Срещнали се Доброто и Злото на една красива поляна. Отстрани имало красива елхова гора и ручей, който заедно с птичите песни огласял околността. Доброто било цялото в бяла премяна, с чудна коса и красиви очи, с чисто, искрено лице. Злото излъчвало черно-сиви нюанси от своята пелена, покриваща снажното му тяло, с чорлава коса и изцъклени очи, излъчващи злоба и завист. Доброто поздравило Злото. Дори и за миг не се подвоумило да го подмине. Злото с голяма неохота се спряло да приказва с Доброто.

-         Защо ме поздравяваш? - казало Злото.

-         Защото и ти си живо. - отговорило Доброто.

-         Но аз съществувам и хората не ме харесват, поне повечето от тях...

-         Ти си приятел на отчаяните хора, които нямат цел и посока в живота , на тези, които са загубили себе си по пътя в търсене на личното щастие.

-         Аз харесвам хората и искам те да бъдат мои приятели. - отговорило Злото.

-         Ще намериш приятели тогава, когато станеш като мен - щедро, мило и излъчващо топлина и красота.

-         Ще помисля. - обещало Злото и продължило пътя си.

Така и до ден днешен Злото мисли и премисля какво да прави със своя избор, но Доброто не забравя техния разговор и винаги му напомня.