2.09.2005 г., 14:31 ч.

Копнежът на Моника 

  Проза
1616 0 5
5 мин за четене

Тя знаеше, че има нещо там, край старата им къща..Усещаше го по погледа на минувачите, прибиращи се от работа, по полъха на вятъра и шумоленето на листата...
Тя знаеше, че има нещо там, скътано зад храстите, но не знаеше какво е то, нито дори от къде идва...
Усещаше го, беше невидима сила, която я теглеше натам...
Какво беше това? Никой не знаеше! До един ден...
                                           *                          *                              *
Моника беше още малка, когато почина сестра й. Тя не осъзнаваше колко голяма загуба преживяваха родителите й, но и тя страдаше по свой собствен начин. Мони обичаше много Ребека, по- голямата си сестра. Често спомени изплуваха в съзнанието й ,спомени, когато тя и Ребека бяха заедно,прегърнати тичаха из голямата зеленчукова градина, а баба им строго ги хокаше:
-Ах вие малки палавници,пак вършеете из градината...
Моника си спомняше и в такива моменти очите й се наливаха с горчиви сълзи, сълзи по спомените, които тя не можеше да върне!
Дни преди да почине сестра й, Мони не спираше да плаче и плачейки искаше да заличи това чувство на самота!Тя беше едва 8-годишно момиче тогава, момиче, което търсеше доброто и го виждаше у всеки, колкото и лош да беше той. Но след тежката загуба момичето се промени.Веселата усмивка изчезна от лицето й и на нейно място се настани поглед пълен с тъга, тъга, нетипична за дете на нейната възраст. Тя постоянно питаше майка си и баща си защо кака й е заминала и къде е тя.Бедните родители, късаше им се сърцето, когато трябваше да обясняват на малкото момиченце такива неща. Тя така и не разбра. Всеки ден ставаше с надеждата, че на сутринта ще завари едно весело лице на креватчето на втория етаж, една топла усмивка и един мек глас, който нежно прошепва "Хайде,сестричке, хайде поспалано, ставай!" Но не, дните си минаваха, сезоните се сменяха и този радостен момент все не идваше. Постепенно споменът избледняваше, но никога не изчезваше. Мони живееше с него толкова години подред. Вярата я крепеше и пламъкът на надеждата не угасваше в малкото сърце...
И един ден....
                                          *                            *                              *
Беше по Коледа. Всичко беше затрупано със сняг, въздухът ухаеше на свежест и позитивна енергия! Всички бяха щастливи! Че кой не обича Коледа? Кой не обича подаръците, семейните тържества,голямата коледна елха, криеща толкова приятни изненади?
Мони беше станала на 16 години. Беше се разкрасила толкова много, че всеки път когато се подаваше от прозорчето, съседските момчета се изприбиваха кой пръв да я види. Но тя не мислеше за тях, те не я интересуваха. Момичето учеше усилено, за да може да влезе в някой престижен университет и да учи това,което винаги беше искала- ветеринарна медицина. Обичаше да помага на животните,често лекуваше уличните кучета, ударени от някоя кола. Всички казваха "От това момиче ще излезе човек".
Моника беше скромна и не обичаше да се хвали с това, което знае. А тя знаеше много.
Леко затворена по Коледа, тя винаги се разсейваше. Разхубавяваше се, а бузките й поруменяваха. Беше като ангелче. Днес тя беше щастлива, защото заминаваше със семейството си за вилата. Тяхната вила беше на около 100-тина километра от дома им, в Пирин планина. Чистия въздух и красивата природа я открехваха и тя ставаше такава, каквато рядко беше-истински щастлива. Играеше по цели дни с кучетата,говореше с птиците и буболечките дори.
Един ден докато бяха на вилата, която Мони беше нарекла "Амброзия", защото за нея това беше един нектар за живот, с нея се случи нещо странно. На вид утринта беше най-обикновена-беше студено, направо смразяващоно красиво. Майка й и баща й още не бяха будни, но Мони се събуди от странен шум, идващ от тавана.
Тя излезе в коридора и тръгна по стълбите нагоре. Изведнъж се сепна. Огледа мястото и видя всичко. Там бяха играчките, с които си беше играла като малка- куклите й, както и медицинския комплект. Там, на едно прашно шкафче седеше и снимката, любимата снимка на сестра й- Ребека. От очите на Мони се отрони една сълза...Тя си спомни...Спомни си отново дните, когато двете се забавляваха заедно тук, скрити от мама и татко на тавана- това беше тяхното място.Лицето на Моника сега блестеше от сълзи. Тя беше върнала времето назад преди цели 8 години и отново се почуства като онова малко, самотно дете. Изведнъж на вратата се почука. Мони се сепна и веднага избърса лицето си от горещите сълзи- помисли, че родителите й я търсят.
-Да, мамо,да, татко, тук съм-каза Момичето привидно щастливо и пъхна прашната снимка отново в чекмеджето.
Мина минута, а може и повече, никой не отговори. Моника гледа към вратата дълго и помисли, че и се е сторило. Но чукането се повтори. Този път я побиха тръпки. Кой ли беше?Втурна се към вратата и я отвори...Тогава й се зави свят. Краката й се подкосиха...Имаше чувството, че ще припадне, защото знаеше, че това, което вижда не може да е действителност. Беше тя. Красива както преди. Облечена беше в любимата на Мони бяла рокля. От очите й лъхаше топлина и огромна обич, която не можеше да се събере в това голямо сърце. Мони я прегърна. Тогава сякаш времето спря. Бяха само те на този свят. Двете сестри... Двете сестри, които се обичаха толкова много, които времето и разстоянието не беше отделяло нито за миг. Тогава Мони се почувства най-щастливото дете на този Свят. Тя знаеше, че сестра й я обичаше и, че се беше върнала, за да й го докаже. Тя също много обичаше Ребека.
Именно тази любов и даде сили да продължи, да се бори и да стане човек, както съседите казваха...

                   И тя знаеше, че сега вече има смисъл...

© Хриси Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • Ами,Фло,много просто.
    Моника усеща невидима сила,която я тегли като магнит към къщата,но не може да си обясни в какво точно се състои тази сила.
    До деня,в който не й се явява сестра й,по-точно неуния дух.И това всъщност е силата..
  • Много хубав разказ.Напомни ми нещо, което бях забравил отдавна.Браво!
  • Мила Нати или Хриси знаш колко си те обичкам и уважавам!Всяко твое произведение е много добро и красиво!Чувствено с една дума
    За твоите години имаш талант!
    Описанието на дребните неща ме трогва...
    Пиши слънчо,пиши още!Имаш цялата ми подкрепа!
  • много е хубаво! само не знам тази нощ как ще спя, защото по принцип имам страх от такива работи духове, привидения, ако има де, ама все пак... но иначе е много хубаво
  • Мерси, надявам се да се хареса на повече хора!
Предложения
: ??:??