4.01.2023 г., 22:30 ч.  

"Котешки Времена" 

  Проза » Други
874 0 4
8 мин за четене

   Той не беше обикновен котарак, в него имаше нещо различно,  което караше всеки джентълмен да го имитира. И то не само в квартала, който обитавахме, а и по целия свят. 
     Това не беше обикновена история и не защото аз ще ви я разкажа, а защото любовта беше силна. 
 А дали беше споделена?
    

     Е, не мога да ви разкрия още в началото, това означава да  издам края на историята, която тепърва започнах да ви разказвам...
     В този квартал имаше много котки, коя от коя по-хубава  и лъскава. Тъй като въздухът беше влажен ...Мяууу... козината  ставаше като от коприна. Не, че имаше голямо значение, но все пак...През деня си почивахме и събирахме сили за нощната игра. Всяка котка си имаше свой ангажимент, някои котки почти постоянно ловуваха, все пак това ни е в кръвта... Но, разбира се, имаше и по-мързеливи котки, които спяха по цял ден, и винаги имаха сервирана храна, викахме им: „Галениците”... Ние бяхме от: „Уличните”. Улиците и дворовете на къщите бяха наш дом. Хората ни обичаха, но никога не ни приютяваха за дълго, а и по-добре, че това беше нашата съдба, иначе нямаше да мога да срещна Фернандо и да ви разкажа за неговата голяма и единствена любов. Ех...Фернандо, той беше най-големият мъжкар сред котараците, който имах късмета да срещна през моя нескромен котешки живот.  Станахме братя още от първата ни среща. Беше отдавна...Мяууу...винаги ще му бъда благодарен. Той спаси живота ми, и то неведнъж, но няма смисъл да ви разказвам за мен...Мяууу...
     Фернандо беше истински боец, биеше се почти до смърт и така и обичаше, но не беше лош, винаги помагаше на по-слабите от него. Никога не изяждаше плячката или храната си сам. Приличаше на уличен благородник, ако въобще имаше такъв израз, той беше един от тях.
Ех, младост!...Ех, живот!
     Ние бяхме тарторите на квартала, имахме и кмет, който добре се грижеше за устройването на терена. Всички котки искаха да живеят в нашия квартал и той се разрастваше с дни. Кметът не можеше да се справи сам и нашите лапи контролираха котешкия хаос. Оттук и последваха безсъните нощи и дни. Нямаше време за игри, заведения, дори насладата от храненето ни изчезна, просто нямаше време за нищо. Белезите на муцуните ни също се увеличаваха, които всъщност много ни отиваха и като че ли всяваха респект в по-младите котараци. При женските, обаче, всичко бе по различно, до ден днешен не съм виждал такива кипри, наистина много красиви мацки имаше. По цял ден стояха пред витрината на някой магазин, за да се оглеждат и да се хвалят една на друга. Ех, само ако знаете колко време дадох да им се любувам... Ех, младост..., ех, живот..., ех, надежда за любов... Мяууу...
    Таа, всичко започна през пролетта, когато цветята разцъфнаха.  Настроението за новия летен сезон вдъхваше в сърцата ни чувството за някакво тайно вълшебство, идващо от нещо необикновено. Както обичайно, в квартала ни винаги настъпваше предпролетна суматоха, но този път тя беше различна. Към уханията й се предчувстваше нещо грандиозно, което досега не беше се случвало. Тук, при нас в квартала ни, се сглобяваше огромна сцена, на която се очакваше да се качи световно известно котешко кабаре на колела с името: “Cat’s Times”.
     О, ла, ла... само като си спомня каква суетене кипеше в квартала, направо ми настръхва козината. Всички се трудехме денонощно, такива котешки истерии до сега не бях виждал. Женските, при тях беше нещо страшно, то стойки, то муцунки, красота неземна, но само да не им заставаш на пътя. Шиеха се рокли и костюми на поразия, що платове се извлачиха по улиците... Пълна лудост! Но, за съжеление, и тогава нямах време за игри, освен да хвърля по някой нежен поглед...
    За няколко дни трябваше да подготвим сцената. Успяхме точно навреме. И когато кабарето пристигна, настъпи моментът на празник и почивка. Вечерта ухаеше на истинска забава, всички се бяхме събрали около сцената - погледи, очакване… Настроение, което беше повече от приповдигнато. Тогава се появи и тя, най-красивата кабаретна котка-певица, ефирна, истинска, темпераментна, дива, различна, с изискани маниери. Беше несравнима, омая ни всички до един с вълшебния си глас...Мяууу...


     А само как танцуваше... До ден днешен не съм срещал такава котка, с незабравима енергия. Името ѝ е Лулу. Ако Фернандо не се беше влюбил толкова силно в нея, сигурно аз щях да си го позволя. Заслужаваше си всяка въздишка по нея. Казват, че влюбването идвало като гръм, в едно съм сигурен, че Лулу беше този гръм за Фернандо. Никога няма да забравя как я гледаше, особено, когато я видя за първи път. В очите му имаше нежна експлозия от светлина, с усещане за друг свят и мир. Живот! Той като че ли я позна по някакъв белег, който я определяше, че тя е предопределената за него... 
     След прекрасната кабаретна програма Фернандо се запозна с Лулу и се отдалечи, беше много влюбен. Тя остана за седмица в квартала. Към великолепните й изпълнения и пищните букети, имаше и кошница с цветя... още помня аромата им... Мяуу... Аз знам от кого беше кошницата, сигурно и вие се досещате...
     Но Лулу като че ли беше безразлична към котешкото внимание. Какво ли се таеше в сърцето ѝ, никой не знаеше... За какво ли мечтаеше!? Зад прекрасната ѝ усмивка и красивите й очи се долаваяше някаква тъга... Какво ли беше преживяла? Дали беше щастлива? Само тя си знаеше...
     Ех, Фернандо, той беше истински влюбен и това за него не беше просто котешка игра. Тук имаше любов от първия миг и нямаше съмнение. Въпреки че той се опитваше да го крие в началото, аз го чувствах и го усещах...котешка интуиция, все пак аз му бях най-близкият на този свят.
     За седмица Фернандо силно се промени..., в ръцете ми е първото писмо, което той й посвети. От къде го имам? Не питайте, това е без знечение, важното е съдържанието му:
    „О, ти прекрасна, мечтая аз за бъдещи моменти, наситени с ласки и въздишки, нашепващи за най-щастливи дни.  О, ти моя муза и вдъхновение, готов съм с теб да тръгна аз и да споделя път в безкрая... Моля те, ела до мен и в мигом ще превърнеш деня ми в светъл лъч...”
     Лулу не отговори на писмото му, тя запази мълчание... Единственото, което се чуваше, беше ехтенето на незабравимите й кабаретни песни...
 Последва още едно писмо:
    „О, ти любима, тъга си ти за мен и вдъхновение, сърцето си ти дадох и чакам твоята стъпка... Не искам в теб аз нищо да променям... Една си ми нужна в този свят. Готов на всичко съм за теб... на края на света, без страх да тръгна... Сега тъгувам и те чакам, не ме оставяй сам на този свят. Бъди с мен до края и нека всеки ден  бъде наш и споделен... О, мила, само ако знаеш как силно тъгувам аз по теб... Мяууу...”
     Лулу продължаваше да мълчи, като че ли сцената беше нейния живот и животът нейната сцена и не съществуваше нищо друго освен нея.
      Обзет от любов и страдание, Фернандо напусна квартала, без дори  да се сбогува, аз не посмях да го спра и не му се сърдя. Не е тайна и сигурно всеки го знае, че  когато един котарак се влюби, застава на пътя на избраната женска и ѝ дава знак. След това се качва на най - високото място, там я чака, и ако тя го последва, той остава с нея завинаги. А ако не го последва, котаракът никога не се връща обратно.
     Само че вместо Лулу, тайно го последвах аз, не знаех, дали ще го видя отново... През гори и планини, стигнах до най-високото място. Оттам тъжният глас на моя най-добър приятел се чуваше:

-О, свят, защо си тъй жесток!?
-Нима на друг е тя предопределена!?
-И на вечна самота съм аз обречен!?
-И ти, Луна, и ти ли ще мълчиш!?

Тишина...

-О, не, не в униние не ще изпадна.
Ще пея завинаги, моята вечна любовна песен...
И, нека цял свят чуе и помни, любящия глас на изгубения романтик...

-Изгубен и намерен! - като чели пред очите ми е, как възкликна едната половина на Луната и нежно му се усмихна.

-Штт..., тихо, замълчи, да чуем песента му свята - добави другата й половина и тогава в мигом цялата Луна се беше престорила на заспала.
    Още помня как Фернандо разтвори широко лапи, и на лунната светлина нежно запя:
-О, ти, любов, очарователна музо...
-Ти си една единствена за мен...
-Ти си другата ми половина...
-Ти си дни, изпълнени с надежда...
-Ти си причината...
-О,  любимо вдъхновение...
-О, сърце и сладко изкушение...
-О, чудесна, само ако знаеш колко те обичам и как тъгувам аз по теб...
-О, колко съм самотен!

     И докато Фернандо тихо плачеше, си спомням как Луната го подкрепи:
-О, глупаво дете! Знай, ти си щастливо и благослосвено!
-Не виждаш ли какъв голям подарък имаш - че можеш да обичаш!? Пази го!
     След всичко, което видях и чух, не намирах вече причина, поради която да остана тук или да се покажа на Фернандо. Единственото, от което той се нуждаеше, беше Лулу или самотата, усетих го там, на върха. А пък аз трябваше да се върна, дългът към квартала ме зовеше... Когато пристигнах, Лулу вече беше заминала, остана само споменът за нея...Мяууу...
                                                  ...
      Не исках това да бъде краят на историята..., затова ще  допълня, че обнадежден от Луната, Фернандо дълго време чакал любовта. Самичък в гората, той изписвал всяко дърво с нейното име, за да може един ден тя да го открие по знаците. Всяко действие на Фернандо бил изпълнено с мисълта за нея. Животът и времето му били изцяло посветени на очакването, което скоро се  превърнало в дни, месеци, години... 
     С годините дойде и моментът, в който старостта ми и прекрасните спомени решиха да го потърся. За съжеление не го намерих на мястото, на което го видях за последен път... Времето беше заличило присъствието му, пустотата ме посрещна. Върнах се назад със спомените за великата любов на Фернандо. Тя беше единствената силна любовна история, на която станах свидетел и срещанах през целия си обикновен котешки живот... Предавам я и на вас, от все сърце...вие да я довършите така, както я чувствате, нека тя бъде вашата история с вашия край....Чаооо... от мен - обикновения котарак - мечтател...Мяууу...

   

   
 

© Весела Стоянова Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??