Беше полунощ. Пълнолуние. Студен вятър развяваше косите ми. Босите ми стъпала докосваха сухата трева. Някъде в далечината проблясна светкавица и озари черното като катран небе. Само за миг, а после тъмнината отново ме обгърна. Приближих езерото. Водата беше кристална, почти като стъкло. Пресегнах се да я докосна. Не можех. Беше далеч. Приближих се. Стъпих на края на брега и се наведох. И сякаш вятърът ме бутна... или аз скочих? Паднах. Не, започнах да падам. Водата ми се струваше толкова далечна. Но се приближаваше. Падах. Усещах как студът се просмуква в съзнанието ми. Ледените пръсти на водата ме обгърнаха и сякаш в тялото ми се забиха хиляди ножове. Изкрещях, но не можех да чуя гласа си. Започнах да махам с ръце, но напразно. Потънах... Събудих се в обятията ти със сълзи на очи. Кошмар. Било е кошмар. Ти ме притисна към себе си и с устни попи сълзите ми. Не ме пускай! Никога не ме пускай. Не ме оставяй да потъна в самотата си.