- Имало едно време една прекрасна принцеса, която живеела в едно прекрасно кралство, в един прекрасен замък, в едни прекрасни покои и имала един прекрасен паж... Оп, това не си го чула, миличка – кралицата погали невръстната си дъщеря по главата, погледна дали случайно дойката й не е чула какво е казала, и продължи: – Та тази принцеса била много щастлива. Тя била най-красивото момиче в царството... хм, всъщност защо говоря отново в минало време!? Знаеш ли, миличка, баща ти реши,че съм в депресия преди време и понеже му писна да ме слуша как се оплаквам, нае една жена, която ми записа час и два пъти седмично аз ходя в нейните покои, лягам на една кушетка и й споделям проблемите си, а тя през цялото време кима и казва, че разбира. Баща ти я нарече психотерапевт. Тя каза, че не е добре да говоря за себе си в минало време, защото ме кара да се чувствам стара и затова говоря за себе си в сегашно. Много е добра, мисля  да я препоръчам на приятелките си. Та аз все още съм най-красивата! Всеки, който я видел, ахвал от изненада и бил готов да даде живота си, за да изпълни и най-съкровеното желание на принцесата. Всъщност, ако трябва да сме честни, така се държаха всички онези кретени, които ми се подмазваха, освен баща ти! Заради тях ми излезе първата бръчка!

Кралицата се беше изправила, бе свила в юмрук несравнимо красивата си ръка и говореше гневно. Бебето почти се беше изхлузило от вързопа, в който го държеше. Дойката обаче видя какво става, стана и взе бебето от ръцете на господарката си. Много добра дойка беше, спор да няма. Кралицата беше пуснала обява в кралския вестник, че търси дойка за дъщеря си. Интервюто продължи седем дни и седем нощи – през деня действително интервюираха кандидатките,но вечер вършеха съвсем други неща. Накрая кралицата избра дойката и тя беше обявена автоматично за най-добрата дойка в страната. Та, след като дойката, която се казваше Мери, ама че прозаично име!... (Това беше единственото, което кралицата не харесваше в нея), та след като Мери взе бебето и го сложи в коша, отиде при кралицата, която продължаваше да сипе обиди против своя съпруг, и като я хвана за ръката, я накара да седне, а после я помоли да пази тишина. Кралицата се съгласи, но поиска да доразкаже приказката на дъщеря си

    - Докъде бях стигнала? А, да. Та всички се прекланяха пред красотата ми. Принцовете от дванадесетте кралства ми пращаха ежемесечно любовни писма. Всяко от тях съдържаше различна любовна клетва всеки месец. Понякога се чудех как ги съчиняват толкова разнообразни и не им ли втръсва? Но това като цяло си беше техен проблем, не мой. Аз трябваше просто да ги чета, да се правя на очарована и да пляскам с ръце като някоя абсолютна патица. Всъщност писмата бяха големи боклуци, захаросани до последната запетайка, с неизпълними клетви. А да не говорим какви бяха принцовете – единият дебел, другият  глупав, третият дебел и глупав. – Бебето проплака. Кралицата го люшна два пъти и то се успокои. – Изобщо не беше лесна моята, миличка. Баща ми беше категоричен, че трябва да си избера един от тях за жених. И дума не даваше да се обели да се омъжа за някого, който не е принц. Не че аз давах, разбира се. Бях прекалено красива... съм... съм прекалено красива, за да се омъжа за нещо по-малко от наследник на нечия корона. Ами така, де. Я ме виж – кралицата пооправи кокетно един кичур от косата си, разтри замислено бузата си и продължи: - Та така аз, Красавица Несравнима, трябваше да се омъжа за един от онези льольовци. Брррр! – Красавица сбърчи вежди, дори и така изглеждаше несравнимо. – Баща ми нещо го беше пернала лимката и бързаше да ме омъжи. Подозирах, че е закъсал с парите и си търси лесен начин за напълване на хазната. Въпреки че твърдеше, че го прави за мое добро, аз все пак знаех истината. Опитите ми да забавя евентуалния годеж бързо се изчерпаха, защото тогава не можех да се похваля с голямо въображение, за разлика от сестра ми, Хубавелка Прелестна – това момиче направо ме изумява. Две години водеше баща ми за носа, преди той да се откаже окончателно – Красавица люшна бебето отново, погали го по главичката и продължи. – Горкият ни баща! Живее на този свят с единствената идея, да ни омъжи. Но да се върна към моята история. И тъй, аз размотавах татко едва три месеца, преди да се усети. Реши да организира турнир, на който да покани принцовете от дванадесетте кралства. Победителят от турнира щеше да получи ръката ми. Татко беше проявил изключителна съобразително за скромната му иначе персона. В турнира нямаше животозастрашаващи дисциплини като дуел с пики или, не дай си Боже, с мечове. О, не, не! Баща ми беше съчетал няколко физически състезания с няколко състезания, в които принцовете трябваше да използват ума си. Милият ми татко! Кой знае колко време трябва да е измислял най-подходящите състезания за принцовете. Накрая се бях примирила и бях решила, че - няма как – ще трябва да се омъжа за онзи, който се справи с всички изпитания. И тъй, аз си седях, затворена в стаята, в знак на протест срещу решението на баща ми, когато един следобед някой почука на вратата. Реших, че е баща ми, който се е трогнал от моето цупене и е отложил състезанието. Къде ти! Беше един от кандидатите – всъщност, ако трябва да съм честна, имаше двама-трима кандидати, които бяха хубави, но не много хубави, а просто хубави, та този беше един от тях. Тъкмо реших, че е дошъл да ми подарява сонет или да ми пее нещо и тръгнах с войнствена крачка към него, когато той се опря нахално на вратата на покоите ми и каза:

    "Кротко, маце, имам предложение за теб. Ти не искаш да се жениш, аз - също. Предлагам ти да...  баща ти всъщност имаше доста добър план, щяхме да разкараме другите кандидати и после някак си да откажем и баща ми от сватбата".

- Ден по-късно аз и бъдещият ти баща лежахме в покоите на най-добрата ми приятелка. Планът му включваше и моето публично излагане, което не можеше да се случи току-така и реших поне малко да го понамаля, като го извърша в покоите на най-добрата си приятелка. Така де, все пак за какво са приятелите?! Миличка, това не е много за твоите уши, но ти ще се направиш, че не си го чула, нали? Та, идеята беше да симулираме отнемане на моята девственост – когато пораснеш, ще научиш какво е това – и баща ни трябваше да ни хване на местопрестъплението: кандидатите щяха да са бесни, а разкарването на баща ти щеше да бъде уточнено в последствие. Бяхме се уговорили с дойката ми уж случайно да се изпусне пред баща ми и той, бесен, да дойде в стаята! Цял ден с баща ти стояхме сами в стаята и чуехме ли стъпки, скачахме в леглото – той върху мен и започвахме да пъшкаме, в този ден аз се специализирах в симулирането на... ъ-ъ-ъ-ъ...  е,това наистина няма да ти го кажа! Но баща ми, царят, въобще не се появи! Но пък аз установих няколко доста приятни неща: баща ти имаше страхотни бицепси - толкова дълго лежа върху мен, като се подпираше на тях и почти не ме докосваше, и чак накрая се оплака, че са изтръпнали; отблизо беше доста по-хубав, отколкото на портрета, който бях получила. Извод -  миличка, не вярвай на портрети!

      Имаше страхотно чувство за хумор – голям смях падна, докато ми разказваше как той сам се е измъквал от опитите на майка си да го ожени.

     В един момент обаче нещо започна да ми ръби, първо реших, че си въобразявам – така де, не звучеше много правилно това, което си мислих! После обаче продължи да ми убива и аз не се стърпях и попитах баща ти:

    "Извинявай, но ти с меча си ли си легнал отгоре ми? Нещо много ми убива" – това беше моментът, в който се влюбих в баща ти. Напереният принц отпреди това се изпари за секунди и баща ти за пръв и единствен път пред мен се изчерви и едва смотолеви:

    "Прощавай, не е мечът. Но ще... ъ-ъ-ъ... се постарая да не ти ръби повече."

    Когато се стъмни и вече се бяхме отказали да скачаме в леглото – Господи, колко хора минаваха покрай тези покои и никой не посегна да отвори вратата! – изведнъж чухме стъпки. Това беше баща ми, без съмнение! Скочихме за последен път в леглото. Та, започваме да пъшкаме, вратата се отваря с гръм и трясък, влиза баща ми и аз очаквам божествен гняв да се посипе на главите ни, а баща ми -  ухилен до ушите! В този момент реших, че нещо не е наред, но беше прекалено късно. Появи се дойката ми, заедно с най-добрата ми приятелка, хванаха ме за ръцете, издърпаха ме изпод принца, който също беше ухилен до уши, и ме заведоха в покоите, където ми навлякоха сватбена рокля и ме замъкнаха в балната зала, където всичко беше украсено като за сватба и имаше дори свещеник! Принцът ме чакаше, също преоблечен, трикото му стоеше мнооооого добре. Та баща ми ме поведе и сватбата започна. Аз въобще не можех да се осъзная и когато свещеникът ме попита:

     "Взимате ли принц Хитрец Ненадминат за свой съпруг в радост и тъга, в здраве и болест, в богатство и бедност..." – нещата започнаха да си идват на мястото.

    "Ами аз... ъ-ъ-ъ-ъ... аз... е... ами аз... е... все пак... – принцът започна да нервничи и да гледа невярващо към баща ми. Ще видят те кого ще надхитряват! – Ами аз... такова... аз... ами като няма по-хубав, взимам го!" – мога да се закълна, че след като изрекох “взимам го”, всички гости дружно си отдъхнаха. След което се целунахме и, държа да отбележа, че аз наведох него до земята! Едно на нула за равенството между половете! На сватбения пир съпругът ми обясни, че всъщност той бил спечелил състезанието, докато съм се цупела в стаята и после с баща ми решили да ми скроят клопка, така че в крайна сметка да ме омъжат. Е, успяха... –  кралицата въздъхна.

 - О-о-о, миличка, пак ли заспа! Май вече е време да се примиря – разказът за сватбата ни с баща ти наистина ти е любимата приказка за лека нощ.