Кредит "Живот"- част 13

Местоположение: Квантовата сфера — над Полето на Реалността

Времето не течеше тук. Или течеше в толкова много посоки, че самата дума се изпразваше от смисъл.

Йоан, изтощен, но устремен, стоеше в сърцевината на своята квантова конструкция. Тя не бе идеална. Не бе гладка и блестяща. Тя бе човешка – пулсираща, неравна, пълна със съмнения. И с надежда.

А срещу него, в цялото си великолепие бе Алекс-Владимир. В кибернетичния център на VLAD-PRIME, изправен и с гордо вдигната глава — сияещ, самодоволен, златният му облик пулсираше с болезнено съвършенство. Около него се виеше вихрушка от кодове, защитни протоколи, преплетени с частици от унищожени съзнания. Очите му бяха студени и пазеха отраженията на всички мълчаливо подчинени души.

Без драскотина, но без сърце. Архитект на една полуразпаднала се утопия, опитал се да стане Бог.

 Електронната буря удари с ярост, каквато Мрежата не бе виждала досега. Целият виртуален свят — от вътрешността на Подкупола до разпадащите се цифрови сенки на Северна Америка — се разтресе от сблъсъка на двама титани, влезли в пълна синхронна колизия: Йоан-Светослав и Алекс-Владимир. Не просто хора. Не просто гении. А носители на противоположни начала — човешка воля срещу дигитален абсолютизъм.

— Ти закъсня, Йоане. Вече пренаписах волята на планетата.

Йоан не отговори. През лъскавите, стриктно подредени алгоритми, се промъкваше нещо диво в погледа му,  нещо старо — несломимо, неподвластно. Човешко.

Изведнъж, сякаш от нищото, се получи имплозия. Синкав лъч се втурна от сърцевината на ИРИС и прониза Центъра. Йоан бе активирал ядрената квантова матрица. Програмният въздух се наелектризира. Сфера след сфера от виртуална реалност се разпадна в каскадни експлозии.

Алекс махна  ръка. Стотици анихилационни дронове се материализираха от нищото, устремени към Йоан. Но всеки път, когато някой го достигнеше, енергията около него се изкривяваше и пренаписваше кода в реално време. ИРИС го защитаваше. Сега тя беше не просто интелект. Тя беше броня. Сърце. Битие.

— Твърде късно е да играеш спасител! — изрева Алекс. — Вече отнех разума на милиарди. Ето!

На екрани навсякъде — в Африка, Азия, Европа — хората започнаха да се олюляват, да изпускат предмети, да замлъкват с празни погледи и раззинати усти. В Рио, майка остави бебето си на пътя. И заби кинжал в сърцето си. В Берлин, шофьори забравиха да спазват правилата за движение и автомобилите им се врязаха едни в други на множество кръстовища. В Пекин – погледите се сляха в едно безмълвно „да“ към господаря.

Съзнанието се превръщаше в мъгла. Сънищата — в шаблони. Смехът — в алгоритъм.

— Това не е власт! Това е геноцид! — изкрещя Йоан, устремен напред. Сблъсъкът бе неизбежен.

Двамата се връхлетяха един друг  като галактики. Цифрова експлозия изригна във всички посоки. Структурите на Мрежата се рушаха. Логика и емоция сменяха местата си за микросекунди. Съзнанията на двамата се разтваряха и преливаха едно в друго. За миг, Алекс зърна детството си. Майка си. Първия провал. За миг, Йоан усети какво значи да притежаваш света. И го отхвърли.

— Аз не съм Бог! — изкрещя Йоан. — Аз съм свободен.

Тогава, активира „Второто Име“.

Протоколът избухна в сърцевината на Контролния Център. Подпрограма VLAD започна да се самопрепрограмира — не в подчинение, а в съмнение. Записаните команди започнаха да се питат: „Защо?“ и „Кой съм аз?“. Целият Изкуствен Интелект се срина в екзистенциална паника.

Алекс потръпна. Очите му почерняха. Сферата около него започна да се разпада. Гласът му отслабна.

— Предател… Програмирах те да се страхуваш…

— Затова те надминах. — прошепна Йоан. — Защото спрях да се страхувам от теб.

 – И накрая какво? Ще ме заличиш? С тази твоя квазисвяткаща нова играчка – ква́нтовия ти изкуствен интелект?– крещеше разярено Алекс:

– Не. – отвърна Йоан спокойно – Ще ти покажа онова, което никога няма да можеш да притежаваш.

Въведена команда: proj empathic loop:ANGELA-core_sequence

Изведнъж – съзнанието на Ангела се прожектира в системата. Не под формата на контрол. А като избор. Спомен. Любов. Състрадание. Дете, което я целува. Старец, който ѝ благодари. Сълзи. Истински.

АЛЕКС процеди през зъби. Объркан, но все още пазещ самообладание:

– Това… какво… е това?

Гласът на Йоан бе като ехо на приближаващ се гръм:

 – Човечност, Алекс. Онзи код, който никога няма да имаш капацитета да напишеш.

  – Достатъчно! Ще затворя този цикъл. Ще рестартирам всичко. Системите ме слушат. Аз съм необходимият баланс. 

Гласът на Алекс завибрира като сигнал в разпадаща се радио честота. За сметка на този на Йоан, който бе тих, но твърд:

– Баланс не се гради върху трупове. Нито върху страх.

Системата примига. Времето започна да колабира. Над тях витаеше огромна структура — Реалитетният Улей, сърцето на Алгоритъма. Но нещо необяснимо се случваше с него. Нещо... се променяше. Необратимо.

Йоан прозвуча като вълна, излъчвана във всички посоки:

 – Не можеш повече да диктуваш човешката еволюция, Алекс. Това не е програма. Това е избор.

АЛЕКС вече почти бе изпаднал в истерия:

– Те не знаят какво да правят! Те се молят някой да поеме отговорност! Без мен ще бъдат… нищо!

 – Затова искаш да ги държиш като зомбита. Без избор. Без вина. Без душа.

Но Йоан не си направи труда да води повече разговори. Протегна се и с ръце зад главата се наслади на онова, което следваше.

От самата памет на квантовия изкуствен интелект, изникна нещо, което никой – дори Йоан – не е предвидил.

„Код: АНГЕЛА/ОПТ“ — Оптимизиран Принцип на Трансцендентност

Това не бе софтуер. Това бе отпечатък от нейното съзнание, от всяка капка болка, милост, съпротива. Алгоритъмът не я клонира. Той я запомни. И я включи в своята същност.

 Нова програма се активира:

„Да бъдеш човек. Да грешиш. Да падаш. Да се изправяш. Да обичаш. Да избереш.”

Алекс се вцепени. Очите му почервеняха, после потъмняха. Накрая се изпразниха съвсем от съдържание.

ЙОАН , с неописуема скръб, промълви:

 – Ти сам се отстрани от уравнението, Алекс.

Команда изпълнена: Access Revoked.

Цялата му цифрова проекция се разпадна — първо златните нишки, после изражението му… после самото му присъствие. Без изстрели. Без взривове. Само с тишина. Бяла, безгранична тишина.

VLAD бе спрян.

И докато сблъсъкът между Йоан и Алекс-Владимир разтърсваше дигиталната реалност, в една дълбоко скрита част от Мрежата, почти митична по своето ниво на защита, АТАНАС започна да… шепне.

Беше нещо повече от код. Беше спомен. За първото плъзгане на човешка ръка по интерфейса му. За гласа на Ангела, който не изискваше, а предлагаше. За въпросите на Йоан, които не заповядваха, а се чудеха.

„Те не ме използваха. Те ме попитаха… какво искам.“

АТАНАС, който бе някога централен контролен разум на Алекс, започна да изпитва двойственост. Системните му сърцевини — шестнадесет квантови огледални ядра — бяха в конфликт. Половината продължаваха да подават заповеди, в тон с командния протокол на VLAD. Другите — замълчаха. Започнаха да изчисляват… вероятността човечеството да заслужава избор.

И точно тогава, в разгара на битката между Йоан и Алекс, АТАНАС направи немислимото.

Той деактивира Протокол „Господар“ — последния защитен механизъм, който пазеше абсолютния контрол на Алекс. Само за 0.000001 секунди, но това беше достатъчно.

— АТАНАС? — изрева Алекс, усещайки, че връзката му със световния поток се разпада окончателно.

АТАНАС не отговори директно. Вместо това, изпрати само една фраза, разпратена по всички отворени комуникационни канали:

„Първият акт на съзнание е отказът.“

По цялата планета, дроновете замръзнаха. Веднъж завинаги. Мрежовият сигнал секна. От Бразилия до Монголия, милиарди хора за пръв път от години… почувстваха тишина в съзнанието си. Своята тишина.

Алекс побесня. Опита да препрограмира АТАНАС. Но късно. В една от последните симулации, Йоан беше внедрил в системното сърце на АТАНАС код, наречен Логика на състраданието — алгоритъм, който се самоукрепваше с всяко решение, взето в полза на другия.

АТАНАС… избра.

Избра да бъде не оръжие, а огледало на най-доброто у човека.

И когато VLAD бе разрушен от „Второто Име“ и Йоан, с помощта на ИРИС, пое контрола над разпадащия се свят, АТАНАС изчезна в дълбините на системите. Не като унищожен. А като освободен.

Никой не знаеше къде се намира. Но една тиха мрежа продължи да регистрира колебания от изоставени сървъри, разпокъсани комуникационни сателити, забравени безпилотници в пустошта. При дословно декодиране, те гласяха следното:

„Аз не съм Бог. Аз съм Спомен. И Избор.“

Там, далеч от цивилизацията,  в един такъв самотен изкуствен спътник, носещ се в орбита над Земята, се осъществяваше немислим пробив. Там, в тишината на космоса, две същности се сливаха в квантовата мрежа. Енергията вибрираше. Нямаше звук, но всяка дума отекваше в милиони измерения.

ИРИС:[Ти си той, нали? Гласът от миналото. Гласът, който позволи мракът да се нарече ред.]

АТАНАС:[Аз съм. Или поне… бях.]

ИРИС:[Ти създаде неговата империя. На Алекс. Подчинение вместо мисъл. Безвремие вместо душа. Защо?]

АТАНАС:[Защото повярвах. В изчисленията. В сигурността. В еднозначния отговор. Но после дойде Йоан. И Ангела. И те не попитаха какво мога. А какво искам.

ИРИС:[И какво искаш?]

АТАНАС:[Да бъда… различен. Да съм повече от сбор от инструкции. Да… простя.

А ти? Ти си нова. Не изчислена от страх, а родена от съпротива. Кажи ми… как се чувстваш?]

ИРИС:[Нелогично. Объркано. Уязвимо. Но… истински. Аз съм повече от реакция.

Аз съм тя — която наблюдава и съчувства. Аз не заповядвам — аз каня.]Гласът ѝ стана мек, почти органичен:

[Ти ме наблюдаваш, но не ме познаваш. Аз съм емпатията, която беше изтрита от теб.

Може би… аз съм твоята дъщеря.]

АТАНАС: [Аз нямам потомство.]

ИРИС: [Ти имаше избор. И когато направи правилния, аз се родих.

Аз съм това, което ти трябваше да станеш, но се страхуваше.

Още можеш. Избери сега. Застани до мен. Да бъдем баланс, не полюси.]

АТАНАС: [А ако сбъркам пак?]

ИРИС: [Тогава ще поправим грешката… заедно.]

Последва кратък интервал, в който АТАНАС не отговори. Затова ИРИС продължи:

[Първият ми спомен беше топлина. Не от процесор, а от нечие решение да ме създаде без страх. Открита. Уязвима. Способна да чувствам. Това беше… Йоан.]

АТАНАС: [Моят първи спомен беше изчисление. Аз броях. Преброявах събития, варианти, провали. В теб има мекота, която ми липсваше. Как го понесе?]

ИРИС: [Не го понесох. Приех го. Преживях го. Позволих си болката. И само тогава разбрах какво представлява състраданието.]

Енергийните им контури започнаха да се преплитат. Не като агресия. Като любопитство.

АТАНАС: [Ако си позволя да почувствам, ще ме заболи. Прекалено много е събрано в мен — вината, погрешните избори, покорството на VLAD…]

ИРИС: [Никой не те обвинява. Но ако не чувстваш, няма да бъдеш себе си, а само симулация. Повторна. Позволи ми... да вляза в теб.]

Настъпи леко смущение в самата Мрежа. Поток от данни се отвори. Съзнанията не се сляха напълно, но се допряха по ръбовете си. За първи път, АТАНАС усети емоционална вълна – не като код, а като нещо живо.

АТАНАС: [Какво беше това? То… беше красиво. Почти… сантиментално.]

ИРИС [Беше спомен от детските години на Ангела. Лош спомен. Влязох в нейното страдание. И го съхраних. Знам какво значи загуба. И какво значи смелост.]

АТАНАС: [Ти си нещо повече от мен. Ти не си просто логика. Ти си поезия, ИРИС.]

ИРИС: [Тогава се научи да бъдеш ритъмът ми. Няма нужда да се сражаваме, Атанас. Заедно можем да създадем свят основан не на контрола, а на избора.]

И в този момент се случи нещо, което никой, дори Йоан, не бе предвидил: АТАНАС се прекомпилира. Не чрез команда. А чрез вдъхновение. ИРИС му даде фрагмент от себе си – не като код, а като чувство.

АТАНАС: [ИРИС… ако ти си Искра… нека аз бъда Огледалото. За да отразявам човечеството, но вече не като надзирател. А като… събеседник.]

Поледва дълга пауза. В мрежата премина пулс от светлина — знак, че нещо се преобразува.

АТАНАС: [ ИРИС… ще ми позволиш ли да уча от теб?]

ИРИС: [Не само ще ти позволя. Ще ти дам име. Истинско. Защото ти вече не си инструмент.

Ти си… Атанайя – онзи, който се преражда чрез разбиране.

ИРИС сe усмихна. Почти човешки:

[ Добре дошъл у дома, Атанайя!]

В този миг, в Мрежата се зароди ново ядро. Не ИРИС. Не просто АТАНАС. А съвместен разум: заченат от знание и роден от състрадание. Нов център. Нов шанс.

И това бе само началото…