Копнежът на слънцето

        Ранна утрин настъпи в малкото планинско градче. Изящно дългите и остри като мечове проблясъци светлина постепенно разкъсаха непрогледния мрак. Светло-синият небесен цвят се разпростря царствено на хоризонта. Тази заран небето бе кристално чисто, и предвещаваше прекрасен ден. Слънцето, което току-що се бе събудило от дългия си сън дари синият небосвод с най ослепителната си усмивка. Само след миг обаче погледът му вече се бе насочил към една голяма градина с рози. Слънчевите лъчи поеха в обятията си малките розови пъпки, които бяха поизмръзнали от вчерашния дъжд. Неканено и ненадейно появило се малко облаче, обаче отвлече за миг вниманието на огнения господар, и го смути с присъствието си. Раздразнението на жаркия цар обаче скоро премина, и без да обръща повече внимание на неканения си гост той насочи своята осанка към заскреженият връх на планината. Впечатляващо големия и размер и острите и ръбове като, че ясно подчертаваха внушителното и присъствие в околността. Жарките огнени езици на слънцето нежно проследиха всяка гънка от стоманения връх, и с кратък реверанс бавно се отдалечиха от него. Внезапно в полезрението на яркият крал изникна малкото кристално езерце. Като че му се стори, че безброй сияещи кристалчета го приканват откъм дъното ,да се присъедини към тях. Протягайки лъчите си към огледалната шир то жадуваше да се докосне до сребърното отражение на неговия копнеж. Но колкото повече се опитваше да го достигне толкова повече му се струваше, че се отдалечава от него. Острите му топли лъчи постепенно избледняваха, и бавно губеха своята мощ, а огненият цар бавно потъваше в безкрайното пространство, изгубвайки от погледа си първо розовия храст, после планинския връх и  накрая своя несбъднат, но така жадуван блян, за когото знаеше че ще се завърне и утре.