Контрасти

  Не зная защо пиша този текст, но реших че трябва да го кажа. Вероятно повечето от вас, които гледат новини, са информирани, че на 26-и юни в Асеновград, група от осем роми нападнаха група младежи, гребци, край язовир. Другото сте го чули. Последваха протести, грешно предадена информация, гримирана, изопачена, полиция, пожарна, коне, жандармерии т.н. Не няма да пиша за това. Изписаха се достатъчно лъжи. Разпространиха грешно истината, излъчиха репортажите, които бяха удобни, или просто не им се занимаваше с нашето затънтено градче. Няма да се впускам в детайли. Директно ще мина на въпроса:
Защо уволниха моята приятелка Елена. К?
Това попитах поне четири колежки от нейния банков клон на партито в събота, но явно много им се купонясваше, вдигнаха нарисуваните си вежди и убедително не ме чуха. Директорът на банката ми звъня преди това, да ми припомни да не забравя да отида и уточни подробностите с пътуването. 
Елена, ми беше писала предният ден, в петък, да ми каже, че са ѝ връчили заповедта, без много обяснения. Не посмях да я попитам защо, всъщност в такива моменти е по-добре да замълчиш и ако може по някакъв начин да успокоиш човек, това и направих. Съмнявам се да е било успешно. Но тайно се зарекох да попитам този, когото трябва.
На вратата в ресторанта се засякохме с директорът, а  не съм много по церемониите и след втората му любезност, директно минах по същество, с риск следващата да съм аз. Разбира се, че не е глупава постъпка: 
– Защо освободихте Елена, г-н....?
Той повдигна рамене и каза:
– Не зависеше от мен, Илиева. Съжалявам.
"Ха! Ама че глупост!" - помислих си и веднага изстрелях другият въпрос, който беше още по-неудобен.(По-неудобен за мен.)
– Нали вие сте директорът? 
Той повдигна рамене и опита да отклони темата. С цялата си наглост направих една последна засилка и изтресох:
– Вие имате контакти и бихте я препоръчали на друга банка, нали?!
– Да, да разбира се – кимна утвърдително – само да изскочи нещо, ще ѝ помогна разбира се. 
Затворихме темата и цяла вечер се чувствах неудобно. Защо ли, защото тя е разкошна. И като човек и като кадър. С нея работата е тържество и не е точно работа. Всъщност имах късмета да работя с нея само една седмица, после ме "отлъчиха" по мое желание сама в друг офис. И това с препоръката за работа си беше един отчаян вик, който едва ли щеше да бъде уважен. Бях длъжна да опитам.
 Не ми липсва компания, общителна съм, всъщност аз и сама да бях, пак щях да се забавлявам, но още ме глождеше последното съобщение:" Освободиха ме, без да ми дават обяснение."
Тя е майка на три деца. Отличен банков служител, но не го казвам защото сме близки. Виждала съм я в процес на работа, изрядна е и работи усърдно. Винаги сме заедно на партитата, в една стая, общуването с нея е истинско, това е такава рядкост, чистосърдечна е и съвестна.  Но уви. На съвестните им бият шута. Ако продължавах да питам и аз щях да получа такъв.
 Към 2:00 часа партито беше в разгара си, забравих да спомена, че имаше банкерски празник и клоновете от цяла южна България се бяха изсипали в ресторанта, танцуваха, ядяха, пиеха и се надпреварваха да си показват чалъмите. Отразих присъствието си този път доста скромно и си тръгнах, като казах че след малко ще се върна, за да не ме карат да остана. Не ми се гледаше повече това. Качих се в излишно луксозната стая. И на диван мога да спя, не ми проблем, а те за наказание ме бяха сложили в един луксозен самостоятелен апартамент на два етажа, за да се чувствам още по-неудобно от факта, че Елена я няма. Защо бяха решили така, сигурно, защото и в офис работя сама и е станало по погрешка. 
Навън се лееше проливен дъжд, миришеше на борова гора, излязох на терасата да ме повали и да послушам дъжда. После се изпънах на леглото, пуснах си музика и се загледах телефона. Елена. ми беше писала преди десет минути. В ресторанта нямаше обхват и явно затова получавах сега съобщението. Погледнах, светеше в зелено. Значи още не си е легнала, писах ѝ и тя ми се обади.
В четвъртък е отишла на работа и към обяд се появили тримата роми, част от виновниците за саморазправата това лято. Не съм расистка, нищо подобно, вярвам в хората, дори и на тези, на които никой не вярва. Така съм устроена. Но сега съм тъжна и обезкуражена. Зная, че вината има зародиш и той не е, че са роми, а че никой не се е погрижил да култивира тяхната човечност. Но зная и друго. Това не ги оправдава да чупят костите на нашите деца. Те се прославиха, като най-ухажваните престъпници. Истина е. Не ги допуснаха на делата и ги пратиха да се крият, като мишки. А кои всъщност се оказаха мишките. Аз. Колежките ми и всички, на които повече не ни се слушаше за тях. Искахме мир. Ето ни мир. Но това е един привидно временен мир и гноясал мир, след който няма ура. Такива рани се лекуват от дълбоко и не заздравяват с протестни действия. Скоро научих и още нещо. Както вече споменах съм комуникативна и продължавам да вярвам, че всеки един човек е малка вселена. Говоря за човек, не за нинджи. Та заговорих се с един съвестен ром, (има ги,) и го попитах за незаконните къщи. (Тъй като в махалата всички са незаконни.) Той ми сподели, че преди няколко години е ходил при кмета, за да узакони къщата си, при кадастъра и  в крайна сметка кметът му е казал така: " Няма смисъл да го правиш. Всички къщи там са незаконни. Ако узакониш твоята, цялата махала ще разбере и ще скочат да те бият. "  
 Елена, е леля на едно от момчетата – гребци, пострадали тогава. В четвъртък, тази седмица тримата роми, които били освободени, се наредили при нея на касата да си плащат гаранцията от по 3000 лева. Тя е банков служител, длъжна е да изпълни задълженията си безпристрастно, като приеме и внесе парите им. Но преди да бъде банков служител, тя е човек. Сестра. Леля и майка. Знае как се отглежда дете, има три вкъщи, знае какво коства на един родител да изгради от това мъничко същество човек, да го извая, да му даде любов, сила и вяра. Да следва мечтите си, да вярва в себе си. В случая да бъде спортист. Но никой не се интересува от тези доводи... И в едно красиво лято на тренировките им, се появяват тези диваци и натрошават крилата на надеждите буквално и преносно. 
Минали са протестите, съдът удобно изчаква шума и на делата,тези тримата се измъкват с по 3000 лева гаранция и трябва да ги внесат при Елена. Тя, отказва да ги обслужи. Не е ли логично? Не! – отсъжда някой. И това е причината да остане без работа? (Това последното никой не го казва на глас.)
В този контекст аз си зададох въпроса: Хляба, или Честта? И отговорът сам по себе си остана да кънти в съзнанието ми. Ето такива сме безчестни и смачкани. И ако сега ям мекият си хляб, утре ще го ям през сълзи, защото нямаме достойнство. Защото справедливостта за Елена и онези деца е потопена в очите на правото и всичките му кривогледи истини. А то рядко ще бъде в полза на морално ощетените. Сигурна съм, че Елена ще си намери работа, много скоро. Но се питам, тя която вярва в загубени каузи, която работи в името на съвестта си, как ще съхрани вярата си, щом като всичките аргументи са така безчувствени, овързани с безброй пипалца и алинейки, които водят след себе си най-голямото зло наречено: Безчовечност. И друго нещо се питам как трябваше да постъпим, ако имахме морал и достойнство?
Касата трябваше да затвори и да изхвърли тези издеватели навън. Повтарям не съм расистка, но предпочитам да бях и с голи ръце да им покажа що е справедливост. А на съдиите, към които се обръщаме с " Ваша чест", но нямат такава, ще кажа " Ваше безчестие, защо не си гледате работата съвестно?" Ами, да, забравих! Защото и вие сте част от народа! Завършвам с една моя любима мисъл на Данте Алигиери:
 "Най-горещите места в ада са предназначени за онези, които по време на големи морални изпитания са пазили неутралитет."