30.09.2014 г., 7:35 ч.

Кратерът Декарт 

  Проза » Разкази
723 0 6
10 мин за четене

        Кратерът Декарт

                      фантастика, ужаси


                                  ***
    - Лунен модул, тук капитан Нийлс!
    - Лунен модул слуша. Капитан Антоний на линия.
    - Изрично ви повтарям, че трябва да наблюдавате всеки един от работниците! Не бива да се допуска излизане извън обсега на обекта, защото сроковете трябва да бъдат спазени!
    - Прието, орбитален модул.

                                  ***
    - Давид, подай изолация и ходи за фуга - дойде гласът на Едуард. Давид вдигна ръка, че е разбрал. С два скока отиде до мястото, взе няколко парчета от изолационния материал, върна се и ги даде на майстора. След това с три скока достигна станцията, застана в преходното помещение и включи въздушните дюзи. Когато налягането достигна една атмосфера и люковете се отвориха, той влезе вътре.
    На Луната строителните дейности се осъществяваха по много различни правила. Единственото предимство беше, че поради ниската гравитация, предметите бяха по-леки. На земният спътник няма атмосфера и фугата се бъркаше само в станцията, тъй като в безвъздушното пространство водата не можеше да се задържи в течно състояние.
    Давид забърка фуга и я постави в шприц-тубата, след това се върна при Едуард. През време на втория скок, той се загледа замечтано в кратера Декарт, издигащ се като бяла планина на фона на тъмния космос...
    С фугиращата смес щяха да запълнят празнините между парчетата изолация. Двамата знаеха, че трябва да действат свръхскоростно - при съприкосновение с безвъздушното пространство, голямо количество от водата  ще се изпари на мига, а останалото ще замръзне и материалът ще се разруши.
    - Помогни да залепя парчетата, после може да обядваме - помоли майсторът. Помощникът клекна до него и притисна парчето към гумената покривка, прилепена плътно за каменната стена. Едуард приготви да пет дюбела - един за по средата и четири за краищата.
    Тук разчитаха и на късмета си - като нищо могат да станат жертва на микрометеорити, които биха пробили скафандрите им. От разказите на майстори от предишната експедиция, Давид бе разбрал, че недалеч от тях паднал микрометеорит с такава скорост, че направил кратер с диаметър два метра. Опасен враг бяха и директните ултравиолетови лъчи - поради липсата на атмосфера нямаха сигурна защита от тях. Скафандрите бяха изработени от устойчив материал, но той не можеше да ги предпази напълно - затова строителите периодично отскачаха на сенчести места или в станцията. От друга страна, ако стоят дълго време на сянка, щяха да получат сериозни измръзвания.
    Отсъствието на въздух водеше след себе си още недостатъци. Например, не можеха да се използват пистолети за дюбелите - тук те нямаше как да възпроизведат изстрели. Диалозите се осъществяваха посредством радиостанции, вградени в скафандрите.
    Да ходиш на Луната бе почти невъзможно. Ниската гравитация забавяше действията, а масата на телата ги теглеше напред. Най-сигурният начин за придвижване бяха подскоците.
    - Време е за почивка - обяви Едуард, след като закова и последния дюбел. Сетне подкани помощника си да тръгнат към станцията.
    Строящата се база беше с дължина тридесетина метра, ширина - двадесет и височина - седем. Отдалеч приличаше на производствено хале. Едуард и Давид се занимаваха с изолацията, освен тях имаше двама плочкаджии, двама електротехници, осем монтьори на слънчеви колектори, действащи извън базата, трима общи работници. Астронавтите в станцията бяха трима – Доналд, Гари и ръководителят на обекта капитан Антоний; освен тях имаше и двама астронавти в орбиталния модул - капитаните Роджер и Нийлс. Мисията щеше да продължи двадесет земни денонощия (толкова време Слънцето ще огрява тази част на Луната), след което щяха да бъдат върнати на Земята. През определен период малката станция трябваше да отлита до орбиталния модул, да се скачи с него и астронавтите да я заредят с гориво и хранителни продукти. Храната бе във вид на хапчета или изсушени продукти.
    Едуард и Давид взеха няколко хапчета боб с наденица и ги излапаха бавно.

    - Мисля след работа да се разходя малко - сподели Давид.
    - Да се разходиш? - Едуард го погледна невярващо - Нали имаме забрана да се отдалечаваме от станцията?!
    - Любопитен съм да видя оня кратер - евреинът посочи илюминатора от лявата си страна и майсторът погледна белеещото се възвишение. Поради резкия контраст между светлата повърхност и космоса, околността имаше само два цвята - бял и черен.
    - По-добре недей. Нали чу какво каза Хенри от предишната мисия? Точно пред кратера Декарт радиостанцията му уловила странни звуци. А и знаеш какво се говори за Декарт?
    - Затова ще отида. Аз съм любопитен човек и обичам да поемам рискове. Вече дванадесет дена сме тук, а не сме мръднали от това проклето място.
    - Така ще нарушиш правилата за безопасност.
    - Няма как да ме уволнят, нали? А и капитан Антоний ляга към пет и не би забелязал.
    - Давид, ти си голям човек и можеш сам да решаваш. Знаеш, че ако ти се случи нещо, сам ще си носиш отговорност.
    - На ясно съм, шефе.

    След обяд работата им спореше. Окрилен от мълчаливото съгласие на майстора, Давид буквално летеше. Задълженията му да бърка фугата, да носи парчета изолация и да ги придържа към стената, изпълняваше с голям размах. А когато Едуард правеше паузи, за да се скрие от ултравиолетовите лъчи, той дори бъркаше сместа за плочкаджиите, с която те запълваха кухините между сглобяемия фаянс.
    - Давид, още дюбели! – от слушалките дойде гласът на Едуард.
    В тяхната каюта дюбелите бяха свършили и Давид отиде до складовото помещение.Тук имаше огромен илюминатор със затъмнени стъкла. Преди да вземе плика с материалите, той за пореден път се загледа в кратера Декарт, който сега се виждаше доста детайлно. И едва сега забеляза, че нещо интересно лежи в подножието му - предмети с прави повърхности, наподобяващи платформи, подредени равномерно по ярко осветената лунна пръст.
    - Има някакви неща в основата на кратера! - Давид се похвали на майстора, докато му даваше дюбелите.
    - Какво видя? - с досада попита Едуард. Изглежда бе убеден, че тези "неща“ са плод на въображението на помощника му.
    - Големи предмети с правилни форми, които няма как да са се озовали случайно там. Ние не можем да ги видим от тук, но през тъмното стъкло в склада ги забелязах.
    - Добре, Давид. Донеси още едно парче.

                                            ***
    Към осем, непосредствено след вечеря, Давид се откъсна от угнетяващата компания на Едуард и излезе от станцията - майсторът просто вдигна ръце и го остави да прави каквото иска. "Само се пази" - му беше казал той и двамата се разделиха.
    Тъкмо се канеше да тръгва към кратера, когато съзря човек. Включи всички радиостанции и набра тази с най-силния обхват:
    - Кой си ти? - запита.
    - Аз съм Мехмед, седми номер, един от общите работници. Чух по-рано, че тая вечер ще ходиш до кратера.
    - Виж приятелю, планувам този поход от няколко дни и никой не може да ме спре. Освен това, работното време ни е до пет, капитанът си е в каютата и ако нещо се случи аз си поемам отговорността. Разбра ли?
    - Аз те разбрах, но ти не ме разбра. Не искам да те спирам, а да дойда с теб.
    - Да дойдеш с мен?
    - Да. И аз като теб все се питам какво има в онзи кратер и защо от НАСА строят базата точно тук?
    - Добре, човече. Ако е така, радвам се че няма да съм сам. Предлагам ти да тръгваме, но знай, че е нужно да внимаваме.
    - Зная го отлично. Повярвай ми.

    Пътят със сигурност беше по-дълъг от колкото изглеждаше, тъй като липсата на атмосфера пречеше да се определи разстоянието. Движеха се с подскоци, като бавно приближаваха обекта на тяхната цел. Давид съзря в небето зад тях Земята, която синееше красиво. Станцията и базата ставаха по-малки, детайлите на кратера изпъкваха по-ясно, предметите ставаха по-големи и евреинът все по-твърдо се уверяваше, че те са направени от живи същества.
    - Хенри от старата мисия каза, че радиостанцията му е уловила странни сигнали - каза Давид:
    - Не само радиостанцията на Хенри. Станциите Плимут и Викинг, както и телескопът Хъбъл също са засекли сигнали от Декарт. Братът на баща ми работи във филиала на НАСА в Истанбул и от него зная доста неща. Според колегите му, в този кратер има извънземен живот и точно затова НАСА гради базата в близост до него.
    - Дали наистина има? - попита Давид.
    - Аз вярвам, че там има живи същества. Само се надявам те да са безопасни. Или поне миролюбиви.
    Далеч зад тях базата заприлича на тъмна точка. Отпред кратерът стана по-полегат, виждаха се малки хълмчета по билото. Заради ултравиолетовите лъчи и ярката белота на повърхността, главата на Давид запулсира от прииждаща болка. Платформените предмети постепенно наподобяваха на постройки.
    А когато приближиха още малко и съсредоточиха взор напред, двамата установиха, че те наистина бяха постройки!

    - Боже, това е невероятно! - възкликна Мехмед.
    - Напълно невероятно! - съгласи се Давид.
    Представляваха ниски, дълги и обширни сгради. Имаха входове и множество прозорци или дупки. Бяха осем на брой, направени от наредени камъни, подобно на древните земни селища.
    - Искаш ли да влезем? - попита Мехмед.
    - Не съм сигурен. Може да се натъкнем на опасност. А и целта ми беше просто да отида до кратера.
    - По-рано те подслушах, когато говореше на твоя майстор за кратера и тогава ми изглеждаше по-смел. Хайде, приятел. Дойдохме до тук, видяхме поразителни неща и сега ще трябва да си тръгнем. Такава ли е философията ти?
    - Не забравяй микрометеоритите. Твърде далеч сме от станцията.
    - Да те удари микрометеорит е "шанс" едно на хиляда. А и вътре в сградите няма такава опасност.
    - О'кей, Мехмед. Да тръгваме!
    Давид извади личната си видеокамерата, която бе взел предварително и която му бе подарък от НАСА, и я включи да записва. Двамата смело тръгнаха към една от постройките.
    Вътре голите камъни чернееха под тъмния таван. Правоъгълните прозорци бяха наредени по два на стена, а долу нямаше под - те стъпваха по ситната лунна пръст.
    Осветиха с фенерчетата стените на помещението – камъните бяха наредени един върху друг и един до друг, и не бяха лунни, нито земни. На цвят бяха синкави и Мехмед предположи, че са направени от метеоритно желязо.
    - Вероятно е дело на древна цивилизация - предположи Давид.
    - Трудно може да се определи възрастта, когато няма атмосфера. Мисля, че сме на територията на лунно село - отвърна Мехмед.
    - Хайде да си ходим.
    - Нека влезем в още една сграда. Може да открием нещо интересно – въодушевено говореше турчинът.
    - Добре, но бързо.
    Когато излязоха и се запътиха към друга постройка, двамата изведнъж спряха. Плътно зад осемте постройки те видяха нещо неочаквано!

    В първия миг го определиха като някаква голяма конструкция, но когато приближиха установиха, че има форма на кръг. Беше по-голямо от постройките, дори от станцията и базата, взети заедно, и лежеше върху малък склон.
    - Летяща чиния - невярващо отрони Мехмед, както вървеше с плахи крачки напред.
    - Човече, не отивай прекалено близо!
    - Хайде, хайде!
    По-голямата част от обекта бе заровена в пръстта, а горе сивееше само бляскавата му повърхност. Малко преди да го достигнат, една част от корпуса му се надигна и отвътре се показа някой... отначало помислиха, че има квадратна глава, но след това разбраха, че това е някакъв вид скафандър, във вътрешността на който се виждаше сплескана глава на ЖИВО СЪЩЕСТВО!
    - Да си ходим! - Давид чу глас от радиостанцията и ръката на Мехмед го повлече. Тъкмо се обърнаха, когато се чу болезненият рев на турчина. Давид се обърна. Съществото бе насочило светлинен лъч, който бе пробил скафандъра на партньора му, а той, скачайки, започна да се олюлява и след малко падна върху ситната пръст. Секунда по-късно около тялото му се образува бляскава мъгла - въздухът и изпаряващата се течност от организма му.
    Обзет от паника, Давид вдигна ръце за милост. Но съществото насочи лъчът и към него...
    Смъртта настъпи за миг - евреинът почувства как кожата му се изстудява болезнено и как кръвоносните му съдове се пръскат под напора на замръзващата вода. Въздухът излизаше безкомпромисно от втвърденото му тяло...

                                         ***
    - Орбитален модул, тук капитан Антоний! Орбитален модул, тук капитан Антоний!
    - Орбитален модул на линия. Капитан Нийлс слуша.
    - Двама по-малко! Единият е работникът Мехмед, а другият е Давид от изолацията. Ходили са до Декарт.
    - Прието, лунен модул. Ще предам на Земята.

    - Лунен модул, тук капитан Нийлс!
    - Лунен модул на линия. Капитан Антоний слуша.
    - От Земята нареждат да се продължи с работата. Сроковете трябва да бъдат спазени!

© Донко Найденов Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??