Краят на романа
Вървяха по Раковска, разноцветните реклами ослепяваха с разнообразието си, младите хора бързаха, някои с цветя в ръка, други стояха на групи и се веселяха, старите софиянки, издокарани с поизхабените си дрехи не се предаваха, току що почерпили се с торта „Тирамису” и пили малък гръцки коняк, Унгарският ресторант беше преминал в ръцете на ” Хепи” веригата , пролетта беше на средата на пътя си, капките дъжд бяха измили тротоарите и асфалта, светлините от сградите лежаха в малките локви около бордюрите. Рая и Любодраг не бързаха да се разделят. Походката му беше все още спортна, късата брада побеляла, но косата с цвят на презрял кестен, буклите й бяха по-спокойни, една все пак не мируваше над челото, бръчиците около очите щяха с всяка година да стават повече, гласът беше все така топъл и същият.
И те бяха същите, но нямаше как да продължат от там, където бяха спрели. Когато бяха на седемнадесет.
- Ще те накарам да се влюбиш- обърна се Рая към Любодраг, минаваха покрай младите, стройни, немирни, шумни и красиви в младостта си момчета и момичета, които имаха вече самочувствието на артисти. Макар все още около входа на ВИТИЗ, само за по една цигара време, между етюдите, монолозите, репетициите и пред бъдещите си роли.
- Кажи нещо- отново го погледна Рая.
- Копче- й отговори той .
Двамата се спряха, усмивка се появи на лицата им, една сълза напираше да тръгне, спряла на ъгълчето на очите им. После се прегърнаха силно, ръцете им се сплетоха, кокалчетата на пръстите изпукаха, дланите не искаха да се пуснат, след това бавно и без болка се отдалечиха, изминалото време остана помежду им.
Обърнаха се отведнъж и всеки отново тръгна в своята посока. Която се пресичаше с тази на другия, по един невидим начин през всичките тези четиридесет години.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Любомир Николов Всички права запазени
