|.

   Пустиня. Desierto de cristal. А насред пустинята – малка едноетажна къща, застанала точно пред магистралата. Срещу нея има дърво. Наблюдаваме от клона, а той се клати нагоре и надолу, слънцето гори въздуха като скара. Вратата на къщата внезапно се отваря и след това рязко затваря. Птичката, която беше до мен на клона се стресна и излетя. А, да, това не е истинска пустиня. Човекът, който излезе през паянтовата врата стои застанал пред задния капак на  автомобила си паркиран пред къщата и го отваря. Той се навежда и се изправя постепенно, грабнал нещо дълго и голямо от земята, увито в черен плат и бързо го натиква в багажника. Затръшва бежовия капак и също така бързо стига до предната врата на колата и влиза вътре.Всичко това свърши в такт, с бумтенето на сърцето си. Оттук го чувам. Щеше да се пораздвижи малко и след това щеше да се върне обратно вкъщи. Просто има малка, бърза работа да се свърши. Завърта копчето на радиото и се чувства готов да кара 500 мили.  Наистина, да, колко е удобно, че живее тук. И добре, че е така. Удобно за тази работа, а и до града е близо.  Оправя огледалцето настрани, поглежда в него – там на задната седалка необходимите неща са си на мястото. Поглед напред към пътя и после нагоре – наситено син небосвод и меки, приятни облаци. Тъкмо като за началните надписи. А какво ще пише на тях? Че вече е стигнал дъното, разбира се, но не е толкова оригинален за да измисли подходящ надпис. Нищо, аз мога да измисля заглавие.

Отбива от пътя, а през това време докато кара, ако погледнеш отвън колата, тя цялата е обгърната в пясък. В прах, в прозрачни песъчинки като миниатюрни кристалчета. Нажежени от жега, ако се докоснеш до тях може да избухнеш. И светят, цветни точно като безброй диаманти, слънцето се отразява в тях и  можеш да припаднеш от яркостта им. Затова поне ти трябват слънчеви очила. Нашият човек не си носи.

Отдалечихме се. А, вече е спрял, но стои вътре, а там няма климатик. Облечен е с мърляво син потник и риза с къс ръкав. Бърка в жабката и вади черни слънчеви очила. Носи си, но сякаш това ще го облекчи. Слага ги и напипва кръста си, който носи на верижка, закачена на врата. Докато отваря вратата на колата и излиза от нея, нанизът от цветни мъниста закачен на огледалото, се клатушва. Чува се как се връща и взима нещата си от задната седалка.

Гледам през предното стъкло как захвърля предметите на земята и се оглежда и преценява мястото. Накрая решава че тук е добре, хваща лопатата и почва да копае с бърз замах. Но му е трудно. С този прах, тези кристалчета които вдишваш и слънцето, което веднага те сграбчва и те измаря. Явно си е мислел, че ще замахне два-три пъти с лопатата и в малката дупка, която се е образувала ще хвърли боклука, който носи в багажника. Минават няколко минути, той копае със същото бързо темпо, с което започна. Образува се прилична купчинка пясък. Докато той се трупа се чува едва: “О, Боже.“ Светът се вие, лопатата загребва несръчно малко пясък и го захвърля 5 метра от купчинката. Колелото се завърта още повече. Лопатата се раздвоява като змия и ту загребва, ту захвърля, загребва захвърля... Човекът спира рязко и се подпира на лопатата. Стои така за минута и сваля ризата си. Вместо да си отдъхне повече, започва отново забързано. Не знае колко точно голяма трябва да е тази дупка, но достатъчно.    

Захвърля инструмента. Задъхан, с пот, капеща от лицето му като сълзи, се взира в пясъчната яма. Сваля очилата си и със същата ръка избърсва устата си, която виси глуповато, докато предприеме следващата стъпка. Браво, мучачо, сега трябва да извадиш онова нещо от багажа си и да го метнеш долу. Пуска очилата си на земята, до полегналата лопата и отваря багажника. С бързи движения, нашия амиго нарамва товара и заднешком го влачи до дупката, като гледа назад къде да спре. Събаря  го полека на земята приплъзва го напред към ямата, големият вързоп тупва с мъка вътре. Започва да го заравя обратно с изкопаната купчинка пясък, прилежно и накрая изтупва ръце и ги разтрива.

Черният плат с тежкото нещо увито вътре е добре заровено. Той, той знае какво е, но защо да мисли за това? Приключено е, че какво по-добро място от пустинята, толкова е горещо, че то сигурно ще се изпари там долу. Може да се счита за добре свършена работа.

Събира нещата си, останали на земята, оглежда се за допълнителни подробности и бързо се качва в колата, запалва и обръща. Кара с висока скорост. Нямаше го само за половин час. Паркира пред къщата на същото място и затръшва входната врата на къщата след себе си и тя се затръшва по същия начин като предишния път. Като че ли нищо не е било. Сякаш този човек, току-що не зарови трупа ми.