16.12.2010 г., 16:16 ч.

Коя си ти, Мерилин? 

  Проза » Разкази
1570 0 2
11 мин за четене

                                   КОЯ   СИ    ТИ,    М Е Р И Л И Н?

 

          Вътрешният телефон зазвъня настойчиво. Дрезгаво ропта, докато отсреща не вдигнаха слушалката, но разговорът по „червената” линия продължи и Волев остана да чака мълчаливо реда си.

         - Слушам! В пет точно ще бъда при Вас - прозвуча гласът  отривисто и с досада се включи по директната връзка. - Полковник Михов слуша.

         - Господин полковник, капитан Волев е.

         - Най-сетне. Очаквах Ви вчера, капитане.

         - Открихме я, полковник, в Амстердам е.

         - Благодаря на Бога! Какво още?                                                    

         - Позволете да докладвам след час, когато се видим.

         - Сега! - тонът не търпеше възражение.

         - Бянков я разменил срещу дълга си - едва излизаха думите от устата му. - Както и предполагахме. Близо година е проституирала за Скалата, после той я продал за 20 хиляди евро на един холандец - някой си Чарли Далер!

         - Копеле! - изруга полковникът. - Кметското синче ще си плати… Мога ли да си я прибера - попита остро. - Какво казват службите?

         - Ако тя поиска да се върне, полковник. С Далер въпросът е уреден чрез нашето посолство. Дипломатите свършиха перфектна работа.

        -  А с нея успя ли да се свържеш?

        - Тъй вярно! Убедих я да говори с Вас, полковник. Телефонът ù е: 0031-568958043. Очаква обаждането Ви.

        Щракнаха слушалките. Михов въздъхна тежко, обърса потта, избила по челото му и с несигурна ръка, без да се бави, започна да натиска бутоните. Преди да набере последните две цифри, затвори - разколеба се, не знаеше как да започне разговора. Бяха минали две усилни години в безнадеждност. След минута грабна пак слушалката. Този път решително избра номера. Сигналът в ухото му се разпадна. Опита пак. Успя. Секундите се проточиха като часове.

        - The home of Mr. Daler - отвърнаха.

        - Can I speak with Miss Mila, please - попита полковникът дрезгаво.

        - You have a mistake. But, wait a minute, I’ll give Mrs Merilin a ring to talk with you - отговориха…. Mrs Merilin, a telephone call…

        - Yes!  - дочу в слушалката познатия глас.

        - Мила, ти ли си, детето ми… - разрида се той.

        - Татенце… - изхлипа гласът по линията.

                                                           *     

       Калин съзнаваше какви привилегии му дава фактът, че е кметски син. Фамилия Бянков отваряше и залостени врати. Попадна в тинята още от ученик, замеси се в далавери, от които обаче винаги го измъкваха с лекота заради баща му. С протекции влезе да учи МИО, но се  провали още първата година. Разгулният живот бе стихията му. Проспа два изпита, на другите го скъсаха. Пилееше пари с празноглави кукли и приятели. Напусна университета безславно. „Разкаял се”, обеща на родителите си да продължи следването, за да възстанови рушащите се мостове помежду им, но блатото на живота го погълна бавно. Марихуана и кока винаги имаше под ръка. Затъна в дългове. Спря да се прибира у дома- съобщи, че отива в Америка на бригада, за да не го търсят в столицата. Поради липса на пари се хвана на работа в известен нощен клуб. Там се запозна с компанията на Мила - студенти от Историческия факултет.

     Забеляза я обаче, едва когато потъна в погледа ù - две големи изумрудени езера. Въпреки белезите от безсънните нощи, атлетическата  му фигура, опитните горещи черни очи и загадъчна усмивка очароваха девойката. И играта започна с амбицията да вкара непорочната в леглото си - само толкова. Нещо необяснимо обаче го караше да се среща често с „близначката” на Мерилин - даряваше го с топлина и неусещан досега покой. Понякога му хрумваше, че е възможно да се промени, затова и упорито криеше  пороците и самоличността си от нея. За всички, освен за колегите си в клуба, той бе Валери от Бургас. Водеше двойствен живот. Излъга, че баща му е летец, а майка му хирург. После се смя в себе си на измислената история. Повярва си, че става за романист - върти интриги, разиграва заплетени сценарии. Факт, така беше оплел момичето в мрежите си, че то хлътна, даже пожела да го представи на баща си - началник РПУ в столицата. А и нали майка ù загинала при експедиция в „Дяволското гърло” - съгласи се.

      Не ù призна, но се страхуваше от първата си среща с полковника.

    Достолепният мъж го прие сдържано и недоверчиво. Хладно го разпита за семейството и учението му. А бързо окопитилият се Калин лъжеше с лекота. Насили се да твърди, че е положил изпитите от първи курс и е подновил занятия. Нещо му подсказа обаче, че никога няма да бъде приет, че този мъж ще разнищи историите му. Затова и реши да избягва контактите си с него. Но не му се наложи дълго да мисли за полковника, защото се забърка в такава кал, че не виждаше вече път. Задлъжня с над 50 бона на един сутеньор, за да купува и пласира дрога - искаше да забогатее бързо. Не можа да ги изплати в срок и започнаха заплахите. На баща си бе немислимо този път да се оплаче. Липсваше му смелост. Щеше да го разкъса със собствените си ръце. Изходът бе му подсказан от „подходящите” хора в подходящ момент. Трябваше само да действа.

                                                 *

       - Скъпа, стягай куфарите! - изкрещя още от вратата. - Ще се оженим на готино място. Планирал съм всичко. Летим за Амстердам! Ритуалът ще е на корабче по каналите. В Музея на Мадам Тисо ще те увековеча с Мерилин - две Монро на едно място. Страхотно! - говореше припряно.

      - Обичам те, Вал! Не мога да те позная… Ще свикна да ме глезиш, ей - прегърна го горещо Мила. - Кога „летим”?

      - Полетът е утре в 5,00. Ето билетите! - размаха ги той пред очите ù, насилвайки се да изглежда щастлив. Целуна я, а мислеше докога ще издържи в тази роля на умиращ от любов Ромео.

      - Ама как утре?

      - Така е, мила Мила! Обичам те!

      - Ще кажа на татко!     

      - Не. Нито на баща ти, нито на моите старци. Ще им съобщим, когато се върнем. Изненада, нали разбираш? Е, ако искаш, измисли нещо… К`вото искаш му кажи. А, щях да забравя. Това е за теб, любов моя - подаде ù миниатюрна кутийка.

       - Господи! - учуди се Мила и я отвори. - Страхотен пръстен. Защо татко не може да те види с моите очи? - хвърли се на врата му, целуна го и грабна телефона си.

      - Ало? Ало, тате, кога се връщаш? О! Смяташ, че разследването ще приключи до седмица? Чудесно! С групата и професора заминаваме на разкопки. Може да нямам обхват, да знаеш. И аз те обичам, тате!  Много-о! Ще се пазя! И ти се пази! Целувки! - „Миличкият!” - усмихна се Мила на себе си и се обърна към Валери притеснено. - Звънни все пак на  родителите си! Кажи им, че заминаваме, Вал. Ами ако не ме харесат?

     - О! Още вчера им казах, че отивам на хижа с гаджето! Няма да те харесат, та ти си ангел, моя Мерилин - умна и красива - намигна ù закачливо. - Баща ми се връща след ден-два от ЮАР. Ще падне, като разбере - смееше се пресилено „влюбеният” и грабна Мила през кръста. Завъртя я, както беше гледал по филмите.

„Само веднъж да те заведа!” - трескаво си говореше, но продължи да я гледа с измамни  очи  и да  я целува без жар.

       А тя вярваше безусловно на първия мъж в живота си.

                                                        *                

        - Затегни колана! Ето го AMS. Най-сетне! - отдъхна си той.

        - Страх ме е, Вал. И ми е някак тъжно - промълви Мила.

       - Кацаме! - загледан през илюминатора, безразлично ù отговори. - От тук нататък и за теб, и за мен животът се нарежда.

        - Какво имаш предвид? Жена и деца? - поиска да се сгуши в него.

        - Бързаш! Изненадата следва! - студено ù отвърна, без да я прегърне.

       От красивите очи бликнаха сълзи.

                                                       *  

       Суетиха се дълго, оглеждайки салона за посрещачи. Валери се взираше в хората, но не търсеше никого. Разигра безрезултатно набиране на GSM номер.

      - Тръгваме! - каза най-сетне. - Сигурно е възпрепятстван Миро. Ама и аз съм един глупак - не взех точния му адрес. Да се качваме на автобуса и да търсим къде ще нощуваме. Ще се обади. Стига сълзи, де! Невъзможно е да не звънне. Знае, че на него разчитам тук! - опита се да смекчи предишната си грубост и потъна в размисъл. „Знае езика мадамата и току-виж вземе да се обяснява с полицаите на летището. Дано потърпи само още час! Заведа ли я - край. Е, добро момиче е, но заблудено! Кой е крив? - засмя се. - Трябваше да кандидатствам  в НАТФИЗ! Режисьор, актьор - там ми е силата…”

     Автобусът бързо премина 14-те км до града. Пътуваха и мълчаха. „Бъдещият съпруг” започна да губи търпение. Омръзнало му беше всичко и нервно потропваше с крак.

    Настаниха се в една долнопробна гостилница само за през нощта. Нямаха пари за лукс. Неприветливата стая за гости, прозорецът с решетка, продъненият матрак, странните ръждиви петна по стените и ругатните на доволно пияните, изплаши Мила и тя се сви в ъгъла на леглото. Любимият ù се приближи до нея и с дива страст, каквато тя не познаваше, се нахвърли да я целува. Трябваше да го направи за последен път. Желанието да я подчини на волята си събуди животинското у него. „Последна любовна нощ, Мила! Край на измислиците! Да взема каквото ми се полага за усилията и basta!” -  убеждаваше себе си той.

    - Не се дърпай, скъпа! - говореше хрипливо. - Свиквай със семейния живот. Някои мъже искат да виждат в съпругите си леки жени. Покажи ми как ще го направиш за човек, който ти плаща. Продай ми плътта си! - шептеше в ухото ù и я насили като уличница, без да чува молбите ù. Остави я разплакана да крие от срам голотата си. Облече се и ù съобщи, че отива да търси телефон, за да се свърже с Миро.

     Грабна якето си и без да поглежда назад, потъна в сенките на нощен Амстердам.

    След час-два пристигна „приятелят” му сам. Валери останал в близкия маркет да пазарува. Заговори Мила свойски. Прегърна я приятелски. Обиграно я събори на леглото. Изнасили я грубо. Тя не можа да издаде и звук - устата ù беше запушена от огромната му длан. Тялото ù - смазано от тежестта на Скалата.

    В очите ù се  стаи ужас.                                                                       

    Така започна новият ù живот. Догадките ù се разсеяха бързо. Разбра истината в момента, в който сводникът, брадясал и с мътен от нагона поглед, изсъска над нея:

      - Край на глупостите, малката. Вземай се в ръце. Още тази вечер имаш клиенти. Измивай се и чакай тук. И без истерии. Няма телефони, нямаш връзка, няма го твоя Валери. Всъщност, никога не го е имало, малката. Трябва да изкараш парите за пътуването и дълга на „съпруга си”, ясно? - говореше заплашително той. - А, щях да забравя - и мангизи за пръстена ми дължиш. Задръж дрънкулката! Ще ми ги изплащаш на вноски. Първата вече я внесе - изсмя се на развален български собственикът ù. И затръшна вратата.      

    Мила утихна обезсилена. Горещи сълзи пареха лицето ù. Чувстваше се омърсена. Русите ù коси се разпиляваха, сплъстени от лиги и пот. От хубостта на Монро не остана и следа. Преди още да подреди пъзела на случилото се, влезе застаряваща красавица и ù хвърли хавлия и сапун.

     - След десет минути да си готова. Има леген под леглото. Млъквай вече, уличнице! Нито си първата, нито последната. Свиквай. Мърдай, кукло, мърдай, ти казвам!

                                                 * 

    Времето спря за Мерилин.

    Пръстенът с рубин непотребен лежеше, безжалостно захвърлен в ъгъла до умивалника.

     Всяка вечер, преди да започне да плаща поредната вноска от дълга, младата жена дълго се взираше в чуждия образ от огледалото и търсеше себе си: „Коя си ти, непозната блудна красавице?” - се питаше мълком и слагаше тежкия грим.

    Надеждата ù за завръщане у дома изтля. Жив остана само далечен болезнен спомен за майчина ласка и гласът на баща ù: „Обичам те, детето ми! Пази се, миличко! Целувам те! Доскоро!”

 

                                                                                                   Соня   Келеведжиева      

© Соня Келеведжиева Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??