8.11.2020 г., 20:28 ч.

 Край или начало част 3 

  Проза » Повести и романи
532 1 1
Произведение от няколко части « към първа част
32 мин за четене

Глава 9

 

Къде изчезна Азра?

 

  • Накарайте я да млъкне! Не издържам вече! Как ще я закараме до шефа без да я убием?
  • Али не мрънкай! Имаме заповед да не и правим нищо, но тя не включва теб. Не си ли затвориш устата ще ти отрежа езика.
  • Не ме плаши. Куче което лае не хапе! Не мога да карам както трябва заради нея.
  • Ти и по – принцип не можеш. Ха – ха – ха!
  • Млъквайте там отзад. Не! Трябва да спра. Поне да и запушим устата с нещо.
  • Добре спри, но ако нещо стане ти ще обясняваш после.
  • Добре, поемам отговорността.

Азра, която се намираше в багажника на колата усети как тя бавно забавя ход и спира. Всичко вървеше по – план. Отдавна си бе измъкнала ръцете от въжето с което я бяха вързали. Чакаше този момент. Някой трябваше само да отвори багажника. Пътуваха вече няколко дни от както е в съзнание. Колко е пътувала преди това не знаеше. Сигурна беше обаче, че вече не е в Либия. Ключалката изтрака. Багажника започна да се отваря. Една голяма и брадясала глава се показа. Приближи се към нея, посягайки с ръце към главата ѝ. Мъжа държеше в себе си парцал с който да и запуши устата. Той вече бе над нея. Идеалния момент. Тя хвана брадата му, дръпна го надолу и го ритна в главата. Мъжа се свлече на земята. Азра хукна да бяга с все сили. Пясъка пареше под краката ѝ. Слънцето бе толкова силно. Успя да се измъкне от преследвачите си, но това не стигаше. Все пак се радваше, че бе свободна. Тя обаче прибърза. Те я гонеха. Имаше предимство. Те я гонеха пеша. Само че бяха четирима, много по – силни и едри от нея. Азра изпитваше силна жажда. Горещия въздух изсушаваше дробовете ѝ. Не може да диша. Нещо текна от носа ѝ. Струйка кръв. Нямаше време за да мисли за това сега. Пустинята нямаше край. Преследвачите ѝ бяха все по – близо. Усети как една ръка я сграбчи за рамото. Тя се изхлузи, оставяйки в ръцете на нападателя само блузата си. Спъна се. Търкаляйки се надолу по песъчливия склон загуби съзнание. Предаде се. Провали се. Когато се събуди отново бе в същата кола. Устата и вързана, а ръцете и краката по – здраво стегнати. Накъде ли отиваше? Колата отново спря. Главорезите я изкараха от багажника. Вързаха ѝ очите и я поведоха нанякъде. Когато махнаха превръзката се намираше в голяма зала. Всичко бе от мрамор. Пред нея се извиваха огромни стъпала. До нея имаше пияно, а под него килим направен от лъвска кожа. Докато се оглеждаше и търсеше начин да се измъкне, чу тракането на токчета. Обърна се към стълбището. От там слизаше жена. Слаба. С черни слънчеви очила. Чисто бял костюм. Червените и къдрици стигаха до кръста. Слизаше бавно. Лебедовите и движения накараха всички в залата да изпаднат в транс. Неусетно застана пред Азра. Червенокосата жена посегна към очилата си. Свали ги. Сега се гледаха очи в очи. Азра виждаше студено и строго лице. От ухото до устната ѝ имаше голям белег. Той не я правеше по – грозна. Точно обратното. Придаваше и величие. Човек можеше да потъне в тъмносините ѝ очи. Какво виждаше червенокосата жена гледайки Азра? Защо я искаше толкова много?

  • Значи това е дъщеря му! Приличат си. Много си приличат. Макар и в безизходица не свежда глава. Горда е. Напомня ми на мен когато бях малка.
  • Какво искате от мен? – каза Азра. – Защо ме взехте? Къде са братята и сестрите ми? Кажете ми всичко или?
  • Или какво? – насмешливо попита жената.
  • Или следващия белег на лицето ти ще е от мен.
  • Същата като баща си.

След тези думи тя вдигна ръката си високо. Удари толкова силен шамар на Азра, че детето се претърколи на земята.

  • Отведете я! Затворете я в подземието! Нека да се успокои малко и отново ще говоря с нея. Може да е по – възпитана след една вечер там!
  • Както кажете господарке!

Мъжете я грабнаха и поведоха. Тя се мяташе с все сили. Хапеше, риташе, но те бяха по – силни. Докато мяташе главата си, погледа ѝ засече едно момче. Може би няколко години по – голям от нея. Кой бе той? Момчето също я гледаше с интерес. Погледите им се спряха един върху друг само за няколко секунди, но това бе достатъчно.

  • Онур ела при мен! – извика червенокосата.
  • Идвам майко! – каза момчето и влезе бързо в залата.

Нощта за Азра нямаше край. Подземието в което се намираше бе изцяло от камък. Нямаше прозорци. Дори слаб лъч светлина не влизаше от никъде. Едва на зазоряване тя успя да заспи. Стресна се от стъпките на мъжете които идваха да я отведат. Отново с червенокосата бяха една срещу друга.

  • Е? – каза тя. – Вечерта на тъмно и студено възпита ли те поне малко?

Азра мълчеше. Жената се приближи по – близо и се наведе над нея. Тогава детето събра всичката слюнка която имаше в устата си и я изпрати право върху лицето ѝ.

  • Отново в подземието! Явно не се е научила!

Всичко това продължи около три години. Това което червенокосата не знаеше е, че през това време Онур постоянно бе при Азра и двамата станаха много близки. Той виждаше колко страда тя. Болеше го че не може да и помогне. Убеждаваше Азра, че майка му не е толкова лоша, живота я е направил такава. Молеше я да и даде шанс. Момичето от своя страна постепенно се привърза към Онур. Започна да се вслушва в думите му. Може би бе прав. Вярно, затворена е, но никога не е оставала гладна или жадна. Освен това онази жена всеки ден се опитваше да говори с нея. Осъзна, че това поведение няма да и помогне. Беше минало толкова време, а тя се намираше още в началото. Загубена и незнаеща нищо. С инат нямаше да се справи. Съгласи се. Искаше да говори с жената. Двете разговаряха. Разговаряха с часове. Това което Азра научи я шокира. Тази истина промени живота ѝ завинаги. Вярванията ѝ, любовта ѝ, всичко се изпари. Разбра, че е живяла в лъжа. Всички са я заблуждавали през тези години. В следващия момент тя ги изтри. Изтри от съзнанието си спомените за баща си, майка си, братята и сестрите си. Тук в Египет щеше да започне на чисто с помощта на онази жена. Нямаше да поглежда назад, тъй като истината е твърде ужасна и тя не може да я понесе. Още по – малко да се бори с нея. В нейн идол се превърна червенокосата жена. Искаше да стане силна и властна като нея, но трябваше да положи много усилия.

 

 

 

 

 

 

 

 

Глава 10

 

Имението на Рафат

 

Изпълнявах стриктно думата си. Научих се на абсолютно всичко. Прекарах десет години обогатявайки личността си. Знаех седем езика, математика, икономика, география, нищо не можеше да ми се опре. Способностите ми не се ограничаваха до там. Нямаше оръжие с което да не можех да боравя, нито начин по който да не можех да се бия. Бях непобедим или поне така си мислих. Колкото и напред да вървях, Рафат никога не беше доволен. Искаше още и още. Казвах си, че го прави за мое добро. Скоро щях да стана част от неговите хора. Тази вечер ме посвещаваха. Влезех ли веднъж в бандата, щях да разполагам с всичко за да намеря Азра. Дали още е жива? Дано! Правя всичко това за нея. Дойде дългоочаквания момент. Качихме се в колата и потеглихме. Бях с чичо и още двама наши хора. Спряхме до една къща. Рафат ми подаде един пистолет и каза:

  • Влез там и ги очисти! Направиш ли го чисто и без проблеми ще си част от нас.
  • Чичо, какво са направили тези хора?
  • Не е твоя работа. Дължат ни пари или нещо такова. Това което трябва да направиш е да ги заличиш.
  • Разбрано!

Слизайки от колата си спомних за онази вечер преди десет години. Този път обаче ролите бяха обърнати. Аз щях да всявам ужас. Никога не бях стрелял по човек до сега. Влязох в къщата. Децата вътре бързо се сгушиха в майка си. Един мъж застана пред тях в защитна позиция. Насочих оръжието си. Ръката ми трепереше. Едно е да се целиш в мишена, а съвсем друго в човек. Нямаше да мога. Трябваше. Те викаха, умоляваха ме. Натиснах спусъка. Бащата се строполи на земята и кръв се стече от челото му. Бързо се оформи локва. Можех да видя отражението си. Това ли бях в действителност? Има ли връщане назад? Чудовище ли съм? Харесва ли ми ? Не исках да го призная, но изпитах удоволствие. Аз бях силния. Сладко чувство на надмощие ме изпълни от глава до пети. Те трябваше да умрат.

  • Имате много поздрави от Рафат! – казах аз и изпразних пълнителя си.

Отново се качих в колата. Бях част от бандата. Станах скорпион. Радвах се, защото се приближавах до сестра си. Това бе една огромна крачка към нея.

 

Глава 11

 

Къде избяга Томас?

 

Докато Джафар разказваше историята си на студентите Томас се беше прибрал. Гледаше часовника. Брат му вече трябваше да е вкъщи. Какво се случва? Някой чука на вратата. Майка му отваря.

  • Полиция мадам! Синовете Ви вкъщи ли са?
  • Роджър не, но Томас е тук. Станало ли е нещо?
  • Извикайте Томас ако обичате.
  • Защо? Проблем ли има? Моля Ви кажете нещо.
  • Не се тревожете. Всичко е наред. Трябва само да му зададем няколко въпроса.
  • Добре, заповядайте вътре, а аз ще го извикам.

Томас се паникьоса. Защо имаше полиция в дома му? Обземаше го страх, че днес в залата е станало нещо. Онзи не беше нормален. Ами ако им е навредил по някакъв начин.

  • Том?
  • Да мамо! – каза той с пресипнал глас
  • Слез долу.
  • Добре, идвам!

Краката му трепереха. Полицията го търсеше. Ако го обвинят, че не е направил нищо или че е избягал. С чистото му досие е свършено. Нямаше да си намери работа. Да има много пари. Решението бе да отрича. Той слезе в гостната и седна срещу полицая.

  • Здравей Томас. Казвам се полицай Наваро. Може ли да ти задам няколко въпроса?

До Наваро стояха трима чистачи от училището. Томас ги позна, защото те винаги го хващаха когато пушеше в тоалетната. Мълчаха си, защото по техни думи и те са правили това навремето.

  • Да, питайте. – каза Томас с вече спокойно изражение.
  • Как се държа днес на лекция професор Бърт?

Как така професор Бърт? Томас се шашна. Та нали имаха заместник. Значи онзи е бил някакъв самозванец. Брат му може би е в опасност. Трябва да разкаже какво знае. Ами ако след това го обвинят? С кариерата му е свършено. Не преувеличавай. Онзи Джафар си приличаше на професор. Може би е станало объркване.

  • Професор Бърт ли? Ами предполагам, че нормално като на всяка лекция до сега.
  • А казвал ли е? Направил ли е нещо с което да те уплаши и да те накара да избягаш от лекция?
  • Не съм бягал! – каза остро Том.

В този момент единия от чистачите се обади и каза:

  • Как да не си? Видяхме те да тичаш по улицата. За това казахме на полицията да разпитат теб, защото сигурно знаеш какво става.
  • Тихо Рафаел! – каза полицай Наваро. - Сигурен ли си момче, че не си избягал?
  • Не, сър! По време на лекция ми прилоша и помолих професор Бърт да ме пусне, може да го попитате ако искате.
  • Няма нужда. А защо брат ти още го няма? Лекцията трябваше вече да е приключила.
  • Той ми се обади и каза, че ще се събират да празнуват заради последната лекция.
  • Без теб?
  • Казах Ви, полицай. Не се чувствам добре, не ми е до купони.
  • Добре! Това бе всичко. Сигурно тези тримата не са разбрали правилно. Извинявам се, че Ви обезпокоих. Госпожо Келър, Томас. Лека вечер.
  • Лека вечер полицай Наваро!

Тъкмо влизаше в стаята си когато Томас чу ръкопляскане. Обърна се. Пред него стоеше Лиса.

  • Томас, мама е казвала че не е хубаво да се лъже. Още повече и полиция.
  • Аз не лъжа!
  • Мислиш ли, че вярвам на историята за това как батко е на купон. А и сутринта много ясно чух как говорите за заместник. Може да съм на десет, но не съм глупава. Не ти вярвам и ще разнищя тази история.
  • Вярвай в каквото искаш!

Томас тресна вратата под носа на сестра си. Строполи се на земята. Беше успял да измами полицаите, но Лиса щеше да разбере какво става. Трябваше да я спре.

 

Глава 12

 

Убитото семейство

 

Седем години бяха минали откакто Азра разбра истината от Елиф (дамата с червената коса). Истина, която я накара да гледа на живота си по друг начин. Вече знаеше, че всичко е лъжа. Семейство, братя и сестри. Тя затвори тази истина някъде в себе си и продължи напред. Вече това бе нейния дом. Думите на Онур бяха много верни. Елиф не беше зла. Точно обратното. Хората я уважаваха, защото бе честна и с чувство за справедливост. Тя управляваше всичко около нея със сила и характер, но не и с терор. Азра я превърна в свой кумир. Обикна я. Елиф от своя страна виждаше в момичето свое копие. С времето и тя много се привърза към нея. Отначало Азра бе коз в ръцете на Елиф, но след това се превърна в семейство. За доказателство Азра бе свободна, можеше да си отиде по всяко време. Тя обаче не искаше. Чувстваше се добре тук. Да, техния бизнес също не беше легален, но никой не страдаше от него. Освен това в този свят в който се намираше нямаше как да остане чиста. Този, който най – много се радваше от това, че Азра остава бе Онур. Той бе влюбен в нея. Още от моментите им в подземието разбра, че тя е неговото момиче. През тези години те бяха неразделни. Елиф им се радваше с цялото си сърце. Имаше затишие през което те можеха да бъдат щастливи. Както знаем обаче всяко затишие вещае буря. Бурята която се извиваше сега, нямаше да ги подмине. Точно обратното, щеше да мине точно през тях. Семейството което Халил изби не беше случайно. То нямаше дълг към Рафат. Стана мишена заради това, че майката и бащата работеха за Елиф. Те не искаха да издадат местонахождението ѝ. Каквото и да правеше, Рафат не можа да ги пречупи. За това трябваше да ги убие. След като Елиф разбра за случилото се не бе на себе си. Обявиха ѝ война. На нея. Нямаше да остави нещата така. Отдавна бе готова за това.

  • Иска война, ще я има! – каза Елиф
  • Какво мислиш да правиш? – попита Азра
  • На около сто километра от тук Рафат има петролен кладенец. Той му носи голяма част от парите с които разполага. Ще го унищожим.
  • Как? Представи си какво ще стане с хората там. Всички ще загинат.
  • Права си, но какво да правим?
  • Ще бъдем хитри. Имам страхотен план. Трябва ми карта.

Азра разлисти листа върху бюрото. Отвори се огромното пространство на терена.

  • Така. Кладенеца на Рафат е тук. – Тя взе една топлийка и я сложи върху картата. – Ако част от хората ни минат по този път, а останалите от това подножие ще можем много лесно да го завладеем. Така никой няма да умира, ние ще получим източник на голяма печалба, а Рафат ще бъде разорен.
  • Това е добра идея, но той със сигурност пази това място. Трябва да убием хората му ли? – попита Елиф
  • Аз имам решение – обади се Онур – Елате с мен.

Онур ги изведе в градината. Показа им пистолети, които се използват при лов за приспиване на животните. Освен това имаше и гранати със сълзотворен газ, които ще им помогнат да всеят смут и лесно да завладеят мястото.

  • Как се сети какво точно ще ни потрябва и то в този момент? – попита Азра
  • Познавам те мила. Каквото и да бяхте решили знам, че нямаше да искаш никой да пострада. Ти си моя ангел и бих направил всичко за теб.
  • Обичам те от Египет до Египет. – каза Азра
  • Обичам те от Египет до Египет. – отвърна Онур.

 

Глава 13

 

Среща с призрак

 

В имението на Рафат нещата бяха напрегнати. Всички очакваха нещо да се случи. Нещо да ги удари. Никой обаче не знаеше как и кога ще стане. Очакването ги притискаше като парен чук към стената на лошите им постъпки. Рафат нервно се движеше от единия край на кабинета си до другия. Беше притеснен. Чу стъпки зад себе си. Смутено се обърна. Когато я видя не може да повярва. Годините не бяха състарили красотата ѝ. Точно обратното, беше по – женствена. Краката на Рафат се подкосиха. Мислеше, че след това което ѝ бе причинил тя е умряла някъде.

  • Елиф! Какво търсиш тук? – извика той с пресипнал глас.

Все едно говореше срещу призрак от миналото, който щеше всеки момент да изчезне.

  • Мислеше, че съм умряла след като ми причини това нали? – отвърна Елиф със строг и спокоен тон посочвайки белега си.
  • Аз….

Рафат не успя да каже нищо повече. Мозъкът му отказваше да приеме това което очите виждаха. Ударът бе твърде силен. Той залитна леко и подпря ръката си на стола до него.

  • Господин Рафат, ако знаех, че толкова ви е било мъчно за мен, щях да се появя много по – рано. – каза Елиф. – Тук съм само за малко. Обяви ми война и дойдох лично за да приема поканата като достоен противник.
  • Война, каква война? – Рафат все още не можеше да възприеме с кой разговаря.
  • Ти уби едно семейство. Семейство, чиито покровител бях аз.
  • Ти си водача на змиите? – това бе втори удар за него.
  • Аз съм закрилник. Хората ми са с мен, защото ме уважават, а не защото ги е страх. Кой си имаш ти Рафат?

Рафат гледаше в една точка на стената. Дори нямаше смелостта да погледне Елиф в очите. Да, той обяви война на змиите. Това което не знаеше обаче е кой е водача им. Сега, след като разбра е слаб, много слаб. Виждайки бившата си съпруга жива и здрава пред него не знаеше как да постъпи.

  • Мълчанието ти е достатъчен отговор за мен. Сега си тръгвам. Преди това обаче ще ти кажа само още едно нещо. Скоро, съвсем скоро ще те смачкам по такъв начин, че след това няма да можеш да се изправиш. Дори и на колене няма да имаш смелост да застанеш.

Казвайки това Елиф си тръгна. След като вратата на кабинета му се затвори той падна на земята. Строполи се с все сила и не можеше да помръдне. Няколко минути по – късно стана.

  • Халил, Халил, веднага се качи при мен. – извика той с все сила.

Влизайки в кабинета му изтръпнах. Спомних си отново времето когато бях на петнадесет. Сега обаче нещата стояха по различен начин. Рафат отново стоеше на стола си с подпрени на бюрото ръце, но по – слаб. Фигурата му подсказваше немощ.

  • Какво е станало? – попитах аз.
  • Преди години искаше да разбереш историята ми. Е готов ли си да я чуеш сега?

Това бе последния шанс на Рафат. Хващаше се като удавник за сламка. Искаше да има поне един лоялен човек, който да даде всичко за него. За това беше готов дори да разкаже цялата истина, или поне да я каже по начин изгоден за самия него. Отчаян ход в играта която сам бе започнал.

  • Защо сега?

Не знаех как да реагирам. Гледах Рафат и не можех да разбера какви са намеренията му. Дали искаше да ми разкаже, защото ме има за най – близък, или просто бе притиснат към стената.

  • Искаш или не? – попита Рафат с висок глас
  • Да, искам! – не знам какво следваше след моето съгласие, но предчувствах, че ще е нещо голямо.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Глава 14

 

Каква е истината?

 

Всичко започна преди двадесет години. Тъкмо бях дошъл в Таджура със съпругата си. Нямахме пари. Нямахме си нищо и никого. Преместихме се тук с мисълта да избягаме от всичко. Щяхме да се установим, да имаме законен бизнес и да живеем спокойно. Така и се случи. Аз станах чирак на един ковач. Занаята ми се отдаваше и скоро вече можех да имам собствен дом. Избрахме си малка къщичка. До нас нямаше никой, а от отсрещната страна на улицата имаше постройка без прозорци и с една ламаринена врата. Мислех, че ще работя спокойно. Жена ми също бе щастлива. Бързо превърна къщичката в дом. Беше минала седмица от нанасянето ни когато я видях. Един поглед и се влюбих в нея. Знам че, бе грешка. Обичах и жена си. Тя ми бе опора в най – трудните мигове. Виждайки това момиче обаче, нещо в мен се пробуждаше. Онзи животински инстинкт, който ме водеше и казваше, че тя ще е моя. Изпепеляваща страст изгори душата ми. Отчуждих се от работата и жена си. Елиф, съпругата ми, не знаеше какво става с мен. Мислеше, че съм болен. Какво ли не опита за да се възвърна към себе си. Всичко обаче бе напразно. Сутрин, обед, вечер тя ми бе в главата. Висока, стройна, с правя кестенява коса, изписани вежди. Ангел, ангел дошъл на Земята. Тя също бе женена. Съпруга и пиеше и залагаше постоянно. Имаха шест деца. Живееха в пълна мизерия. Беше ме жал. Не за децата или за нищетата в която съществуваха, а защото красотата ѝ щеше да се погуби напразно. Елиф за мое нещастие се сближи с нея. Бяха или в нас, или в тях. Изкушението бе точно под носа ми. Исках я и щях да я имам на всяка цена. Дори да горя в ада след това не ме интересуваше. Бог ми е свидетел, че отначало пробвах с добро. Говорех и, ухажвах я, но тя все бягаше. Заплашваше, че ще каже на жена ми за това. Обясняваше колко грешно спрямо нея е. Главата ми не приемаше. Вечер я сънувах, през деня я наблюдавах. Станах агресивен. Отдадох се на алкохола с надеждата той да успокои душата ми. Стана точно обратното, страстта се разпали още повече. Един ден тя простираше на двора, жена ми бе отишла в града по работа. Идеалния момент. Отидох до нея. Посегнах с ръце и я хванах през кръста. Алкохола, желанието, гнева, те взеха контрол над мен. Тя се съпротивляваше, удари ме и изтича в къщата. Бях като разярен бик, нищо не ме спираше. Настигнах я. Съборих я на земята. Ухапа ме, стана ми още по – хубаво. Разкъсах роклята ѝ. Вплетох ръце в косите ѝ. Да, тя вече бе моя. Имах я. Желанието, което толкова време таях в себе си излезе наяве. След като приключих с нея се изправих и закопчах панталона си. Тя се сви в ъгъла и започна да плаче. Погледнах я в очите, искрата която ме привличаше преди вече я нямаше. Приближих се до нея, хванах я за косите и я заплаших. Кажеше ли на някой, щях да я убия. След това си отидох вкъщи и си легнах. Не можах да заспя. Стореното от мен се въртеше в главата ми постоянно. Дали щях да имам същото удоволствие ако пак го повторя? Разума ми казваше, че всичко това е нередно. Не го слушах. Превърнах се в животно. При всеки удобен момент бях при нея. Тя бе като моя кукла, върху която изливах всичко. Не исках да спирам. Не можех. Бях пристрастен, а тя бе дозата. Жена ми разбра не след дълго. Когато се опита да ми поиска обяснение се скарахме много жестоко. Тя ме зашлеви. Искаше да ме издаде на полицията. Да ме обвинят в изнасилване и тормоз. Не можех да го позволя. Още си спомням ясно този момент. Сякаш бе вчера. Как грабнах ръжена от печката и я ударих през лицето. След като се бе строполила на земята мислех че е умряла. Закарах тялото и в близката пустиня и го хвърлих там. Животните щяха да я разкъсат. След това изчезнах от Таджура. Жената която изнасилвах системно се казваше Джемре. Твоята майка Джемре. Не след дълго разбрах, че тя е бременна. Детето бе мое. Имах дъщеричка. Азра. Моя ангел, слънчице. Трябваше да я виждам. Исках. Отново заплаших майка ти, така измислихме историята за чичо Рафат. Това бе единствения вариант. Ето! Сега научи историята ми!

След като Рафат ми разказа замръзнах на мястото си. Азра ми е полусестра. Това обаче бе най – маловажната част от цялата истина. Рафат е причинил това на майка ми. Милата женица. Какво е преживявала, а ние нищо не знаехме. Какъв живот е имала? Кръвта ми започна да кипи. Омраза обзе всяка моя клетка. Гледах в очите изнасилвача на мама. Десет години му слугувах. Убивах заради него. Той не е искал да намеря сестра си. Искал е само дъщеря си. Видя какво съм готов да направя за нея и ме използва.

  • Долно псе! – извиках с все сила и хванах Рафат за гърлото.

Стисках го възможно най – силно и крещях:

  • Умри, умри, умри! Гори в ада животно долно!

Със сетен дъх той успя да каже три думи. Думи които ме накараха да го пусна.

  • Знам къде е! – пресипнало каза той.
  • Знаеш къде е Азра? – попитах отпускайки хватката си.
  • Да!
  • Къде е ? Времето ти изтича!
  • Ако ти кажа къде е трябва да ми дадеш думата си, че няма да ме убиеш.

В бандата на скорпионите думата бе закон. Кажеш ли, че ще направиш нещо го правиш каквото и да ти струва.

  • Давам ти дума! Говори!
  • При Елиф! Азра е при Елиф! Тя иска да ми отмъсти за онази нощ. Убеден съм, че я държи като заложник. За това бе толкова силна днес когато дойде тук. Ще атакува и ще вземе Азра с нея като коз срещу мен.
  • Къде е Елиф?
  • Не знам. Тя е станала водач на змиите. Никой не знае къде се намира щаба им.
  • Как би могла да те атакува?
  • Единственото за което се сещам е нефтения ми кладенец. Без него съм фалирал. Сигурно ще го запали. Трябва да я спрем.
  • Не, аз няма да участвам в това!
  • Вече си част от бандата и си длъжен.
  • Длъжен съм само да спася сестра си. Ще ти помогна ако ми обещаеш нещо.
  • Какво?
  • Искам след като всичко свърши да взема сестра си и да я отведа далеч от тук и от теб.
  • Обещавам!
  • Искам думата ти на лидер на скорпионите!
  • Имаш я!

» следваща част...

© Тара Димитрова Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??