неприятното усещане за безтегловност. Тялото не ми принадлежеше. Изправих се бавно от леглото и направих няколко крачки. Погледнах през прозореца. Навън продължаваше да бъде топло, но стаята излъчваше някаква необяснима студенина. Стените бяха бели, а на места имаше дупки от паднала мазилка, които се взираха в мен и задаваха хиляди въпроси, на които аз така и не намирах отговори. Чувствах се измамен. Отворих чекмеджето и извадих тефтера. Не знам защо, но ръцете ме боляха и трепереха ужасно много. Отгърнах една от страниците и подчертах дебело написаното там, почти скъсвайки страницата

.

       То гласеше следното: „Самотата е безгранична свобода, която бавно и уверено те води зад решетките на нейният затвор”.

       Имаше дата, от която бяха изминали 42 години. А срокът ѝ явно още не беше изтекъл.