Телефонът звъни ожесточено. С цветния ми сън е свършено. Събуждам се в черно-бяла стая. Повече черна, отколкото бяла. Сумрак. Телефонът звъни отново. Пресягам се да го изключа. Мярвам името на комисаря на екрана. На комисар не се затваря. Плъзвам пръст по екрана.

    - Крумов! Къде си?! – дрезгавият му глас окончателно ме събужда.

Оглеждам се. Не съм в моето легло. Спомените ми от снощи свършват около шестата-седмата водка. След това – нищо. Повдигам чаршафа. Огромен женски задник грейва като месечина в тъмното. Надка от техническия отдел! Ужас! Значи все пак отново е успяла да ме вкара в леглото си. Събитията от снощи започват да изплуват едно по едно...

   - Крумов, там ли си?! Още ли спиш?!

   - Спя, шефе. Разбира се, че спя. Ние, разведените, това правим в неделя. За разлика от вас, впрегнатите в брачния хомот! – не му цепя басма особено.

   - Не се прави на интересен, а ставай бързо и пускай телевизора! Да се запознаеш какво те чака. Излъчват директно от местопрестъплението. Оправяй се бързо и се свържи с Попчалъклиев! Не си му бил вдигал телефона. Заминавате за Русе! Заповед на министъра! Работата е дебела! Мирише на революция! Както при онова убийство на детенцето, което за малко щеше да бутне правителството на Костов! Инструкциите ще получиш в движение.

   Затваря, без да каже нищо на сбогуване. Началник. При това темерут. И какво беше това тъпо холивудско клише за телевизора? Откъде да му го намеря този телевизор?! Нито имам вкъщи такъв, нито Надка има. Ще се запознавам със случващото се после. Надка се размърдва и вдига сънена глава.

   - Тръгваш ли?

   - Тръгвам. Няма как. Задача от Комисаря... Може ли да взема малкия куфар с „Бързата помощ“.

   - В коридора е.

   Обръща се на другата страна и отново заспива. Малката „Бърза помощ“ е преносима техническа поддръжка за разследванията – малко химия, малко джаджи, все необходими неща. Не се знае какво ще потрябва. Набирам номера на помощника ми. Надка отново похърква.

* * *

   Километрите се нижат един след друг. Шофира Копчалъка. Това е прякорът на Попчалъклиев от първия му миг в полицията. В онзи навъсен ден влезе в Управлението с разкопчан дюкян, от който надзъртаха червени боксерки с щамповани белезници на тях. И... Прякорът му лепна така, както кобурът лепва за моя револвер Аркус.

   Младокът се кефи от шофирането. Шефът е отпуснал за случая брандираното полицейско Порше. Аз съм се отпуснал на пасажерската седалка и гледам на телефона репортажите от селото, в което уж щяла да избухва революция. Гледам и се заливам се от смях. Каква революция бе?! Ей, тия в министерството съвсем са изперкали! Да изпращат топ-ченге като мен заради няколко прасета! И то поне да бяха истински прасета, а те нарисувани! Е, да, наистина нарисувани в грандиозни размери върху нивите до селото и върху общинското пасище. Могат да се видят само от въздуха. Или от дрон, или от хеликоптер. И нарисувани само със съвършени части от кръгове! Преплитащи се кръгове от полегнали жита и треви, които образуват образи на прасета. Гледката от телевизионерския хеликоптер е сюрреалистична. А съпроводена с пискливия фалцет и диалекта на репортерката, се превръща в гротеска:

   „...Уважаеми зрители, необичайното явление в землището на село Беловище, Русенска област, продължава вече трети ден. Както знаете, първо върху общинското пасище, а през последните нощи и върху нивите, започнаха да се появяват загадъчни образи на прасета. Тази нощ са се появили две нови монументални фигури! Припомням, че само на три километра от тук има свинекомплекс с около петнадесет хиляди прасета. Тревожна мълва пълзи между местното население. Говори се, че избягали от свинефермата прасета по този начин изпращат SOS сигнали до своите извънземни събратя с призив за помощ срещу предстоящата евтаназия, като част от мерките против Африканската чума по прасетата. Местните селяни са организирали два денонощни наблюдателни пункта, от които дежурни часовои наблюдават непрекъснато небето за нашествие на извънземни космически кораби. Единият е на покрива на читалището, а другият на територията на селската казанджийница за варене на ракия - двата опорни стълба на местния социален и културен живот...“

   Не издържам и звъня на Комисаря.

  - А бе, шефе, ти сигурен ли си, че там, където отиваме, работата е за ченгета? Аз мисля, че е за психиатри?

   Чувам сумтенето му. Сигурно пак хапе мустак.

  - Крумов! Слушай ме внимателно! Твоята работа не е да мислиш, а да разследваш! Колегите от Русе помолиха за помощ. Ей така, дори и за успокоение на местните! Да видят някой и друг автомобил със софийски номер, да разберат, че сме съпричастни на тревогите им! Не забравяй, идват избори! А иначе на място ще видиш неща, които репортерите не показват. А не ги показват, защото сме им забранили! Твоята задача е да разбереш кой бламира властта и кой насъсква местните! Пак ще си поговорим, когато стигнеш там, другарю КРУ-ми-на-лен ин-СЕК-тор!

   Затваря. Опа! „КРУ-ми-на-лен ин-СЕК-тор!“ На срички и натъртено! Не пропуска да ми го припомня и след години. Всъщност аз съм си виновен. Когато навремето реших да си отпечатам визитки, хвърлих само бегъл поглед върху готовите. При толкова много „крум"-та, с които бях свикнал от дете, не забелязах печатните грешки в онова „Круминален инсектор“. Чудех се защо хората се смеят при запознанството ни, четейки визитката ми. Отдавах това на PR специалистите на министерството. Месец по-късно комисарят ме привика и ми размаха назидателно една визитка. Твърде късно, за съжаление. Бях раздал около двеста „крумовки". След време добиха статут на колекционерска рядкост. Колегите ми дават петдесетачка за някоя от тях. Иди обяснявай, че мисълта ми изпреварва погледа! Че нали аз затова и станах криминалист преди години. Какво пишеше тогава по лозунгите? „Чекистът трябва да бъде с хладен ум, чисти ръце и горещо сърце". За погледа нищо не пишеше...

* * *

   Пристигаме до Беловище в най-голямата жега, в ранния следобед. На два километра преди селото попадаме на задръстване. Оказва се, че има полицейски пост, който не допуска автомобили и хора по-нататък. И има защо. Десетки автомобили, стотици хора, плакати, лозунги, че дори икони и църковни хоругви. Ето за това е говорел комисарят! Това, което „телевизиите не показват”! „Революцията“? Бавно минаваме покрай паркиралите коли. Най-общо казано две групи хора. Едните, по-голямата част, протестират против избиването на прасетата, като мярка срещу свинската чума. Другата група – уфолози, религиозни фанатици, и обикновени сеирджии стоят в очакване на извънземните! И едните, и другите ни освиркват, докато минаваме покрай тях. Опитват се да ни препречат пътя. Копчалъка включва сирената на максимална сила. Множеството инстинктивно се отдръпва. Стигаме до поста. Не е нужно да се легитимираме с тази кола.  Полицаите вдигат заграждението и ни пускат. Виждам как старшият звъни на някого. След минути сме на селския площад. Чакат ни. Скачаме от колата. Или по-точно скача младокът, а аз се измъквам бавно, бавно. Е Ге Не...

   - Инспектор Ясенов, от управлението в Русе – представя се посрещачът – това e колегата Добрев, кметът - госпожа Червенкольова, госпожица Соня Станчева - неин технически помощник и селският полицай...  ъ-ъ... Цветомир.

   Естествено е да не помни фамилията му. Пак е добре, щом не го нарече Цецо! По-впечатлен съм от името на кметицата. С тази фамилия явно е потомка на първия местен комунист.

   Представям се, представям и Попчалъклиев. Разменяме визитки и телефонни номера. Комуникациите са на първо място. Ръкуваме се. Ръката на кметицата е топла и влажна. Може би за части от секундата в повече тя не пуска моята. Микросекунди, през които между нас прехвърчат искри. Наборка, но доста по-запазена от мен. Хваща окото. И в този момент виждам как от шията ѝ нагоре към лицето плъзва руменина. След секунди цялото ѝ лице придобива цвета на скандинавец-трезвеник след тридневен престой на Слънчака. Ха! Може пък дядо ѝ Червен Кольо да не е бил комунист? Гени. Със сигурност обаче е имал и едър кокал, освен склонността към изчервяване. Е, поне няма да имам нужда от детектор на лъжата, ако реша да я разпитвам.

   - Величка – казва кокетно тя – приятно ми е! Казвайте ми Вели! С „Е“!

   И ми хвърля един от онези женски погледи, които навяват помисли за страстни карибски нощи. И на мен ми е приятно, но само кимвам студено. Първото впечатление е най-важното. Ако започнем да фамилиарничим още от сега, до довечера току-виж е скочила в леглото ми. Не че бих отказал, но след последната нощ с Надка, едва ли ще имам сили точно тази вечер.

   Влизаме в кметството. Моля за стая, която да е моя през следващите дни. Дават ми. Малка, обзаведена с бюро, два стола и шкафове по стените. Дори има компютър и климатик. Не се интересувам чия е. Усамотяваме се само с колегата Ясенов. За другите няма място.

   - Какви мероприятия проведохте, колега?

   - Разпитахме местните жители. Общо взето всеки „ни чул, ни видял“.

   - Лошо. Местният криминален контингент?

   - Няма такъв.

    - Как така?

   - Това не е Русе или София. Тихо, спокойно село. И цигани няма. В село само с един изход цигани не се заселват. Те търсят сигурността в многото пътища. Престъпления в селото няма. Най-много някой семеен скандал за загоряла манджа или комшийски спор кой да ремонтира падналата помежду им ограда. По думите на... ъ-ъ... Цветомир.

   - А изследвахте ли как са направени картините в полето?

   - Какво да им изследваме? Смачкани и полегнали треви и житни класове. Стъпки да самите фигури или следи от колела няма. Може да е човек, може да е и животно...

   Е, чак пък и животно! Ясно. Ясенов знае толкова, колкото и онази телевизионна журналистка с „двата опорни стълба“.

   - Добре. Поне последователността на появата на картините върху картата не установихте ли? Някаква карта на местността имате ли?

   - Карта ще се намери. С и имената на местностите с изображенията. И снимки на картините с датите на появата им има. Сега ще ги донеса.

   Докато го чакам, разсеяно плъзвам пръст по плоскостите на етажерката. Нито грам прашинка! Личи си, че здрава женска ръка управлява тук! Здрава женска ръка със здраво женско тяло... Круме, какво правиш?! Разсейваш се!

   Трябват ми тридесет секунди с картата, за да видя очевадното. Първата картина върху пасището е точно на юг от Беловище. Всяка следваща е в съседната нива, движейки се по часовниковата стрелка около селото. Или ако първата е на шест часά, последната от снощи е на два часά. С отдалечаване по спирала от селото. Тридесет секунди. Колегите са от два дни тук и не са се сетили да го направят.

   - Ясенов, ще ми трябват записващи камери за нощно виждане. Мобилни и по-възможност най-малки. Пет-шест броя. Вероятно и ти вече се досещаш къде ще удари довечера „Художникът“.

   - Боя се, че е невъзможно, колега.

   - Защо?!

   - Неделя е. Складът за техническите средства е затворен. А и склададжията е в отпуск.

   Стига бе! Не вярвам на ушите си! Провинция в най-летаргичната ѝ форма! Ако тук някой се събуди в бъдещето, няма и да разбере, че е там. Толкова е мухлясало завинаги всичко.

   - В Русе не може да няма някой частен магазин за подобна техника. Вземете от тях, дори на заем! Обикновено се държат от бивши колеги. Знаеш го по-добре от мен.

   - Така е. Но не е съвсем законно да използваме СеРеСе-та без прокурорска заповед ...

   - Ясенов, когато в името Голямата законност използваме някой дребен  нерегламентиран прийом, тогава той става абсолютно законен! И какво СеРеСе е да сложиш камера на дърво до нива. А ако искам да си направя селфи?

   - И все пак, август е. Всички са по морето, а магазините не работят.

   Този определено започва да ме дразни! Явно жена му го тормози, че е останал дежурен и не са му дали отпуск и на него през август!

   - Искаш да кажеш, че нищо не правим?!

   - Мога да осигуря постове от униформения състав.

   - А, мерси! По-добре да сложим билбордове с надписи „Тук сме и ви дебнем“. Същото ще е. Ще се оправям сам. Къде е селският казан?

   - Като излезеш от кметството, по улицата вдясно и последната пряка преди края на селото пак вдясно. Накрая на пряката. Да дойда ли и аз?

   - Стой си тук на хладно! Обаче искам да намериш спешно комбайн! И да  ожъне нивата на три часά от селото! Тя ще е следващото платно на Художника. Само не ми казвай, че и това не можеш да свършиш!

   - Е, как така ще жънем частна нива без разрешение на арендатора?...

   - Ето така! Получили сме анонимен сигнал, че на нивата има труп!

   - Нямаме такъв сигнал.

   Този тъп ли е или по природа си е милиционер?! Вземам един бял лист и надрасквам бърз сигнал, че в нивата има скрит труп. Давам му го.

   - Не е анонимен. Нали ти... Вие го...

   Грабвам листа от ръката му и дописвам отдолу „Аноним Анонимов“. За всеки случай две имена. Като за тъпи милиционери!

   - Това вече е друго. Ще ожънем нивата. Сега разбирам! Няма платно, няма картина, няма престъпление!

   - Схващаш космически бързо, колега. Апропо, защо през август нивите още не са ожънати?

   - Знам ли?! Вероятно ги засяват само заради евросубсидиите и затова?

   - Какво ли знаеш ти, Ясенов?! Ама и за какво ти е? Ще дойдат софиянци и ще свършат всичко. А ако не го свършат, поне ще операт пешкира...

   - Инспектор Крумов, чакайте да обясня!...

   Не оставам да чуя обяснението. Намирам Копчалъка. При секретарката на Червенкольова е и видимо флиртува с нея. Ех, младост, зелена, разлистена! Като се харесват младите, нека се вземат! Но не сега. Викам флиртаджията навън. Давам инструкции да се разходи наоколо и да поразпита местните.

   - Най-добре да свърнеш и към читалището. Бабите са там. Обикновено те са словоохотливи пред млади хубавци като теб. И да разбереш кой е арендаторът на неожънатите ниви. А аз поемам към селския казан при мъжете.

   Излизаме навън. Слънцето препича безмилостно. Точно на средата на платното, далече от сенките, стои млад мъж и ми се усмихва.

   - Бате, ще може ли едно кръгче с полицейската?

   Ха! Късметче! Няма село без луд, и точно тукашният да ме чака отвън! Тези са най-честните. Никога не лъжат, нищо не крият. Това е моят човек!

   Протягам ръка към Копчалъка и той ми подава ключовете от Поршето. Отключвам колата и махам на непознатия.

   - Качвай се! Как ти е името?

   - Калин. Обаче всички ми викат Калата...

   Вече сме вътре. Давам контакт и потегляме.

   - Калата... Много хубаво име. А аз съм Крум.

   - Като Крум Страшни? Канът.

   - Чак толкова страшен като него не съм.

   - Ей, много хубава е отвътре! Имаш си и климатик! Ще измръзнем.

   - Няма, само отначалото духа силно, после намалява. Я кажи, Кала, докато се возим... А бе ти случайно да си виждал извънземни наоколо? Нощем например?

   - Извънземни не съм. Само НЛО. Виждам ги. От две седмици насам.

   - Не, не. Аз за последните три дни питам.

   - И последните три дни, и преди това.

   - Айде бе! Всяка нощ?

   - Не всяка. Две-три нощи имаше, после една нощ нямаше. Но от седмица са всяка нощ.

   - А как изглеждат НЛО-тата?

   - Как... Светлини. Жълто-бели. Движат се напред-назад, нагоре-надолу.

   - Хвърчат значи?

   - Хвърчат, но не само. И по земята се движат.

   - Е, как по земята, без да оставят следи?

   - Оставят, оставят! Но само по нивите. На асфалта не оставят.

   - Значи и по асфалта на селото си ги виждал да се движат?

   - На село не. Ей там, към Вратница, оттатък полето.

   - Наистина? А звуци издават ли?

   - Да, не много силни. Жужене като пчели, като на големи пчели. Понякога, когато са на земята, малко по-силни.

   - А по кое време на нощта се появяват?

   - Нямам часовник. Между втори и трети петли винаги.

   - А прасета да си виждал? Ама истински, не тези по телевизията.

   - Телевизия не гледам. Тате не дава. Не. Прасетата ги изклаха още преди да се появят НЛО-тата. Но и преди това не ги виждах. Те си бяха по кочините.

   - Да бе! Колко съм глупав! Разбира се, че по кочините.

   Спирам на края на селото. В далечината, оттатък дере с пресъхнала река се виждат еднакви сини халета. Селскостопански постройки. На километър вдясно от тях има къщи. Калин проследява погледа ми.

   - Това е Вратница.

   - Значи там си видял светлините?

   - Не. По-вляво.

   - Там при халетата?

   - Не това е свинефермата. Още по-наляво.

   - Аха. Там не е ли шосето от главния път за Вратница?

   - Май да.

   Така. Имам си свидетел. Не е най-надеждният, но поне започвам отнякъде. И защо, по дяволите, никой досега не ме уведоми, че тук са изклали прасетата?! Това променя всичко и обяснява навалицата на пътя.

   Правим няколко обиколки из селото с Калата. Бъбрим си за нещата от живота. Той е по детски наивен. Шест-седемгодишно дете в тяло на мъж. На моменти интелектът му е на зрял мъж. Докато шофирам, попивам всяка подробност от селските улици и дворове. Китно и поддържано селце. В жегата не срещаме нито един негов обитател.

   Оставям Калата на площада с обещанието пак да се повозим. Неволно вдигам глава към кметството. От втория етаж някой ме наблюдава през металните щори. Бързо ги пуска и не успявам да видя кой е. Нещо се преобръща в стомаха ми. Предчуствие някакво? Виждам Цветомир, полицаят, да се крие в сянката на кметството. Махвам му да дойде.

   - Трябва ми фуражката ти! После ще ти я платя.

   Подава ми я. Викам Калин и му я подарявам. Преди да я нахлупя на главата му,  я позаглаждам малко и позабърсвам.

   - Ето вече си помощник-полицай! Приятели?

   - Приятели! – хвърля се и ме прегръща несръчно. Дете.

   Потеглям към казана. Паркирам така, че да не ме видят от там. Със сигурност няма да се израдват на колата така, както новият ми приятел. От дъсчената барака излизат и ме посрещат петима намръщени мъже около пенсионна възраст. Тук няма да е лесно. Зад тях през отворената врата се вижда казанът и бумтящият под него огън. От тръбата на охладителя на тласъци излиза жизнеутвърждаващата течност.

   - Ха добър ви ден, младежи! Сливи или кайсии?

   Тонът ми прелива от бригадирска бодрост. Посреща я хаинбоазка скала от мълчание.  Ясно. Само с бригадирски ентусиазъм няма да стане. Вадя картата и се легитимирам. Ефектът е нулев. Скалата насреща ми не помръдва.

   - Искам да ви задам само няколко въпроса...

   - Ей, ченге, арестувани ли сме или сме заподозрени, че ще ни разпитваш? – прекъсва ме, пристъпвайки напред, един от мъжете.

   - Мислех да е само приятелски разговор.

   - Не ставай смешен! Какви приятели можем да бъдем с едно ченге?! Изтрепахте стоката ни, сега приятели? Не става! Махай се! Тук е частна собственост! – грабва брадвата, подпряна на бараката, и я стоварва върху един от пъновете, приготвен за казана. Пънът се разделя на две като амеба. 

   - Богомиле, по-полека! – от групата излиза най-възрастният и го дърпа за ръката – Недей! Успокой се! Човекът няма нищо общо с онези.

   - Кой? Този ли няма нищо общо с тях?! И той е от властта, значи е с тях. За какво лежах по затворите навремето, за какво се борих с комунизма?! Да дойдат тези, да влизат в домове ни, да отвличат стоката ни?! Днес са прасетата, утре ще е ракията, вдругиден ще са децата ни!... Не стига това, ами и ни мачкат и с тези рисунки в полето! Но ще дойде Видовден, ще дойде!...

  Мога да си представя какво им е. Да гледат нарисуваните прасета, това е все едно... Все едно всяка нощ някой да закачва въже на портата на къщата на обесения. Нямам повече работа тук. Нищо няма да науча. На тръгване подхвърлям небрежно през рамо:

   - Поне намалете малко огъня! При тази температура паточните масла ще прецакат ракията!

   Усещам смаяните им погледи като стрели в тила си. Е, може и да не варим ракия на жълтите павета, но поне разбираме от технологии.

   Прибирам се в стаичката ми в кметството почти ядосан. Попчалъклиев идва малко след мен. Понаучил е това-онова, но повечето звучи като клюки. Как не, след като се е срещал само с жени в другия стълб на местния социален и културен живот? Разказва ми с подробности как до преди година кметицата е била щастливо омъжена за най-големият бизнесмен в общината - Христо Гелемезов. Негов е свинекомплексът във Вратница, от където е родом и самият той. Строен бил по европрограма, с много пари. По-луксозен от къщите на местните. Говори се, че е толкова модерен, че дори пускат класическа музика на прасетата. Против стрес. Имало и движещи се ленти за фитнес за хайванчетата. Да припкат по тях и да става сланинката им шарена! Гелемезов е и собственик на земеделската арендаторска фирма „Чифлик-96“, обработваща половината земя в общината. Включително и полята с кръговете около Беловище. Имал бил и мандра, но я затворил лани. Изкупувал млякото много евтино, местните се вдигнали на бунт и предпочели или да изколят кравите или сами да си правят сирене. Бивш депутат от 39-ото Народно събрание. Изобщо голяма работа! Дори се бил застъпил политически да не избиват прасетата в общината, но с частичен успех. Тези на дребните производители ги изтрепали, неговите 15000 ги пожалили. Лани изживял кризата на средната възраст и се залюбил с някаква двадесетиняколкогодишна мома. Хлътнал и... До там с брачния съюз Гелемезов – Червенкольова.

   - А бе то и аз от десетина година изживявам кризата на средната възраст, но по-младо от 45-годишна не съм помирисвал. Дали неговото е Криза на средната възръст или Синдром на излишните пари, е друг въпрос. Значи казваш има 15000 прасета? Давай да ги видим, че тук няма нито едно, като изключим нарисуваните! И да видя къде точно минава шосето за Вратница.

   Качваме се на колата и потегляме. По права линия свинекомплексът е на три километра, оттатък дерето, разделящо землищата на Беловище и Вратница. Пряк път няма и за да стигнем до там, заобикаляме през главния път за Русе, после отбиваме към Вратница и навъртаме ей така за нищо има-няма двайсетина километра. Пътьом отбелязвам, че полята навсякъде са ожънати. Колко удобно само онези с житните кръгове да не са!  Мдаа... Картинката започва лека-полека да се изяснява.

   Свинекомплексът е малко преди селото. Модерни халета от термопанели с цели улици между тях. Има повече асфалт, отколкото в Беловище. Има и кокетна офиссграда, отделена от халетата със зелена морава. Тревата видимо не е косена скоро. Прави ми впечатление, че няма охранителни камери. Милиони хвърлени за сгради и бягащи ленти, а спестени няколкостотин лева от камери? Може пък да е защото няма престъпност, както казва Ясенов? Спираме до будката на охраната. Излизаме и ни лъхва миризмата. Колкото и да е модерна кочината, прасето си е прасе. Чува се и приглушено грухтене и квичене откъм постройките. Някакъв байчо със зачервени от сън очи с неохота излиза от будката да ни посрещне. Макар и късен следобед, слънцето още прежуля силно. Казва, че тук са само той и двамата дежурни технолози, които най-вероятно пак играят табла някъде на хладно. На учудването ми, че са толкова малко, отговаря, че всичко е автоматизирано, и хранене, и поене, и чистене, та затова повече не са нужни. На въпроса за собственика, казва, че не знае къде е, но понеже е август, сигурно е на почивка. След всеки отговор става все по-притеснен. Отказвам се да го питам за черния високопроходим автомобил G-класа с бургаска регистрация, паркиран до будката. Може пък да е на технолозите? Махвам на колегата да се качваме в колата. Тръгваме, но на десетина метра давам знак на Копчалъка да спре. Има нещо смущаващо в обстановката наоколо, но не мога да определя какво. Стоим и гледам. Нещо не е наред. Какво, какво?...

   - Коп, я си дай телефона, че моят е стар и не прави хубави снимки!

   Дава ми го. Снимам. Правя и няколкоминутно клипче на халетата, на джипа, на запуснатата морава. С периферното зрение мярвам как охранителят набира някого по мобилния си. Снимам и това. Байчото се смущава и прекъсва разговора.

* * *

    Вечеряме в дома на кметицата. Не ни пуска да ходим на хотел в Русе. Аз не се и дърпам. Имам малко работа наблизо по втори петли. Колегите от Русе ще спят по домовете си в града, аз и Копчалъка – тук. Домакинята е поканила и Соня, да ѝ помага с приготвянето на вечерята. Тераса, асма, щурци, ракийка, домати от градината, кюфтета от фризера, сладки приказки... Какво повече му трябва на едно ченге, изживяващо кризата на средната възраст? Нещо още много малко. Например усещане за страстни карибски нощи. А дали това усещане не се подклажда от босия топъл крак, който пълзи, скрит под масата, към слабините ми? Отсреща Вели с „Е“ пак си пуска боята. Не, ще отложим това за друг път. Миг преди пръстите на този палав крак да смъкнат ципа на панталона ми, ставам и се оттеглям в стаята си. Извинявам се, че ще ставам много рано. Бравата няма ключ. Заклинвам един стол под дръжката на вратата и се пъхам в леглото. В съня си усещам как някой натиска дръжката и иска да влезе. Който или която и да е, няма да успее. Обръщам се на другата страна и отново заспивам под симфонията на щурците.

   В два и половина алармата на телефона ми започва да вибрира. Обличам се и се спускам през отворения прозорец навън. Добре, че стаята ми е на първия етаж. Навън е такава тъмница, че не мога да видя върха на носа си. Луна няма, звездите, макар и милиони, са твърде далече, за да осветят пътя ми. Криво-ляво излизам на улицата. И тук тъмнина. А докато вечеряхме, на улицата светеше като на „Московска“. Все пак е кметската улица. За да е толкова тъмно или са икономии, или?... Саботаж? Съмнението още не се е оформило ясно в съзнанието ми, когато силен удар в тила ми ме поваля на земята. Поне два чифта крака започват яростно да ме ритат. И само един глас повтаря непрекъснато „Мамка ти и кука! Мамка ти и кука!“. Непознат глас. Мъча се да запазя главата си. Последната мисъл, която минава през съзнанието ми, преди да изпадна в блажено безчувствие, е „Не съм ли вече твърде стар, за да се бия?“...

* * *

   Събужда ме равномерното тиктакане на механичен настолен часовник. Звукът резонира в празната ми глава като в пещера. Ехото го понася и го изпраща болезнено до всяка мозъчна клетка. Отварям очи. В стаята съм, чиято врата подпрях със стола. Как ли са ме вкарали тук? Не помня да съм го махал.

    - Митко, Митко! Инспектор Крумов се събуди!

  Гласът е на Соня, секретарката. А кой е този Митко?! Вратата се отваря и влиза Копчалъка. А-а, да! Димитър Попчалъклиев! Дори бях забравил малкото му име. Соня се изнизва навън.

   - Как си, шефе? – младокът е сериозен.

   - Счупено май нямам. Дай едно огледало и ще ти кажа за останалото!

   - Не е за огледало. И как можа да не кажеш какво си намислил?!

   - Ти картата на бюрото ми в кметството не я ли видя? Не се ли досети?

   - Видях я. Ама...

   - Карай! Има какво още да учиш. Поне свали ли Сончето? – сменям изневиделица темата.

   - Какво?... – прави се, че не разбира.

   - Това нежно „Митко“ ми говори за по-сладко прекарана нощ, отколкото я прекара моя милост.

   - Да приемем, че е било извън работно време и че се води личен живот.

   - Да приемем! Има ли произшествия?

   - Има. Първо нова картина, нарисувана с нова техника.

   Подава ми телефона си със снимки, правени от въздуха, и отблизо. Върху стърнището е изрисувано симпатично прасе, но този път само контурите на фигурата му. Рисувано е, като върху стърнището са изгорени ивици с ширина 45 см. Копчалъка е снимал ролетка до обгореното.

   - Има и друго. Около пет сутринта е пламнал свинекомплексът във Вратница.

   - Ти да видиш!

   - Събуди ни биенето на камбаната в съседното село. Излязохме да гледаме пламъците. Тогава те и открихме. Гледката беше батална. Огън до небето. Вятърът носеше писъците на прасетата чак до тук...

   Не го слушам. Мозъкът ми работи трескаво. Sollicitans attendentes! Това трябва да е! Или казано на чист български език – кьорфишек! Отвличане на вниманието с нарисуваните прасета и... пожар! Кой? Надигам се от леглото.

   - Подай ми панталона!

   - Шефе, зле си! Няма да позволя да мърдаш никъде! Имаш кръвонасядания по главата. Сигурно и комоцио.

   - Като деца им викахме цицини и ни нямаше нищо от тях. А комоциото...

   Затварям очи, клякам няколко пъти, докато размахвам ръце встрани, после пипам върха на носа си със затворени очи. Право в десетката!

   - Това човек с комоцио не го може! Давай да вървим да търсим истинските прасета, че от нарисувани ми писна! Може и да сме кучета, но няма да търпя прасетата да тъпчат овцете!

   - Шефе, какви са тези приказки? Да мръднем до Русе за скенер все пак?

   - Коп, ти за Пинк Флойд не си ли чувал?... Не си. За Оруел да не питам.

   - Шефе, има и още нещо – прави дълга пауза - Калин, селският идиот, е изчезнал. Негова съседка е чула крясъците му към четири сутринта. Крещял е „Чумата се лекува с огън, чумата се лекува с огън”. После е чула скърцане на гуми на потеглящ автомобил... На сутринта баща му обяви, че не го открива.

   - Не Калин, ти си идиотът! С това трябваше да започнеш! Пали колата!

* * *

   Нищо не действа така добре на мотивацията, както един хубав малък бой. А вече в каква посока ще тръгне мотивацията, нагоре или надолу, това зависи от характера и ината на бития. Нахъсан съм. От боя, от пожара, и най-вече от отвличането на Калата. Няма съмнение, че е отвлечен. Неудобен свидетел на неточното място, в неточното време. Търся телефона си. Няма го.

   - Когато те намерихме отвън, проверих джобовете ти. Револверът, документите си бяха у теб. Телефон нямаше. Взели са го.

   - Моята стара бракма? За какво им е? Ха! Сещам се защо! Дай ми твоя! И отвори багажника на колата преди това!

   Вадя от куфара с „Бързата помощ” на Надка проследяващото устройство, мятам се в Поршето и потегляме. Включвам устройството. Копчалъка ме гледа с недоумение.

   - Имах нещо като предчуствие... Подарих на момчето полицейска шапка, и пъхнах миниизлъчвател в кокардата. Обхватът е малък, но все си мисля, че е откаран в посока Вратница. Карай натам! Вчера спомена за някаква бивша мандра? Дано само шапката да е у него!...

   Докато летим към съседното село, звъня на комисаря. Докладвам му новата обстановка, този път с две истински углавни престъпления.  Искам от него няколко справки от Митниците и от Агенцията по въздухоплаване. Искам и да командирова спешно буса-лаборатория на Техническия отдел. Искам и нашия патоанатом на терен. Искам ги до обяд. Не, че нямам доверие на русенци, но предпочитам нашия си екип.

   - Патоанатом? Има ли... труп? – пита тревожно комисарят - Нали каза само „отвлечен”?

   - Трупове да искаш! Ще има, и то много! Важното е, че няма да има революция! Нали затова дойдохме!

   Казвам го, точно когато минаваме покрай поста преди Беловище. Освен полицаите, няма пукнат човек. Затварям, оставяйки го да хапе мустак в недоумение. Звъня и на Надка.

   - След малко комисарят ще ти се обади. Вземаш Мишо, буса и пристигате по най-бързия начин тук! Пращам ти един клип. Докато пътувате, искам да изследваш филмчето. Искам всичко за записаното на него - за джипа, за сградата, даже и за тревата в ливадата! Ако има нещо, звъниш на този номер! На Попчалъклиев е. Моят го откраднаха.

   Пращам клипчето от предния ден. Добре, че го снимах с телефона на колегата! Междувременно се появява сигнал на проследяващия приемник. На главния път за Русе сме. Сигналът не идва от дясно откъм Вратница, а от ляво. Свиваме по първия срещнат коларски път. С този нисък автомобил е цяло събитие, че успяваме да се движим. Не след дълго сигналът се увеличава и изоставяме Поршето. Тръгваме пеша към горичката на хълма, на триста метра пред нас. Влизаме в нея и тогава виждам постройката. Стара дъсчена вила, или по-скоро барака на един етаж. Малка полянка пред нея, с черния високопроходим автомобил от вчера. Подозренията ми се потвърждават. Има много общо между кръговете в житата и прасетата във Вратница! Изключвам звука на телефона. Разделяме се Копчалъка. Аз минавам отпред, той отзад. Аркусът е в ръката ми. Проверявам патроните в барабана. Промъквам се тихо, но все пак се надявам след дългата нощ онези да спят непробудно. Дали защото ме ритаха два чифта крака, но си мисля, че са двама. Не се усеща никакво движение. Пред вратата съм. Прозорците са запердени. Тишина. Иззад къщата се появявя Копчалъка. Дава ми знак, че отзад и отстрани няма врати и прозорци. Още по-добре! Пускам го да мине пръв. В по-добра форма от мен е. Рита вратата със силен шут и нахълтва вътре. Следвам го по петите. Попадаме в голяма стая, дневна и кухня в едно. Надясно мярвам две ъглови легла, със спящи хора върху тях. Копчалъка се заема с единия, аз с другия. Докато се усетят, им закопчаваме белезниците. Тогава виждам вратата вляво. С два скока съм до нея. Нахълтвам. Малка стаичка, нещо като склад или килер. От пода със завързани ръце и лепенка на устата уплашено ме гледа Калата. Жив! Шапката я няма на главата му. Едното му око е полузатворено от голяма аркада. Развързвам го и го успокоявам. Копчалъка носи телефона ми. Намерил го у единия от онези. Едва ли има карта и батерия. Колегата звъни на Ясенов и иска помощ – линейка, униформени, следовател. Дава координатите ни. Чувам как онзи казва, че ще направи каквото може. Ето затова не исках да го чувам!

   Пристигат сравнително бързо. Вече съм успял да науча от Калата как е видял НЛО да пръска с пламък стърнището на онази нива. Изпаднал е в паника и се е разкрещял. За после не помни нищо. Свестил се е чак тук, бит и завързан. Питам го къде е полицейската шапка. Вади я от пазвата си усмихнат. Вземам я и му я нахлупвам на главата. Скришом махам проследяващото устройство.

   - Пази я! Тя те спаси!

   Качваме го на линейката, а закопчаните при униформените в Опела. И двете коли отпрашват за Русе. В бараката остава Добрев с още един цивилен и започват да събират следствен материал. Оставяме ги и тръгваме с Копчалъка към Вратница.

* * *

   Пред изгорелия свинекомплекс се е събрало цялото село, плюс сеирджии от други села. Тук трябва да са и онези с плакатите от поста към Беловище. Пожарникари събират маркучите си. От вчерашните сгради не е останало нищо, освен изкривените железа на покривната конструкция и ламарините по земята. Само офиссградата встрани е непокътната. Виждам Ясенов, изпотен и мръсен, да обикаля и да разпорежда на униформените. Кимва ми, но не идва да ме поздрави. Не ми и трябва. Давам нареждане на Копчалъка да обиколи селяните и да намери работещи в свинекомплекса. Искам да поговоря с тях. След той малко се връща унил.

   - Няма такива, шефе. Гелемезов е уволнил всички местни без никакво предупреждение и без обяснения още през май. Докарал някакви роми от Бургаско да се грижат за прасетата. Изплатил по две заплати на тукашните и до там. Оставил е само трима негови братовчеди и един съсед за охрана на халето. Били са на смени – дневна, нощна, два дни почивка. Съседът е бил тази нощ. Пожарникарите го намерили бит и завързан. Маскирани нападатели, не ги е видял. Класика!

   Ха! Второто асо! Първото бяха онези бургаски батки. Това обяснява абсолютно всичко! Какво каза Калин – фаровете са били две-три нощи, после почивка. Връзва се с нощните смените на братовчедите и съседа! Пазели са си го за пребиването! Този не знае нищо, онези ще мълчат по братовчедски.

   Третото асо идва под формата на телефонно обаждане. Надка е. Колегата ми подава апарата.

   - Круме, открих нещо интересно във фонограмата на клипчето...

   - Е? Хайде, Надке, не ме изнервяй с излишен съспенс, ами казвай!

   - Грухтенето и квиченето са на запис. Трийсетсекунден запис, повтарящ се непрекъснато. Клипчето ти е минута и четиридесет секунди. Затова и го хванах.

   - Златна си, Надке! Ще те разцелувам!... Но само толкова и то служебно.

   Значи това е нещото, което вчера ме смущаваше! Ухото го е усетило, но аз не. Влизам зад преграждащите ленти. Отивам до пожарникарите. Намирам старшият – инспектор Желязков. Легитимирам се.

   - Как е вътре?

   - Хиляди задушени и изгорели прасета. Не питайте! А как пищяха...

   - Някакви първоначална версия за причините на пожара?

   - Палеж. Халетата са лумнали едновременно. А и охраната.

   - Не е ли имало пожарогасителна инсталация?

   - Не. Навремето, когато са строени халетата, изискването на закона беше само за халета над петстотин квадратни метра. Затова тук са толкова много халета, за да са под този максимум и да не се прави такава инсталация.

   - Ясно. Значи ще има разследване за причинителя на пожара?

   - Разбира се. Но не очаквайте чудеса! Следите са прикрити, а и от колегите научавам, че много хора са имали зъб на собственика. Ще бъде цяло чудо да открием извършителите.

   - Понякога се случват и чудеса... Бил сте тук, когато прасетата са пищели, нали? Я, кажете кога спряха да пищят?

   - Когато покривите започнаха да се сгромолясват един по един.

   - Да, но стенните панели са били пълни с полистирен. Не отделя ли задушлив газ? Би трябвало прасетата да са отлетели в по-добрия свят много по-рано. Или греша?

   - Не... – замисля се – Изобщо не грешите. Убягнало ми е. Имахме толкова много работа по гасенето. А и адреналинът... Тогава откъде бяха писъците?...

   Пожелавам му лека работа и отивам при Ясенов. Колкото и да ни е неприятно и на двамата, имаме да вършим обща работа. Разказвам му за подозренията си. Искам съдействие за влизане в офиссградата и обиск. Пак се оправдава с липса на прокурорска заповед. Натъртвам му, че това е местопрестъпление и както се разхождаме тук, така може да влезем и в офисите, нищо, че не са изгорели. Колебае се. Подавам му телефона си.

   - Номер две в бързото набиране е номерът на Главния секретар в Министерството. Не питай кой е номер три! Искаш ли да го чуеш по въпроса? Или да звъня на Вътрешния отдел за възпрепятстване на разследването?

   Естествено, че блъфирам. И без това телефонът ми няма карта. Ясенов дава разрешение да влезем в офиссградата. Благодаря. Макар и да съм Старши инспектор, а той Инспектор Първа степен, местопрестъплението си е негово. Намираме поемни лица от навалицата. Всичко е по закон. Влизаме. Бързо намирам това, което търся. Акуратна месингова табела на вратата на помещението ми помага. „Радиозала”. Чак пък зала! Миниатюрна стая с компютър с музикални файлове. За прасетата! Истина било! Включен е. Дори някакъв непрекъснато повтарящ се файл възпроизвежда звук в момента. Пускам колегите да снемат отпечатъци. После прехвърлям звука от тонколоните на изгорелите халета към тонколоните, вградени в монитора. Разнася се жалостиво квичене на стотици прасета. Записът, трогнал пожарникари и селяни! Кое асо трябва да е това? Вече не ги броя. Ясенов ме гледа недоумяващо. Няма да му казвам. Нека сам да се сети имало ли е живи прасета вътре по време на пожара. Защо иначе ще е това озвучаване?

   Два часа и половина по-късно патоанатомът доктор Христов потвърждава  това, което вече знам – прасетата са били мъртви. Нещо повече - полевият тест показва, че изследваното животно е мъртво повече от седмица. Патогенните процеси са в напреднала фаза. В дробовете му има следи от сапун. Пяна. Изнасят на покрити носилки две прасета и ги качват в линейка. Множеството се отдръпва уплашено. Мислят си, че са хора. Слава Богу, не са! Трябват ни пълни изследвания в Патоанатомията в Русе за доказателство. Две от умъртвените насилствено прасета из околността. Умъртвени с пяна и погребани. Погребани и изровени. Изровени, за да заместят живите. Живите, които са извозени и продадени някъде. Това е гледал Калата през нощите на последните две седмици. Фаровете на камионите, извозващи живи прасета, и други камиони носещи мъртви прасета. Затова и местният персонал е предварително уволнен. Мащабно престъпление, подготвяно от месеци! Колко удодобно – прибираш парите от прасетата, прибираш и парите от застраховката на прасетата. Че и от застраховката на сградите. Да, ама ядец! Организаторът не е подозирал, че инспектор Крумов ще разследва случая! Липсва ми само едно последно доказателство за старателно подготвяното престъпление. Скоро получавам и него.

   Комисарят звъни и потвърждава очакванията ми. През зимата Гелемезов е получил разрешение от Агенцията по въздухоплаване за ползване на голям дрон за селскостопански цели. От Агенция Митници са потвърдили вноса на същия. Внесен е на името „Чифлик-96”. Дрон, можещ да лети и на ръчен режим, и на компютърен. Малка картинка на прасе, няколко бутона на клавиатурата и готово – дронът лети на петнадесет сантиметра височина и рисува същата фигура, само че сто пъти по-голяма. Достатъчна е само някаква заглаждаща плоскост отдолу. Или монтирани пръскачки. Средните дюзи пръскат нафта, страничните – вода, която не позволяват на огъня да се разпростре. Абдалите нека си мислят, че са извънземните! А онези, останали без прасета, нека се бунтуват и да налитат на бой! Колко удобно! После ще бъдат обвинени, че те са запалили Голямата кочина. Класическа форма на отвличане на вниманието в погрешна посока за целите на престъплението. Но не на мен тия! Обяснявам всичко това Комисаря. Сумти и хапе мустак. Накрая все пак му се откъсва едно:

   - Браво, Крумов! Добра работа!

   С половин уста. Иначе с цяла уста нарежда:

   - Утре чакам доклада на бюрото си!

   Правя се, че не го чувам. Само питам:

   - Ще издадете ли Европейска заповед за задържането на Гелемезов? Не вярвам да е в България. Ръководил е операцията отвън. Той е мозъкът на престъплението. Мотивът е финансов и изцяло в негов интерес.

   - Ще видим. Не аз вземам тези решения. Освен това ще се окаже, че нямаме преки доказателства срещу него. Нали?

   - Да, нямаме. Само косвени. Мутрите, които заловихме не са го виждали и познавали. Получавали са инструкции от шефа си – друга бургаска мутра. Той едва ли ще пропее... Братовчедите също, а те може и изобщо да не са били в час. Просто охрана.

   - Ето, виждаш ли?

   Комисарят затваря. Блъскам главата си в един бетонен стълб, бесен от яд. Прасето ще остане на свобода! И за какво беше всичко?!... Ами ако?... Шансът е минимален. Викам на Копчалъка да тръгваме. Вземаме с нас и Надка с един от нейните уреди. Отиваме в кметството в Беловище. Моля се да не съм сгрешил в преценката си.

   Червенкольова ни посреща усмихнато.

   - Вели, идвам да си събера партакешите от стаичката и да се сбогуваме.

   „Вели”! Никога не съм я наричал така, но го правя само заради Надка. Възползване от ситуацията. И аз да изкяря нещо! Нека Надка не си мисли, че щом ме е вкарала в леглото си, значи съм неин! Боята тръгва по лицето на кметицата. Хвърлям поглед към Надка. Нейното е два пъти по-червено. Бинго!

   - Ела с мен да ти покажа нещо, Вели!

   Бързаме към малката стая. Надка ни следва с неохота. Там, обаче с ожесточено желание вади уреда за търсене. За секунди намира бръмбара. Колко прозаично - в плафониерата на тавана! Втори не открива.

   - Вели!... Ти си ме подслушвала?! Не може да бъде! А аз така се зарадвах на тази толкова чиста стая! И ти се доверих! Вели, Вели!...

   Думите ми звучат като реплики от самодейна пиеса, но имат ефект. Червенкольова скрива очите си и се срива на земята. Свестяваме ме я криво-ляво. Карам я да разкаже всичко. Признава си, че е шпионирала за бившия си съпруг. Била е финансова зависима от него. Кметуването е до време. Имала била предчувствие, че това ще е последният ѝ мандат. И затова. От вчера Христо ѝ е звънял няколко пъти. Следвала е неговите инструкции. И за бръмбара, и за поканата за гостуване. Тя му е казала за това, че Калин се е возил при мен и че вероятно ми е разказал неща, които не е трябвало да знам. Копчалъка записва всичко на телефона. Обвинявам я за съучастие в три престъпления – отвличане, подпалвачество, възпрепятстване на следствието. Прочитам ѝ правата. Наясно е, че щом Гелемезов го няма, тя ще опере пешкира. Съгласява се да съдейства. Веднага я карам съкратено, но собственоръчно да напише показания. Викаме и свидетели за всеки случай. Нека този път Комисаря да каже, че нямаме доказателства срещу Гелемезов! Отбелязвам, че за всеки случай ще трябва да искаме от мобилния оператор разпечатка за разговорите ѝ. Това мога да направя и в София.

   Давам на Попчалъклиев няколко минути да се сбогува със Соня. Аз излизам навън. Пред кметството някакъв възрастен мъж се хвърля и се мъчи да целуне ръката ми. Дърпам се. Разпознавам Богомил, онзи от селския казан, който размахваше брадва. Изглежда остарял с десет години от вчера! Оказва се, че е бащата на Калин. Плаче. Не знае как да ми благодари, че съм спасил сина му. Съжалява за вчера. Разказва ми, че когато бил на седем, Калин е станал свидетел как майка му влиза в горящата им къща да спаси сестричката му. Там си останали и двете. Богомил бил на гурбет в чужбина. Калин превъртял и от тогава види ли огън, започва да буйства. Прегръщам бащата. Казвам му, че Калата е добро момче и че трябва да го пази. Обещава.

   Срещата с Богомил ми напомня, че имам борч. Махам към полицая Цветомир да се приближи. В сянката на големия чинар отсреща е. Подавам му едра банкнота. Категорично отказва да я вземе. Горд е, че неговата фуражка е спасила Калин и е разплела цялото престъпление. Разчуло се е значи. 

   Нямаме повече работа тук. Поглеждам часовника си. След две минути ще станат точно 24 часа, откакто пристигнахме на този площад. Дали е най-дългото денонощие в живота ми? Кой знае? Денонощието на истинското ченге е имагинерна величина. Трудно е да се сравнява с каквото и да било. Дори и с друго денонощие на същото ченге.

   Вече в колата Копчалъка проговаря:

   - Шефе, едно не разбрах. Гелемезов е уволнил персонала през май. А за масово избиване на прасета заради чумата, се заговори едва в края на юни. Знаел ли е какво ще се случи, и ако е знаел, от къде?!

   Усмихвам се. Харесвам това момче! Може и да не е чувал за Оруел и „Животните” на Пинк Флойд, но знае кои са правилните въпроси! Ще стане добро ченге от него!

* * *

07 септември 2019