8. Краят на Венера Пастърмакова – епилог

  Бяха се развели, а няколко месеца след това той беше починал от инфаркт*. Тя си мислеше, че е защото не е могъл да живее без нея. Какво разбира оная фукла с гримираните като на бухал очи от грижи за мъж? А той, старши научният сътрудник, докторът на философските науки Пенко Пастърмаков, така да си изгуби ума по една вятърничава фуста, двайсет години по-млада от него, че да зареже жена и деца и да отиде да гони Михаля чак в Пловдив! И ей на, не изкараха и половин година заедно. А той поискал на смъртния си одър да бъде погребан тук, в Хасковските гробища – където почиваха родителите му, големият му брат и повечето му близки. И ето, вече пет години на гроба му ходи да прелива тя – отхвърлената бивша съпруга, а оная никаквица не се вясва една сълза да пророни. Разправят, че била някъде из Скандинавието с някакъв музикант. Нищо чудно да е въртяла няколко мъже на пръста си, още докато беше жив Пенко!

  Венера Пастърмакова стриктно спазваше обичая. Ходеше на всяка годишнина и на задушниците на гробищата, палеше свещичка, плевеше гроба, сменяше цветята и раздаваше на съседите за „Бог да прости“. Съседите ù повечето бяха на възраст и някои бяха починали междувременно, та тя се принуди да махне некролога на Пенко от траурното табло на входа – имаше място само за трима блаженопочивши. Единият – мълчаливият и добродушен чичо Манол от първия етаж, съвсем скорошен, отпреди месец. Остана сама вдовицата му – съсухрена женица с вечно зачервени празни очи и гръб, приведен към земята, сякаш се молеше да я приеме час по-скоро и нея.

  Другите две места на таблото бяха заети от семейството от горния етаж – бяха си отишли един след друг преди две години. Никой не живееше в апартамента горе, само дъщеря им и зетят идваха от дъжд на вятър да нагледат жилището.

Венера или леля Венче, както я наричаха по-младите, изпитала остър пристъп на носталгия, излезе от кухнята и отиде в коридора, на обичайното си място до входната врата. То и от кухнята се чуваха стъпките на минаващите по стълбището, но пред вратата ù беше уютно и успокоително, пък и имаше шпионка – можеше не само да се слуша, но и да се гледа. Леля Венче държеше да е в течение на всичко във входа – кой, кога, с кого и защо влиза и излиза. Затова или висеше на прозореца, или дебнеше пред вратата – жалко, че нямаше как да е и на двете места едновременно!

  Скоро засадните ù действия се увенчаха с успех. Някой хлопна вратата на горния етаж и заслиза стремително по стълбите.

  „Мичка!“, позна я леля Венче. „Само тя не слиза, а сякаш лети, лудетината! Също като майка си едно време!“

Майката на Мичка – Зинка Петрова Стоянова, впоследствие Константин Болярска, беше лична хубавица навремето и не особено привлекателната Венера тайно ù завиждаше за обожателите, които се мъкнеха на тумби след нея, а тя, като някоя антична богиня, снизходително им позволяваше да я следват и да ù се възхищават. Бяха съученички и уж приятелки, но това беше някакво змийско съзаклятничество – поне от страна на Венера. Зинка просто я търпеше мълчаливо до себе си, като някой аксесоар, а Венера се възползваше от магнетичността на приятелката си. Някои от обожателите на Зинка, отчаяни от студената ù и непристъпна красота, прехвърляха вниманието си на къде по-отзивчивата и не толкова горда госпожица Трънкова, впоследствие – Пастърмакова.

  Той и Пенко беше отначало един от тях, но за разлика от другите, стигна и по-далече – след като беше отблъснат от Зинка, ухажва малко Венера, а после поиска ръката ù. Тя му беше благодарна, че не се беше хвърлил първо да прави предложение на Зинка, и прие, без много да размисля. И ето какво доживя! Някаква кокошка с оскубани вежди и боядисана в катраненочерно коса да я измести от сърцето и джоба му! На това му викали стил „готик“! Много ти разбира празноглавката от стил!

  А Зинка беше стилна, факт! Също като Мичка сега. На една учителска заплата са и на инвалидната пенсия на Косьо, който преди години падна от скелето на строежа, където работеше, и пак смогват да свържат двата края. Е, все нещо им куца и се поврежда в миниатюрния им двустаен апартамент, но не падат духом и това си е! А Зинаида Петровна (така я величаеха учениците ù от Руската гимназия) за Венера си остана Зинка снежинка, както я наричаха в ученическите години заради хладния поглед и млечнобялата, чиста кожа (нямаше пъпки по тая проклета кожа дори и в най-пъпчивите тийнейджърски години!) Тя и сега си беше същата ледена висулка и никакво уважение не изпитваше Венера към нея, а само горчива завист и съжаление.

  А Мичка си купуваше дрехи от магазина за втора употреба до тях и въпреки това изглеждаше като извадена от журнал. Как ги намираше тия изтънчнотии, беше загадка. И всичко ù стоеше като излято. Ама как да не ù стои? Какво си нямаше девойчето? Дълги крака като на модел, стройна, спортна фигура (дето там тренираше нещо, май волейбол), вълнисти или прави изсветлени коси (чупките и нюансът – в зависимост от машата и вида боя), гъсти, извити мигли, прекрасни скули и ясносини очи, но не хладни като на майка ù, а слънчеви и ведри, като на баща ù.

Късно дете беше Мичка и единствено, та затова малко разглезено и от време на време – склонно към лудории (помнеше Венера забравената крушка, дето после плащаха тока целият вход, помнеше и за двете като слон!). Но ако трябва да бъдем честни, в повечето случаи Мичка беше като баща си – възпитана, миролюбива и разбрана… И само понякога в тези очи се прокрадваше неочаквана метална нотка, от която те побиваха тръпки.

  Не обичаше Венера Пастърмакова тази прекалена, показна красота ни у майката, ни у дъщерята. Тя самата беше сивичка и незабележима – не беше грозна, но и с красота особена не блестеше и тази безличност беше предала и на дъщерите си. Беше пъргава, оправна и хитроумна, но само това. Искаше тя нещо повече. Красотата не я вълнуваше много, но я теглеше това, което носеше – власт. Особено над мъжките сърца. И по някаква ирония на съдбата и по воля на майка си, поклонничка на античните трагедии, беше кръстена на богинята на красотата, а богиня не беше, а само бледа нейна подгласничка!

  Щом мярна развяващата се конска опашка на Мичка през шпионката, леля Венче отвори със замах вратата и спря устрема на девойчето. След краткия им разговор се почувства облекчена и окрилена. Мичка имаше способността да вдъхва оптимизъм на всички. На Венера ù се струваше, че дори и дърво да изскочеше на пътя на девойката, и то щеше да се зареди с ентусиазъм и щеше да зачурулика от щастие. А след тези неочаквани срещи на човек някак му провървяваше, сякаш Мичка имаше способността да сбъдва желания.

  „Същинска златна рибка!“, си каза ядно Венера и внимателно заключи вратата отвътре. „Ама дано поне ми провърви днес!“

  Провървя ù. След час ù се обадиха, че е одобрена за работата в застрахователната компания. Окрилена от новината и почувствала се великодушна, Венера реши да помене починалия си съпруг. Приготви се за гробищата, но ù хрумна още нещо. Ще му сложи некролог на таблото! Ей я де, петата годишнина, има-няма след седмица. Но за да сложи некролога, трябва да махне нечий друг. Чий обаче? Манол е скорошен, не върви. Значи един от двамата съпрузи – Димана или бай Кольо. Дъщеря им Тина сигурно ще протестира, но ще ù мине.

Речено-сторено. Венера откъсна некролога на бай Кольо и го остави на первазчето под пощенските кутии – да си го приберат, ако искат. Залепи грижливо на мястото му некролога на Пенко с тиксо и тръгна с чувство на изпълнен дълг към гробищата.

  Върна след около час и какво да види? Тина разлепя Пенко и лепи бай Кольо обратно. И стана тя, каквато стана! От скандала чак стените на околните кооперации потрепериха. Стигна се едва ли не до бой, и никоя не искаше да отстъпи. Накрая, разярена, леля Венче дръпна толкова силно листа с печалния лик на бай Кольо, че той не издържа на този тъй гневен порив и се скъса по диагонал, а Тина покри с ръце лицето си и се разрида. Леля Венче се смути и тъкмо да тръгне да я утешава, Тинчето свали ръце и леле-мале с каква ярост и сила дръпна лика на Пенко, който също не издържа и стана на ситни парченца, а те пък се разпиляха по зимния омърлушен тротоар.

  Наизлизаха съседи и разтърваха двете, а в резултат на таблото остана само ликът на Манол да наблюдава достойната за съжаление трагикомична съседоомразническа сцена. Бай Атанас от съседния вход обеща да поръча ново, по-голямо табло и с това се приключи. Всички се разотидоха, а леля Венче се качи горе да прави оризов пудинг.

  Тъкмо се готвеше да измие ориза, когато сградата на улица „Песнопойка“ 7 се разтърси и невижданото Хасковско земетресение нахрани кварталните гълъби с ориза ù.

  Тя не прие това като знак, а като случайност и много сгреши.

  Последваха събития, вече известни на нашите читатели. За да си възмезди загубения ориз, леля Венче не изпускаше от очи и уши Мичка и понаучи някои неща. До Бургас не се докара, защото заминаването на момичето там изненада и нея, но после мърдане нямаше. След един кръстосан разпит на стълбището разбра това-онова и изпреварващо се оказа в Кърджали, при братовчедка си, която я посрещна учтиво, но доста хладно (горчив роднински опит). Научила всички пресни клюки, леля Венче проследи Мичка, видя я да се мотае около МиГ-а и веднага подаде сигнал.

След героичната постъпка на Мичка с обезвреждането на одеската мина кой знае как оказала се в Арда, леля Венче остана опозорена и засрамена, с чувал ориз (което не беше кой знае каква компенсация, но все пак беше нещо) и няколко дълбоки драскотини от ноктите на черната котка, озовала при взрива върху лицето ù, и то за доста дълго време.

  Леля Венче беше шокирана не толкова от котката, която никак не искаше да слезе от това емблематично лице и забиваше все по-дълбоко нокти в кожата ù, а от гневната и спонтанна реакция на милото и кротко момиче, което направо я натири!

  Това си беше чисто и просто втори взрив и леля Венче, свикнала да консумира само положителни за нея злоради емоции от слънчевата аура на Мичка, която тя редовно успяваше да накара да помръкне, сега беше неприятно и застрашително изненадана и незадоволена.

  До такава степен изненадана, че залиня и не присъства дори на сватбата на девойката, за да си открадне още малко късмет – я за внучка, я за нея самата. И тази емоционална диета я направи толкова уязвима, че коронавирусът, само това чакал, усетил податлива жертва, се настани трайно в апартамента на втория етаж в кооперацията на „Песнопойка“ 7.

  Престоят в Интензивното и след това в Ковид отделението в София след усложнения не подобриха особено нещата. Два месеца след сватбата леля Венче предаде Богу дух и последва неверния си съпруг на небето, може би и там – за да му търси сметка.

  А на траурното табло на входа се появи некрологът ù.

  Мястото, за което се беше борила толкова яростно и усърдно, вече по право си беше нейно. Тя беше спечелила!

  Дори и Тинчето не се възпротиви на тази толкова явна и безапелационна победа.

  Какво стана с Мичка и Игор ли? Те в момента са в Крим, на сватбено пътешествие, което се наложи малко да отложат, но най-после се състоя. Защо точно в Крим?

  Това вече е друга история.

(Край. Следва "7а – вмъкната глава")