Кратка приказка

CТАНКИНИ РИДАНИЯ

Tръгнала Лъжата, а след нея се затичала и Клюката. Брътвежът им огласил цялото село и стигнал чак до Станкиния двор. Чула ги Станка, та се затичала да затвори. Да затвори, да затвори, ама късно дошла и гледа на двора, до самия й чардак, Клюката настигнала Лъжата.

-   Дъра-бъра, дъра-бъра, - такъв прах се вдигнал от приказки, та чак кокошките отишли да ги слушат.

Уплашила се Станка и докато се сепне Лъжата и Клюката се изхилили и завили зад вратника. Тръгнала момата да ги гони, но къде ти. Само прах и пушек останал след тях. . .

-   Кокошчице, кокошчице, кажи какво си говориха тия двете – навела се момата към една бяла кокошка, а кокошката толкова се стреснала от неочаквания въпрос, че чак спряла да кълве. А когато една кокошка спре да кълве – работата е ясна: или яйце ще снася, или голяма бела ще става.

-   Кудкудяк, кук не си разбрала? Казаха, че си погрозняла – разперила крила кокошката, изтръскала се два пъти и обърнала бялата си опашка към Станкиното  лице. Пребледняла Станка, побесняла, задигнала си полите и хукнала да гони Лъжата и Клюката. Видели я бабите, та замърморили:

-   Тия двете не трябваше да ги пускаме в селото. Хубава Станка ядосаха.

-   Че какво като са я ядосали, тя е млада, ще и мине.

-   Че какво като е млада, да не е пък хубава!

-   Как да не е хубава, нали Хубава Стнака й викаме.

-   Ами хубава – повторила Клюката зад бабите, изсмяла се и изчезнала.

Поседели бабите, помъдрували, но си обичали момата и никоя нищо не продумвала, но във всяка се родило едно съвсем мъничко зрънце, зрънце съмнение.

            Изведнъж пред тях скокнала и самата мома, бясна, изморена от тичане, с рошава коса, дигната фуста и мръсно лице. Така й се било изкривило от яд лицето, че чак бабите се стреснали.

-   Къде са ония двете нескопосници? – ревнала Станка насреща им.

-   Че от де да знаем, бе баби – прошепнали стариците. Врътнала очи момата, та пак хукнала да бяга. Видели я момците, та се разсмели:

-   Не е хубава Хубава Станка вече – рекли момците.

-   Не е хубава Хубава Станка вече – занареждали бабите.

Беснее Станка из село, чупи огледала над миндери, оглежда се в кладенци. Замърморили хората, дали не е магия влязла в селото или нова някаква болест. Зашушукали по седенките, зашумяла гората, до гората се закискали Клюката и Лъжата.

-   Хайде да си ходим Клюкичке, че тука вече умирам – заоплаквала се Лъжата. – Ако седим още в Истина ще се превърна. Станка вярно ще погрознее, а и от теб нищо няма да остане.

-   Права си сестро, – заклюкала Клюката. – Каква съм аз клюка, ако има истина в мене.

Свили се двете посестрими и беж да ги няма, чак в съседното село.

            Дошла привечер, поразхладило се, повеял ветрец, тръгнал Никола, либето на Станка, да се прибира. Вървял си пред стадото и си свирел с кавала. Засвирил му кавала заплакал, че либето му урочасали и бясно из село беснее. Зачудил се Никола, забързал се. Стигнал в село и що да види. Седи Станка на седянката, една рошава и зла, една черна и мръсна и с глас реве. А до нея моми и баби не знаят как да я успокоят. Позачудил се Никола, накривил си калпака и при либето си седнал.

-   Защо си Станке заплакала? Да не ти се е майчица разсърдила или баща разболял, или да си чула от някой, че съм те аз оставил?

Седи Станка, пули се в Никола и като захванала, ама с глас да реве, че била грозна. Тя реве, той се смее.

-   Не си грозна Станке, ами вяра си нямаш. Като вярваш в хорските думи, а не в себе си и грозна ще станеш, и тъжна, пък и Бог знае още какво – намръщил се Никола. – Прах и пепел са хорските думи, ако сърце си нямаш да чувстваш и душа си нямаш да вярваш.

Спряла да плаче Станка, попригладила се, поизмила се и пак си станала хубава, и пак си станала гиздава.

Поуката е знай такава:

приплачеш ли за слава и за хвалби големи,

 ти винаги ще срещнеш и друго мнение,

според което, знай, не си различен или пък повече обичан.

Но в себе си опора ти намирай и във доброто се опирай.

Когато те настигне злата Клюка, ти отмини я и не спирай..

Кажи й нямаш място тука и смело своя път намирай.