14.11.2008 г., 18:00 ч.

Кристалните земи - II част 

  Проза » Фантастика и фентъзи
1075 0 2
6 мин за четене
2. Срещата
Беше един съвсем обикновен летен ден, само лекият ветрец успяваше да пребори тягостната жега, а студената речна вода беше едно от малките спасения за живите твари през този горещ период на годината. На една от поляните, непосредствено до малко поточе лежаха две огромни котки. Златистата им козина перфектно отразяваше слънцето, а тежките им опашки бяха натопени в студената вода. Близо до тях бавно крачеше величествен еднорог. За разлика от всички други снежнобели еднорози, този имаше катранено черна козина. В Кристалните земи го наричаха Белромон и всички създания в Земите се възхищаваха и се страхуваха от мощта на животното. Огнено червен рог красеше челото му, а в очите му блестеше истинска жажда за приключения. Само ако можеше да напусне Земите, само ако можеше да препуска свободен по света, да среща нови и нови предизвикателства. Само ако можеше... Но не можеше... Тежко проклятие бе надвиснало над него, проклятие, което го държеше сякаш прикован за тези земи. Преди много, много години Белромон успя да провали коварния план на един млад магьосник, който искаше а завземе и унищожи Кристалните земи. В мига преди да издъхне, пронизан от рога на Белромон, магьосникът изигра своя ход, който щеше да отмъсти за смъртта му, чрез черното си проклятие. Еднорогът все още се луаташе из Земите и се мъчеше да намери начин за разваляне на проклятието, все още без успех. При спомена за цялата тази случка пламъците в очите на Еднорога угаснаха и той безпомощно наведе глава и потъна в мрачните си мисли. Само след секунда отново бе изправил гордо глава, бе възвърнал надеждата си и решително препусна напред. Копитата му разтърсваха земята, а дългата черна грива се носеше по вятъра, всяко същество съзряло грациозния и мощен бяг на животното се изпълваше с възхищение и страхопочитание.
***
Във водите на Слънчевото езеро кипеше бурна подготовка за празненство. Русалките се приготвяха за най-важния ден в годината - новото поколение всеки миг щеше да излезе от черупките си и да протегне ръце към света на Езерото. Двайсетина нови живота щяха да озарят водите на езерото и щяха да изпълнят сърцата на останалите русалки с топлина и нежност. След края на подготовката всички се събраха в най-голямата зала на замъка и кротко зачакаха появяването на Кралицата си - Ауртес. Тя никога не закъсняваше и този път не го остави да чакат. Дългата и огнено червена коса се рееше из водата и всяко кичурче рисуваше вълшебни фигури. В стаята влязоха две млади русалки, носещи на ръце големи сребърни съдини, покрити с червен плащ, върху който бяха поставени двадесет яйца. Няколко дълги мига не се случваше нищо, но след това едно от яйцата започна да се напуква, после още едно, и още едно. От черупките се подаваха крехки ръчички и малки главички, Не след дълго и двайсетте яйца бяха разчупени и двадесет личица рееха погледи из стаята. Всичките бяха с царски произход, всички без едно. То събуди смут и страх в русалките, за разлика от другите, това малко създание имаше златисто руса коса, а това не се бе случвало от хиляда години в Езерото и не вещаеше нищо добро. Един от най-големите страхове на русалките започна да оживява и в залата настъпи гробно мълчание. Кралицата превъзмогна ужаса,  бушуващ в съзнанието й и даде началото на празненството, след което нареди да отведат русокосото бебе в най-далечната стая. Русалките се поуспокоиха и се отдадоха изцяло на веселбите и щастието, което новоизлюпените малчугани носеха.
Така сред празненства и веселие минаваха дните в Слънчевото езеро, а малчуганите растяха заедно сред грижи и любов. Всички без едно. Златокосата русалка, която бе наречена Кайра,  бе принудена да израсне сама, под непрестанния надзор на стражи и пренебрежението от страна на другите деца.
Русалките, макар и красиви създания бяха безпощадни и жестоки спрямо всички създания от сушата. Примамваха ги с ангелските си гласове или с обещания за съкровища и ги завличаха на дъното на езерото, където си устройваха жестоки пиршества. Всяка новоизлюпена русалка се обучаваше на лукавост и хитрости, с които да примамва жертвите си. Деветнадесетте, които се бяха излюпили в онзи съдбовен ден вече бяха доста добри в занаята си. Единствено Кайра беше отделена от тези обичаи, всички се страхуваха от нея и от способностите с които можеше да се сдобие. Дори и най-контролираното обучение на русалка със златисти коси можеше да се обърка и да бъде пагубно за останалите, затова Кралицата не искаше да рискува и отдели Кайра от останалите.
В навечерието на двадесет и втората година от раждането на Кайра, в царските покои се решаваше както нейната съдба, така и съдбата на цялото езеро.
- Кайра е заплаха за всички нас, ако не направим нещо, пророчеството ще се сбъдне и всички ние ще бъдем обречени! Не можем да го допуснем! - една стара и привидно изпаднала в истерия русалка не спираше да се тръшка и да проплаква.
- Всички знаем, че не можем да убием една от своите, колкото и опасно да е нейното съществуване! Нямаме друг избор, освен да я държим затворена до края на живота й! - крещеше друга от русалките.
- Тишина! - заповяда яростно царицата Ауртес. - Знам, какво ще направим, за да се отървем от нея! Тази нощ е нашия последен шанс! Нима забравихте, че тази нощ тя навършва 22 години! Ако успеем да я изхвърлим на повърхността, тя няма шанс да оцелее.
- Но ваша милост - подхвана един от съветниците на кралицата - Ако оживее, тогава става още по-опасно! Твърде рисковано е!
- Млъкни! - изкрещя с все сила Ауртес - Ако оживее, което няма да стане, тя ще бъде просто едно подобие на човек - не ще запази опашката си и никога няма да успее да се върне тук долу! Решено е!
С тези думи Ауртес направи знак на другите да напуснат покоите й и се усмихна лукаво. След като всички си тръгнаха тя се отпусна на мекото си легло и усмивката й бързо се изпари, страхът отново завладя сърцето й. Плахо посегна към подобието на рафт до леглото си, взе една малка желязна кутия и с треперещи ръце я отвори...
В това време в стаята на Кайра нахлуха трима от съветниците на Кралицата и се хавърлиха върху беззащитната русалка. Минутки по-късно вече тримата съветници и жертвата им се носеха към повърхността. През водите се виждаше пълната луна, която се канеше да се скрие зад огромни черни облаци. Русалките се забързаха, нямаха много време, всичко трябваше да мине по план...
***
Слънцето отново бе започнало да се показва и нежните му лъчи галеха поляните на Кристалните земи. Макар, че беше много рано, някои от обитателите на Земите вече бяха започнали да изпълняват всекидневните си задължения. Дори Белромон беше на крака и препускаше към Слънчевото езеро. Наближавайки бреговете му, той стреснато се спря и впери поглед пред себе си. На земята до брега лежеше невероятно красиво създание, а Белромон дори не знаеше дали е живо. Плахо пристъпи напред и внимателно побутна безжизненото тяло с рогът си. Не усети никакво движение и допря муцуната си до снежобялото лице на момичето, този път обаче успя да усети дъхът й - беше жива. Еднорогът искаше просто да се обърне и да препусне към поляната си преди това нещо да се е събудило и да го е видяло, но нещо го спираше, нещо не му позволяваше да изостави това беззащитно създание. Противно на желанието си, той кротко легна до крехкото момиче и положи главата си до нейната, за да усеща дишането й. След няколко минути Кайра отвори очи и срещна любопитния поглед на Белромон. Опита се да каже нещо, но нямаше сили, затова само се усмихна и прегърна животното още по-силно. "Е, мога да почакам малко, за да разбера какво си ти и каква магия не ми позволява да си тръгна от теб..." - помисли си Еднорогът и затвори очи, потъвайки в сладка дрямка.

© Дес Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??