Пийнахме от вишневия сок, за да прокараме и последните залъци . Ръцете му потреперваха, погледна ме плахо. Сведе поглед като ощипана девица. Нещо искаше да ми каже ли.

А аз слушах с внимание разказаното и скришом му се възхищавах. Ето част от живота на обикновенният човек, не възход или падение. А е можал да загърби всичко тук и да хване към Гърция, че е наблизо, а защо не  Австрия, Германия, по негово време се е учило немски и френски в училище, а той останал тук. А не е ли можал да се занимава с някаква търговийка, от перилни препарати и нещо втора-трета употреба , до разни шмекерии, а той избрал най-трудния път, да крета едва-едва, отритнат един вид от набори, съученици на които е помагал преди.

Какво се чудя, мигар и след толкова години отношенията между хората са се променили ли. Да ама не.

Как се казваше, хораа са готови с една капка вода да те удавят, само и само да изпъкнат или да заемат позицията ти в живота... Е ще има да разказвам на жена си тези му преживелици като се прибера в къщи.

- Знаеш ли - наруши мълчанието отново той - Тази година навършваме 75 години и около 57 години от последния училищен звънец. Абсурдно ли ще е,...дали би било абсурдно, ако отида на срещата, то кой знае колко са живите набори, де. 75 години, не са малко, имам заделени пари. Мечтая си или по-скоро искам да платя пиенето на всички тези  които  присъстват, не по една, или две ракии, уиски , вино, или каквото и да е, искам да пият колкото могат и каквото искат, ракия, водка, уиски, вино и газирани напитки. Не за друго, не искам да ме споменават до следващата среща, а за това че обикновенния човек е по-човечен и щедър от прашасалата лъскавина, даже не прашасала, а корозирала лъскавина, да се хвалиш и фукаш с нещо което не е твое. Какво ще кажеш, а.

- Добра идея, но ефекта ще е никакъв, просто са свикнали друг да им поема масрафа. Но за собствено удоволствие е отлична идея бих казал - подкрепих го. Какво пък, той е изгубил токова много, та хиляда лева ли ще го съборят, но ще остане удовлетворен от постъпката си до края на живота си. Погледнах го в очите.

- Знаеш ли, ще те закарам с Мерцедеса до ресторанта и ще те чакам на паркинга когато излезеш. Иначе идилията няма да е пълна, плащаш им питиетата, а пристигаш и си тръгваш пеша. А ще им кажеш, синът ми ме докара. Ти не си им завиждал, но сега е ред те да ти завиждат. Само казвай датата и час.

Очите му се насълзиха, но този път надявам се от радост. Потупа ме мълчешката по рамо.

Уговорих всичко със собсвеника на ресторанта, наш семеен приятел, и бармана. Внесох всякакъв вид  алкохолно и безалкохолно, с уговорката да пият на корем, а колкото остане е за заведението.

             В определения ден Мерцедесът ми спря пред осветения вход на ресторанта. Красьо Шиндера седеше като на тръни, но в нов костюм, риза, вратовръзка, лъщящ отвсякъде. Спрях, заобиколих колата и отворих вратата.

Шиндера излезе, въздъхна дълбоко сякаш да се наслади на силната миризма парфюм от него, закопча сакото, подръпна пешовете му. Погледна ме колебливо, но усмивката ми го окуражи. Посочих с ръка напред и пожелах приятно прекарване. За 10 лева портиерът му отвори вратата с раболепен поклон. Симпатична служителка от заведението го чакаше с панерче с червени рози, които да подари на бившите си съученички. Колко малко му трябва на човек за да е щастлив, без да искам това направих с Шиндера Красьо...

              Зачаках в Мерцедеса на паркинга, нали така му обещах, когато дойде.

              Почукване по стъклото ме извади от мои си размисли.

- Ех, правилно казват, хората правят дрехите, а дрехите правят хората. Дошли сте на юбилей, ами купете си костюмче, нова рокля, защо да доизносваш старите. Не е заслужаващо жеста събитие ли. Останаха вцепенени от съобщението, че съм решил аз да плащам пиенето, кой каквото и колкото иска, и  може.

Наздравици, пожелания, потупване  по рамото. Не го правя  за вас набори, правя го за себе си. Цял живот съм нямал, нямам и сега, но намерих сили и пари. Кой е по-шастлив, аз че ги направих щастливи, или те, че пият на аванта.

Човешка суета, оставих ги да се забавляват. За какво съм им повече, за какво съм им потрябвал...

Карай към къщи ,момче.

               А животът неуморно вървеше напред.

Майка и татко се преселиха на оня свят, и ние с жената и децата, вече поотраснали, макар за родителите си да остават винаги деца, по-често навестявахме селската къща Идваше и Красьо Шиндера, вече позастарял, едва приклякаше или се изправяше, но вече идваше като желан гост. Жена ми издейства социална пенсия, социални помощи за отопление или от ония пакети с продукти. Уреди и Домашен социален патронаж, и винаги му носеха по обяд топла храна в канчета, идваха и жени два пъти месечно да почистват. Едната даже бе възкликнала пред жена ми '' Госпожо, такъв чист и прибран човек за пръв път виждаме. Чисто, подредено из стаите, посудата измита. Даже и около печката няма пепел или дървени кори. И винаги усмихнат ни посреща и изпраща. ''

А ние събота като отиваме на село, първо ще минем през него. Чакаше ни като малко детенце пред вратичката, после се присягаше и подаваше торбичка, вътре според сезона, някой домат, чушки, краставица или 4-5 круши или ябълки. Питаше как сме със здравето, работата, учат ли децата. А и те редовно му ходеха на гости

- Мамо, дядо Краси ни даде шоколад ''Милка'' - радваха се те , макар да бяха надскочили детските си години.

Носеха торбички със зърно за гълъбите, а те кацаха по ръцете им и кълвяха от тях.

- Абе , знаете ли един художник, Гуспа, Господин Павлов- Гуспата, сега казват бил в Америка - ни запита веднъж - Известен художник станал. Знаете ли, че имам 10 картини от него и една с посвещение, сега вероятно ще са много ценни, щом той е толкова известен.

В един студен есенен ден гледам слабовато момче да подскача от студ пред едни картини. Даже и внимание не му обръщат ни на него, ни на картините му. 

- Хей момче, ще настинеш така бе, тия панталонки и якенце, колко ли те топлят, му разправям. А той татъниса от студ, целият посинял, търка ръце, духа в тях да се стопли. Дожаля ми. Наблизо имаше магазин за дрехи на килограм, избрах му едно дебело яке, дебели панталони, боти. Бях изкарал някой-друг лев, за какво  ми са. Купих тези неща, с якето отидох при него. На, облечи го, хапни тази баничка и пийни чая докато са топли. В магазина съм платил панталон и боти за теб, иди  и ги мери, аз ще вардя картините ти.Дойде пременен и ухилен. Живна момчето.  Пресегна, взе една картина и отзад написа '' На човека, който ме спаси от студ, глад и жад - Гуспата''

- По колко ги даваш кртините - го запитах

- По пет лева парчето...

- Колко са

- Десет...

- Ето ти 50 лева и бягай да рисуваш.

 Донесох ги в къщи, накачих ги по стените и им се любувах известно време, после ги прибрах да не гареят и прашасват, викам си, това момче може един ден да стане голям художник, защо да му съсипвам картините. Прибрах ги, опаковани поотделно. Подарявам ви ги, вие по- се сещате от картини.

             Наблюдаваше с интерес, как от фирма стовариха нарязани и нацепени дърва''Социална помощ'', а аз и момчетата ги внесохме набързо в барачката. На следващата събота докараха отново дърва и изрезки за подпалки, вече поръчани от нас, и няколко чувала брикети. Гледах го скришом как примърдват ръцете му, отпуснати на коленете  му. 

- Чичо Красе,  да ти инсталираме климатик, по-удобно е, сутрин да ти е топличко, че докато напалиш печкатаа...

- Е , ако имате някой стар, а вие си купете нов

- Ооо - засмях се - По-ефтино е да инсталираме нов, има гаранция, а стария иска демонтаж,монтаж, фреон,само ядове

Монтирахме му нов, гаранционен  LG. Очите му бяха насълзени от умиление.

- Ех, имало още добри хора по Земята - констатира той

             Децата се върнаха от поредното гостенско при чичо Краси

- Мамо, татко, дядо Краси иска да дойде до нас, каза че след полувин час е тука - съобщи големият син

- Да заповяда - смееше се жена ми - Има за ядене, има лимонада, фанта

Видяхме го през един от прозорците. Леко приведен, с каскет на главата, облечен в черния костюм, бяла риза, с някаква чанта-папка в ръка, да пристъпя бавничко без да се оглежда.

Настанихме се около масата и след обичайните любезности

- Деца мои - започна той - Дволен съм от родителите ви, от вас самите, от децата ви...Може да се каже, доволен съм и от живота, каквото можах това постигнах в него. Нямам семейство, вие сте семейството ми. Какво реших.

Той ни погледна добродушно, потупа чантата, отвори я.

- Реших следното...На големият ви син преписах къщата, двор, недвижимости и движимости в нея, книги, картини, Симсонката и колелото. Защо на него ли, защото на малкия ви син ще остане вашата къща, но на него оставям 15 хиляди лева за да следва. Аз не можах, годините тогава бяха други. А на вас благодаря, че не ме изоставихте и се грижите за мен. Това е. Всичко е в тази чанта, нотариално заверено , нотариани актове, документи. На мен там в отвъдното, нищо няма да ми трябва, то ще трябва на вас. Това е желанието ми. А, и да не забравя, искам след като си замина от този свят, на Четеридесетте дни да дадете курбан на селото, да споминат Красьо Шиндера с добро...

Гласът му потреперя, от очите му се отрониха сълзи по набръчканото му лице.

            И един слънчев  есенен ден, двете жени от Патронажа го намерили предал богу дух. Обичайно облегнат на стола зад масичката, със застинала усмивка и притворени очи.

Само лекият ветрец повявал кичури от побелялата му коса...

                      -------------------край---------------------