Котенцата

Котенцата бяха малки, ама съвсем малки. Обитаваха с майка си един плетен кош. От скоро излизаха навън сами. Майка им все ги съветваше:

- Играйте на слънчево място. Не се отдалечавайте. Ако трябва да се отбранявате, не забравяйте, че имате нокти. Наистина слаби, но ги имате.

И днес котетата бяха вън, на двора. Интересно им беше всичко, но малко се и страхуваха. Майка им беше казала, че трябва да са смели и те все си повтаряха - смели, смели, докато не видяха животното. То си беше малко животинче, но докато те се гонеха,  им беше отмъкнало парченцето хляб, което носеха от сутринта със себе си.

- Няма ли да играеш с нас? - попитаха го те, но мишлето, а то си беше мишле, учудено ги изгледа, изтърва даже хляба и се скри някъде.

Моментално изчезна.

- Две котки да ме викат да играя с тях - си мислеше мишлето- този свят се е побъркал.

Двете котета продължиха играта си. Бяха се отдалечили малко повече от друг път. Бяха пред малка къщичка. Видяха, че нещо се подава навън и шава. "Може да е мишка." - си помислиха и, нали са смели, захапаха опашката на кучето. То не беше лошо куче, но чак пък да му хапят опашката, не можеше да позволи. Изръмжа и сграбчи единия нападател. Котето се мяташе пред лицето на кучето, но, нали е смело, спомни си, че има нокти. Замахна и одраска носа му. Кучето не очакваше това и изтърва пакостника.

Котетата хукнаха към къщата. Скриха се зад метлата, подпряна зад вратата и замряха. Кучето се появи. Постоя, постоя и си отиде. Тогава и котетата изхвърчаха към дома си. Как се смя майка им, като й разказаха патилата си.

- Смели котета сте ми, много смели - галеше ги майка им и се гордееше. Много се гордееше с тях.