Край езерото

На Славе

Чашата винаги е полупълна!

Дъждът валеше така силно, че  чистачките едва смогваха да отблъснат водата, която се стичаше по стъклото. Автобусът тромаво се движеше по пътя, лъкатушещ по завоите. На моменти можеше да се види и езерото, покрай което минаваха, но и то беше покрито в мъгла. От време на време проблясваше, но дъжда бе силен и нищо не се виждаше през прозорците. От радиото се дочуваше типичната музика, на която едни се радваха, а други чакаха да спре, за да си отдъхнат. Беше студено и мокро. На една от седалките дремеше сгушена в якето си млада жена.

Автобусът заобиколи езерото и спря. Шофьорът погледна в огледалото и даде знак на жената. Тя трепна от внезапното събуждане, грабна чантата, която беше до нея на седалката и слезна, веднага след което той потегли и бързо се скри в далечината.

Огледа се. Беше в някакво село, доста занемарени постройки имаше наоколо. Забеляза един чадър на Кока-Кола и се запъти под дъжда натам.

Това бе кръчма, с дървени маси и столове, а покривките бяха пропити с миризма на алкохол и цигари. На бара седяха двама мъже, леко пийнали, които не сваляха очи от пищният бюст на барманката, която нямаше нищо против този флирт, даже ги насърчаваше, като от време на време се чуваше грозен кикот в отговор на похотливите им погледи.

Жената влезна и седна на една отдалечена маса в края на заведението, така че да може да наблюдава пътя. Поръча си кафе, извади от чантата книга и я отвори...

Бяха се чули предната вечер и уговорили да се срещнат тук в това затънтено място, където никой не ги познава. Искаха да са заедно  и  се надяваха да прекарат един ден, необезпокоявани от никого, без телефон и всякакви връзки.

Тя държеше книгата на масата, но мислите и бяха другаде, бяха някъде далеч оттук...

Отпи от топлата кафява течност, която барманката с видимо нежелание донесе на масата , пък и нямаше нищо общо с представата за кафе и докато потръпваше отпивайки, погледът ù се спря на възрастен мъж, седящ на съседната маса. Явно беше местен, трудно можеше да определи възрастта му, но топлите му очи излъчваха доброта, а многобройните бръчки по лицето показваха, че животът му не е бил лек.

Размениха една-две приказки и всеки си продължи своето занимание. Тя - опитваше да чете, а той поръча още една чашка ракия. Барманката с голяма досада се измъкна иззад бара, за да смени празната с пълна чашка,  та тя даже  се разля като я тръсна на масата.

Жената проследи това и му се усмихна съчувствено. Тогава той се разприказва. Започна с това откъде иде името на селото и каква е неговата история. В един момент се обърна към отдалечения край на заведението и посочи с поглед двамата мъже, които седяха на една маса и разговаряха на по чаша бира.

„Ето вижте ги тия двамата...” - подхвана старецът. Преди години бяха петима, но постепенно започнаха да намаляват. Били непознати, отивали в командировка, когато жестока буря ги застигнала докато се движели  нагоре по острите завои на  прохода Витиня. Пътували с  Ниса, която като  по чудо не паднала в пропастта край пътя. Пътят бил заледен и гумите се хлъзгали. Било в нощта срещу 8 ноември, преди много години. Карали някакво оборудване и изведнъж в тъмното колата поднесла и те полетели. Цялата апаратура се разхвърчала, даже един триножник се забил в покрива на колата, как не убил никого, да се чудиш. Колата се закрепила на метри от пропастта. Отворили леко вратата и видели небето, били обърнати обратно, с предната част надолу, започнали да излизат един по един, но тя започнала да се накланя от тежестта им и било необходимо много време, за да се оцелеят. Борили се в продължение на часове, но се спасили и петимата. Всъщност Арахангел Михаил е бил с тях в тази нощ. Оттогава всяка година на този ден се събират, но за жалост са останали само двама. Години приятелството ги крепи.

Старецът отпи от чашата и продължи. „А онзи човек с бялата брада, виждате ли го там, дето седи  на онази маса?”

Тя хвърли поглед  и видя, че  пред мъжът стоеше чаша червено вино, но той все едно беше някъде другаде...

„Преди време...” подхвана отново старецът, имал някаква любов. Наричаше я „моето мило момиче”. Какво е станало с тях, не зная, но съм ги виждал много пъти на брега.Тя винаги беше засмяна.Често идваха, паркираха колата горе в уличката и слизаха до водата, смееха се, после се хващаха за ръце и си тръгваха. Бяха много щастливи! После се случи нещо една вечер.

Тъкмо бях заложил въдиците, когато я видях да слиза по стълбите към водата. Бях изненадан, че е сама. Беше привечер, тя - облечена елегантно. Един дълъг шал се вееше от вятъра и се усещаше лек аромат на парфюм. Носеше в ръка чанта, плик с нещо. Застана на брега и като че ли замръзна. Започна да ръми, тя не мърдаше. Стоеше и чакаше, като от време на време гледаше водата. Така стоя може би час-два. Беше много студено, а и  вече валеше. Цялата беше мокра. Почти се стъмни и тогава тя си тръгна. Така мълчаливо, както бе и дошла. Когато се изкачи по стълбите, видях, че беше оставила чантата на брега. Подвикнах подире ù, но вятърът беше силен и тя не чу. Някак си изчезна в тъмнината.

Приближих се и я вдигнах, беше тежка.

Погледнах и видях съдържанието ù. Мека и топла жилетка, малка тортичка с формата на сърце и бутилка вино с две чаши. Чак тогава забелязах и картичката. От влагата буквите се бяха размазали, но беше поздравителна, за рожден ден.

Оттогава нея я няма, но той идва от време на време насам към езерото, стои с ръце в джобовете, гледа водата, после идва да пийне нещо и си тръгва. И винаги е тъжен.

Една вечер се приближих до него и той ме покани да седна. "Никога не гони птичето, когато кацва на рамото ти! Бори се за любовта си!” – ми каза той. „Защо не я послушах тогава?", промърмори едва. Разбрах че говори за момичето, което тогава го чакаше, разбрах че говори за нея, но... каквото и да се бе случило, вече явно беше твърде късно. Всеки човек има нужда от щастие... Е, съдби човешки!

Старецът стана, извади пари от джоба си, остави ги на масата и излезна. Проследиха го с поглед единствено барманката и двамата мъже от бара. Явно се познаваха.

Жената затвори така и недокоснатата книга и тъкмо се канеше да я прибере в чантата, когато вратата се отвори и влезна мъж с високо вдигната яка, който се насочи към нея. Прегърнаха се и излезнаха заедно.

Мъжът с бялата брада ги погледна и се усмихна, но очите му... те бяха тъжни.

http://www.youtube.com/watch?v=UlrqYTN5bnY&feature=related

20 октомври 2009 г., София 

:)  Mila

Ако не е позволено, но много ти се ще, значи може.