9.05.2016 г., 12:30 ч.

Копнеж 

  Проза » Разкази
848 0 2
3 мин за четене

                                                                      Копнеж

 

  Той и тя седяха на пейка под дърветата. Беше прохладна августовска вечер и беше красиво. Двамата бяха прегърнати и щастливи. Свежият бриз се шмугваше под косите им и ги караше да примират от блаженство.

    - Много си красива – нежно каза той.

    - Ти също – сладко отвърна тя.

  И двамата бяха прави всъщност. Бяха здрави, озарени от руменината на бузите си, която беше по-свежа и от бриза. И какво по-красиво наистина можеше да има от двама млади и влюбени души, седящи на пейка в парка и опияняващи се от разцвета на силите си и от магията на красотата си?

    - Хареса ли ти филма? – попита той.

    - Разбира се – отвърна тя. – Какво по-хубаво от това да изгледаш романтичен филм в киното, обвита в прегръдката на любимия си?

  Той се усмихна, а след това взе в ръка прекрасното цвете, което й беше подарил. После нежно помилва любимата си по бузата с него.

    - Две прекрасни цветя! – промълви той, опиянен от топлината, силата и жаждата си за живот, каквито не бе изпитвал никога досега. – Красива си – прошепна той, като все още не можеше да се отърси от очарованието на нежните розови страни на своята любима, които се открояваха нежно върху млечнобялата й кожа.

Тя се усмихна. Той също. Двамата се хванаха за ръце и започнаха да се разхождат. Неусетно стигнаха до морския бряг, огрян от сиянието на гигантската Луна. Двамата взряха в нея пламтящите си и пълни със живот очи. Луната вече не беше същата, откакто двамата се бяха срещнали. Имаше нещо още по-мистично и вълнуващо в нея. Всъщност всичко беше по-красиво, откакто двамата се бяха срещнали.

    - За какво повече би могъл да мечтае човек? – каза той и обви с ръка любимата си.

  Тя не му отвърна, а просто се притисна до него и му позволи да усети уханието на ангелската й коса, развяна от бриза. Той я прегърна, целуна я по челото, после по косата, по нежното носле, а накрая устните им се сляха в блажена всеотдайност...

 

                                                          ***

 

             Той отвори очи. Нещо стягаше гърлото му, затова се надигна леко и повърна малко кръв върху чаршафите на болничното си легло. Беше му тежко. Стомахът му се късаше, нещо го задавяше в гърлото. Искаше да му олекне. Затова той реши отново да повърне, надвесен над леглото си, но усилието му се оказа безуспешно.  Затова се отпусна отново назад върху възглавницата си.

  Всяка секунда беше агония, всяка глътка въздух го изпълваше с усещане за нагорещени ножове, впиващи се в тялото му. Неговите очи бяха кървави и пълни със сълзи, а лицето му белезникаво и обляно в студена пот. Беше изпит и заприличал на скелет. От химиотерапията косата му беше опадала и само мънички кичурчета стърчаха тук-там. Приличаше на мъртвец. Не, всъщност на нещо по-лошо! Приличаше на умиращ от рак самотник, необичан от никого, изоставен от всички, който повръща кръв върху себе си и няма надежда за спасение.

    - Нрх – простена той, но бе задавен от нова вълна кървава гнилоч.

  След като повърна, той легна отново на възглавницата си, защото нямаше сили да стане и да повика сестрата. Тогава се замисли за това как щеше да умре и как искаше да умре, за да свършат агонията и ужасът, които изпитваше...

  Не след дълго помисли и за нея. Помисли за това, че сега беше сам и не очакваше никога никого. Никой нямаше да го посети. Той се преви надве, но нямаше сили дори да изкрещи от болка.

  И тогава започна да я чака. Нея. Само тя можеше да го спаси от болката, от самотата и нещастието. Той зачака с копнеж Смъртта.

© Галифрей Михайлов Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??