7.12.2012 г., 10:55 ч.

Крал Артур и караконджулите 

  Проза » Разкази
1007 0 6
5 мин за четене

Колко пъти съм се чудил след поредния мутраджийски сериал или просто след прочитането на новините – откъде се взеха тези изроди. Убийци, насилници, търговци на роби, продаващи даже неродените деца. Откъде изникнаха тези караконджули и защо се разположиха в китната ни родина. Понякога имаш чувството, че става въпрос не за човешки същества, ама съвсем не е така.

Бях на седемнадесет години на лятна бригада. Вечер след проверката си лягахме в бараките. Наоколо приказки, смях, една четворка играе белот, други се замерят с хартиени топчета. На един креват в ъгъла нещо шаваше под одеялото. Чуваше се женски кикот. Изведнъж забелязах две глави там. Едната беше определено женска.  А другата беше на Камен. Извърнах поглед. Не исках да виждам. На седемнадесет години бях същият идеалист, както сега на четиридесет и пет. Тогава чаках една съседка със сини очи и черна коса пред блока всяка сутрин. Тя имаше и много хубави гърди. Да, вълнуваха ме нейните гърди. Бях на седемнадесет все пак. Тя учеше в моето училище и аз се правех, че все едно случайно се оказвам навън точно когато и тя тръгваше. Ако успявах да ù понося чантата, бях щастлив. За мен любовта трябваше да бъде като в „Капитан Блъд” - пиратска романтична сага за любовта между пиратски капитан по неволя и племенницата на жесток губернатор. Определено не бях в състояние да разбера свирка под одеялото в препълнена с мъже стая на бригада.

Камен беше нов ученик в нашето училище. Слуховете бяха, че са го преместили от елитна гимназия за някаква история с момиче, и че семейството му е от “голямото добро утро”. Може би даже и министерски син. Независимо, че беше дошъл в училище само преди около три месеца, Камен вече заемаше лидерска позиция в живота на училището. Аз винаги съм странял от лидери и групите им. Винаги знаех кои са те обаче. Трудно беше да не се забележат - хората на върха на пирамидата. Пирамидата на уважението - когато всички спорят, но гласът на един е решаващ, когато името на някой се споменава често, когато… има някои неща, които просто се усещат. Веднъж наблюдавах множество рибки, плуващи във водите на Карибско море. Можех да ги наблюдавам в естествената им среда, защото бях под водата. Огромно количество и всеки вид в отделна група. Групата се движи като едно цяло. Как разбират кога и накъде трябва да завиват? Или например, ятата птици, когато се издигат и летят всички заедно есенно време. Ние имаме правила за въздушно движение, кули, радари, сателити и пак най-много произшествия във въздуха се случват над летищата. Кой е чувал някога за две птици, сблъскали се във въздуха по невнимание. Има някакъв инстинкт на групата и всяка група си има лидер.

Та с идването на Камен нашите лидери станаха двамина. Камен - с “голямото добро утро”, марковото уиски, Малборото, мацките и чара си на плейбой -  беше единият. Да, тогава Камен беше чаровен. За мене си бих казал, че не съм чул от него нито една лоша дума и нямам нито един неприятен спомен от училище, свързан с неговото име. Разговорите с него винаги бяха приятни. Никога не ме дразнеше или накърняваше гордостта ми, която и тогава и сега си е лесно накърнима. Мисля, че просто усещаше с кого как да се държи. И си мисля, че затова беше и лидер.

Другият ни лидер беше Антон. Висок, атлетичен, рус и благороден, от семейство на работници, без никакви партийна подкрепа или връзки. Антон си попушваше и пийваше от време на време. Имаше много мадами около него, но нито веднъж не съм го видял или разбрал да унижи някоя или да се отнесе грубо с нея. Той по принцип не се отнасяше грубо с никой, само когато се биеше, но и тогава беше благороден. Не се биеше често, но и не  отстъпваше, ако се наложи и най-много мразеше несправедливостите. Антон беше нашият Крал Артур. Не отричам, че животът около Камен сигурно трябва да е бил по-интересен, но аз винаги със сърцето си се скланях към Антон.

Гордостта ми не ми позволяваше да бъда част от групата. От друга страна, не чувствах, че съм лидер в каквото и да е било. Най-добре се чувствах отстрани, наблюдавайки. Исках да имам приятели, но си ги избирах между странните птици, лудите и аутсайдерите. Така изкарах училищните си години, карайки откраднати мотори, тренирайки самбо и после карате, прочитайки множество книги и правейки модели на самолети. Но така и не се потопих в това, което се казва социален живот. По-скоро бях част от него без да осъзнавам. Бях тази част, която сплотява всички останали, защото служи за антипод на това, което те правят. Всяка група рибки има нужда от хищни и странни риби, които да обикалят около нея и да я сплотяват около лидера. В никой случай не бях от хищните. По-скоро бях странна риба, която може да се окаже и отровна, и всякаква. Във всеки случай тя явно не плува с групата, така че е по-добре далеч от нея. Хубавото в това да си тази риба е, че можеш да видиш групата отстрани. Аз видях как групата около Антон се стопяваше, а тази около Камен - нарастваше. Поколението на брат ми вярваше във July morning и китарата, а нашето - в Малборото и видеото от Кореком. Крал Артур беше остарял морално, а звездата на Камен изгряваше.

После завършихме и всеки си тръгна по пътя. Години по-късно се срещнах с Антон на централна гара. Той ми разказа, че работи като старшина в едно от строителните поделения около София. Май имаше и семейство, и впечатлението ми беше, че той си има някакви проблеми. Както и да е. Оттогава не съм го виждал. А Камен отиде в Икономическия. Там участваше активно в Комсомола и бригадирското движение. И после, след десети ноември, разбрах, че има чейндж бюро. Даже веднъж си говорих с него там. И той беше същият ненатрапчив и недразнещ, бих казал приятелски настроен човек. Поне към мене. Аз не споменах, че фамилията на Камен е Червеняков, нали. Просто интернет търсене и ще се убедите, че името Камен Червеняков се свързва с художествен образ, среден между Милото от „Стъклен дом" и Джаро от „Под прикритие”. Та на въпроса – откъде се взеха тези караконджули? Израснаха с нас, приятели. Сред нас и с нас, с нашето съгласие, одобрение, възхищение и мълчане отстрани. И единственият в тази каша, който остана чист в сърцето ми, е старшината Крал Артур. Не е остарял той морално, а просто е останал с морал.

© Немо Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • Очевидно не всички сме ги одобрявали още тогава Според мен обаче проблемът не е толкова в тези видими, така да се каже, караконджули; струва ми се, че истинските таласъми са именно онези, които ги одобряваха, обожаваха и издигаха на пиедестал, без самите те да имат възможността да бъдат на тяхно място, но неистово стремящи се да го доближат.
  • Пет риби! Знаете ли, че откровенци от София ще отбелязват края на света в едно готино кръчме? Подробности на форума под заглавие "среща на отковения за 2013" Толкова ме е яд, че не съм в България със вас за такива поводи.
  • Интересен разказ... добре е казано. Драмата, според мен, е във факта, че "той беше същият ненатрапчив и недразнещ, бих казал приятелски настроен човек"...
  • И аз все се питам:"Откъде изникнаха тези караконджули и защо се разположиха в китната ни родина."
    И как да живеем сред тези караконджули, какво да направим, за да оцелее духовността, за да се промени ценностната система?
    Замислящ разказ...
  • Ами ти и аз сме вече две рибки нали?
  • Обвинявайки себе си в пасивност, обвиняваш обществото в същото. Отричайки морала на червеняковци, утвърждавайки този на Артуровци звучи като една жалба по морала в една аморална държава. Спрува ми се, че и аз мисля като тебе. И какво от това?
Предложения
: ??:??