Преди години, когато започнахме да ходим на Битака, той бе като разходка в различно измерение. Туристите попаднали във вулгарните му, мръсни, лапи бяха ценна плячка, рядко пощадена от грабеж. На такива места се чувствахме у дома си. „Местните“ също ни приемаха добре, някои от нас си мислеха, че е заради грубиянските татуировки и бирени бутилки рано сутрин, но истината е, че щом разсмееш някого границите помежду ви изтъняват. За последното не трябваше да се стараем много, особено щом се появим с изрисувани лица и ръце, дело на последните оцелели в снощното събиране. Днес е модерно да се снимаш там, чара му е още по-мъртъв и заради факта, че хората не само знаят какво продават, но знаят и какво търсят.

Стига с романтиката!

Двамата с Дани отдавна не ни вълнуваше какво се случва в тази дупка. Дошли сме за стар телефон и регистрирана СИМ-карта. Сдобиването с тях ни отнема не повече от десет минути, след което се отправяме обратно към Квартала.

Любимата ни банка е по средата на булеварда разцепващ махалата. Специалното в нея са две неща:

1. Грамадните и подсилени прозорци сякаш сами ни предложиха съревнованието

- кой ще успее да им нанесе най-големи щети.

Наличието на кредит в почти всяко семейство също подстрекаваше ненавистта ни към подобни институции. Особено щом датата на вноската ти наближи…

2. Местоположението и.

Две бързи павета и изчезваш в мрака и злокобно надвисналите панелки.

                                       ***

16:07ч. – четвъртък, средата на април.

Слънцето все още не се е превърнало в проклетник и висенето на пейка с бира в ръка е предпочитано занимание за компанията ни. Жеката и Моника вече бяха на уговореното място с касетофон и каса бира. Останалите заехме позиции.

Вирусната вълна обхванала целия свят и предизвиканата от медиите паника създадоха идеална възможност.

Повечето от хората бяха с маска, шал или каквото въображението им бе успяло да роди, дори най-абсурдните облекла не всяваха подозрение.

- Идеално!

Като по часовник точно в 16:27 бронираната кола, с която изнасяха пари от банката спря пред нея. На обичайното си място бе и джипа на гнусната мутра-собственик, както на банката, така и на „луксозния“ ресторант помещаващ се в същата сграда. Единственото необичайно бяха ченгетата разпитващи хора на спирката. Разпитваха за нас, макар все още да не го знаеха.

Изглежда, че през изминалите няколко вечери вандали са напълнили със силикон перфораторите на всички трамваи, обслужващи линията. Цяла седмица хората се возили безплатно… Ужас!

Чуха се няколко последователни гърмежа на пиратки, с тях Филип ни казваше, че трамвая е на две спирки.

Със или без ченгета, трябваше да действаме!

Дойде време за сутрешните ни покупки.

-Т&M bank добър ден! С какво да бъдем полезни?

- БОМБА!! В мазето под вас и ресторанта! Имате броени минути да се разкарате и поздравете свинята си шеф!

Телефона полетя от покрива на блока, където се бях позиционирал, за да мога да виждам всичко. Не след дълго от банката заизскачаха паникьосани хора. За мое най-голямо щастие частните гардове също се подадоха на ситуацията. Носещият чувалите за пари се качи с крясъци в бронираната кола, а здравият като бик и почти толкова умен започна да блъска хората. Особено ми хареса, когато свали на земята един около 60-килограмов служител на банката с изгладен на ръб панталон, бяла риза и вратовръзка, живеещ в 52-ри блок. Той на свой ред се изправи почервенял от яд, скочи върху здравеняка, уви се като коала около него и го захапа за челото! Нямаше как, ченгетата се втурнаха към изгубилата контрол тълпа.

Дойде ред на Дани, за него бе отредена най-рискованата част от плана, но това изобщо не ме тревожеше.

„Тая пройдоха“ както го наричаше баба му бе най-бързият, сръчен и дързък скапаняк, който познавах. Най-добрият ми приятел!

Преди месец-два не могъл да спи, скуката го тормозела, на никой не му се излизало, заради комбинацията от гъста мъгла и студ. На‘що момче се занесло до кварталното РПУ, без да бърза, свалил бурканите на спрелите отпред патрулки и ги заменил с онези вакуум пръчки за отпушване на канали…

След това типично в негов стил влязъл в районното и разказал на дежурните, как докато си висял на терасата чул, че няк‘ви айдуци опитват да свалят решетката на някое от мазетата. Не че се оплаквал просто искал да предупреди, че спипа ли ги ще оплакват тях.

Абсолютни измислици!

Да се върнем към действието. Дани излетя от храстите зад близкия трафопост със стоманено въже на рамо, първоначално предназначено за мутренското возило. Закачи карабинера в единия край на въжето за зейналата врата на патрулката, притича през булеварда, за да щракне другия край за тъкмо потеглящия трамвай и се изпари между панелките.

От към полицейската кола два пъти последователно се чу хрущене на ламарина и вратата изхвърча като снаряд, който продължи кротко пътя си след спокойно отдалечаващият се трамвай.

Моника си спомни инструкциите ми и подаде точно определена бира на приятеля си в най-странния според нея момент. Без да сваля поглед от разиграващият се пред тях абсурд, Жеката взе бутилката, откъсна с рязко движение залепената за нея бележка и зачете:

Честито пръкване Жека!!

Специален поздрав с най-тъпата ни идея до сега!!

Очите му горяха, а усмивката бе безпределна.

Засмя се и отвори бирата със зъби, наблюдавайки как дебелото ченге безуспешно се опитва да догони заминаващата си, и хвърляща искри врата.