От векове в безкрайния Световен океан живеят зелените костенурки. Те обитават неговите топли части, защото обичат топлината. За жалост в нашето Черно море те не могат да живеят, защото им е студено. Сигурно се питате, защо се наричат зелени костенурки, а не розови или сини? Отговорът е много прост. Те носят своето име от подкожната мазнина, която имат и цвета на водораслите, с които се хранят. Зелени водорасли - зелен цвят.
Имало едно време една такава костенурка. Казвала се Бомбо́за. Тя била голяма и тежала повече от двеста килограма. Обичала да плува сама и да си спомня за своята майка, която живяла до осемдесет години. Двете били привързани една към друга. Много съвети и дала нейната майка. Как да живее в океана, пълен с безброй морски хищници. Помнела и съвета и́, къде да роди своите деца. Когато настъпил моментът да роди за първи път, тя излязла на песъчливия бряг. Изровила дълбоки дупки и снесла своите първи яйца. Заровила ги дълбоко в пясъка и бавно се върнала в топлите води на океана. Много пъти тя се обръщала, за да види от далеч заровените яйца. Сълзи капели от очите и́, но нейната майка така и била казала да направи. По този начин тя щяла да предпази своите яйцата от хищниците на океана. Говорела си на ум: “Никога няма да видя, как се раждат моите деца. Оставих ги сами тук на този бряг. Може птици или диви животни да ги изядат и да не се излюпят. Нищо не мога да направя, освен да се моля за тях. Ще следвам съвета на майка ми, защото така съм се родила и аз. Така е решила Природата.“ Натъжена Бомбо́за бавно плувала в океана, като в мислите и молитвите си била със своите яйца.
Времето минавало. След няколко дни малките костенурчета пробили черупките на своите яйца. Забързани те се понасяли по вълните. Океанът ги привличал неудържимо, независимо от опасностите, които криел за тях.
Малият Бомбо́зо излязъл последен от своето яйце. С мъка се покатерил по стените на пясъчната дупка.Огледал се наоколо и разбрал, че е сам. Никой не го чакал. Всички негови братя и сестри били влезли във водите на океана. Не знаел какво да прави, защото се родил сам. Нямало я майка му да го прегърне и погали. Почувствал се много самотен и изоставен. Загледал се и видял няколко следи, които все още не били заличени от вълните. Много се страхувал да влезе в големия океан, но не губил време, защото видял от далече една чайка, която кръжала над него. Събрал сили и с бързи движения се запътил към водата. И както бързал, стъпил на една черупка от мида. Не знаел, че мидата е остра и наранил предното си краче. Уплашен от ниското летене на чайкатите и звуците, които издавали, Бомбо́зо се хвърлил в приближаващата вълна. Заплувал за първи път, независимо от силната болка. Нашият герой мислел, че се е спасил от бедите. Но за негово нещастие това било само началото на премеждията,които му предстояли. Той за първи път влизал в този свят пълен с опасности. Когато вълната го обгърнала, на дълбоко в океана той видял срещу себе си щипките на огромен рак. Тези щипки били много страшни за новоизлюпеното мъниче. Протягали се към него и искали да го сграбчат. Бомбо́зо бързо се потопил и скрил в пясъчното дъно. Не смеел да помръдне от страх. Сърцето му биело силно сякаш искало да излезе. Тези лоши животни искали да го изядат, а той бил роден само преди няколко часа. Мислил много какво да прави и захапал част от водораслото над главата му. Сторило му се много вкусно, защото не познавал друг вкус. „Трябва да се храня, за да порасна, като този великан. Той иска да ме изяде без да съм му направил нищо лошо. Аз също искам да живея. Защо всички са ме изоставили? Къде е сега моята майка да ме спаси?“- натъжено разсъждавал Бомбо́зо. Хапнал от водораслото и заплувал отново, след като се уверил, че големият рак си е отишъл. Океанското дъно му се сторило много красиво и приятно място, пълно с вкусни водорасли. Плувал и си мечтаел. Видял един слънчев лъч отразен в океанските води и започнал да го гони. Отворил широко уста, за да го изяде, но само след миг лъчът изчезнал и Бомбо́зо разбрал, че това не е за ядене. Той бил много любопитен, като всички малки костенурчета. Всичко било ново и непознато за него. Красиво и голямо.
Само след няколко минути спокойствието свършило и Бомбо́зо видял, че към него се приближава друг океански обитател, който размахвал огромни пипала. Той не го познавал, но чул думите му: „Това костенурче е мое. Аз първи го видях да плува. Ти си царят на океана, но и аз съм гладен.“ Това били думите на огромен октопод, който само след миг бил изяден от бялата акула, с която спорел преди малко. В тази суматоха Бонбо́зо успял да се прикрепи на една скала и затворил очи. Сърцето му щяло да излезе от уплаха, но той бил зелен на цвят и се слял със скалата. Бялата акула не го видяла. Така останал няколко минути и не знаел какво да прави. За негово щастие и тази опасност преминала.
Дните на Бомбо́зо минавали в търсене на храна и оцеляване. Научил се, как да се пази. Пораснал и станал голям. Един слънчев ден, както плувал в океана видял една бавно плуваща костенурка.Той се приближил до нея и казал:
– Много се радвам да видя стара костенурка. Не познавам моята майка и ми е много мъчно за нея. Как бих искал да я прегърна и целуна. Как се казвате? Аз съм Бонбо́зо. Да се запознаем.
– Аз съм твоята майка. Моето име е Бомбо́за. Колко много исках да видя поне едно от моите деца. Ела да те прегърна, момчето ми. Не мислех, че ще доживея да срещна дори едно от тях. Много ми липсвахте и се молех да оцелеете в този опасен океански свят. Докато съм жива винаги ще бъда до теб, детето ми. Не ми остава много живот, защото съм на повече от шестдесет години.
– Аз, ще те пазя и винаги, ще бъда до теб, майчице моя. Много ми липсваше. Благодаря, че си ми дала живот!
Бомбо́зо и Бомбо́за плували дълго прикрепени с черупките си. Имали много, за какво да си говорят. За пропуснатото време да бъдат заедно, за трудните моменти и самотните рождени дни.
И вие не се отказвайте да се борите с трудностите. Колкото и да сте слаби, без помощ и семейство!
Помнете, че там в безкрайния океан на живота винаги ви очаква една майка. Дори да не я виждате тя бди над вас. Тя ви чака готова да ви прости и да заплува заедно с вас.
© Хари Спасов Всички права запазени