Краят                

Тя вървеше съвсем сама по същия път, който така добре познаваше и по който двамата бяха минавали стотици пъти през изминалото лято. Нощта беше паднала преди няколко часа, но тя продължаваше да върви, без да спира, без да знае къде отива. В нощ като тази, лунната светлина сякаш изсмукваше руменината от лицето ù и то изглеждаше някак призрачно. Навлезе в гората и пое по горската пътека. Изкряска бухал, но тя продължаваше да се лута безпътна, когато накрая разбра какво търси. Но той нямаше да се върне никога вече. Беше го загубила безвъзвратно. Истината се стовари отгоре ù с неподозирана сила и тя изпита болка, каквато до този момент не познаваше, която я задушава, и която прави живота ù немислим без него. И почувства как пада в бездната на кадифеният мрак. Въпреки че нощта беше топла тя усети как студ сковава сърцето ù, сякаш невидима мъгла покриваше тялото ù, сякаш никога повече няма да бъде щастлива и няма да обича. И това беше краят, тя не искаше да живее вече, поне не такъв живот, не и без него. Опита се да стане но не успя, потъваше в мрака. Един последен стон се изтръгна от устните ù и сърцето ù спря да бие завинаги.