7.12.2017 г., 12:44 ч.

Кръвопускане - 6 

  Проза » Разкази
503 3 2
20 мин за четене

     Очакванията на журналистката не се оправдаха. Тя се надяваше, че бързо ще си намери друга работа. Имаше добро образование, владееше и английски език. Това, че телефонът ѝ изведнъж замлъкна, го отдаваше на злите слухове, които са тръгнали като мрачен облак след мълвата за уволнението. Те те преследват, тези облаци, но винаги се вдигат накрая. Не може да вървят винаги след теб. Нали бурята отшумя?

     Така си мислеше.

     Но все пак времето минаваше. Обмисляше какви ли не варианти – да се обади на този или на онзи; да звънне на една своя приятелка в радиото. А тя защо не се обажда? Не може да не е чула за скандала в телевизията и за уволнението. Щом не я търси, значи не иска да говори с нея. Имаше още двама-трима, които можеше да помоли за съдействие. Беше съгласна и на временен ангажимент – някакъв медиен проект или нещо такова. Но винаги преди да посегне към телефона да набере номера, започваше да обмисля какво точно да каже, как да прикрие гордостта си, с какви думи да опише неспособността си да намери работа. Та тя беше журналист с опит – изобщо не ѝ отиваше да се моли. Навсякъде тръбяха, че имало недостиг на работна ръка, защото младите бягали в чужбина, а тези, които незнайно защо оставали да се трудят в страната, ги мързяло. Нея не я мързи.

     Съпругът ѝ се възстановяваше бавно. Пиеше лекарствата, посещаваше редовно прегледите. Но той скоро нямаше да бъде работоспособен. Усещаше го по начина, по който ставаше и лягаше, по хъркането на сърдечната му клапа. И гласът му се промени – говореше като болен от ангина.

     Една вечер у тях звънна домашният телефон. Тя вдигна. Чу непознат мъжки глас.

     – Прочетох обявата ви в сайта за работа. – Изтръпна. Съпругът ѝ беше до нея и въпреки любимата му небрежност, слушаше всичко. – Вие коя сте?

     Гласът звучеше като на човек, употребил много алкохол.

     – Кой се обажда?

     – Има ли значение? Предлагам ти бизнес.

     Какво да отговори? Тя наистина беше пуснала обява в един сайт. Описа накратко, че знае чужд език и че разбира от медии и пиар. Нищо повече. Не се беше предлагала по някакъв друг начин – начин, който да предполага или предизвиква обаждане по никое време. Беше към девет вечерта.

     – Слушам ви, господине. – Престори се на спокойна.

     – Щом знаеш чужди езици и си медийна, ще се оправиш и с гръцкия. Гръцки знаеш ли? – Онзи отсреща си сръбваше от чашата, докато разговаряше. Чуваше се примляскването на устата му.

     – Не, не владея гръцки език.

     – Това е жалко. Но не е фатално. Ще изнасям дървесина за Гърция. На юг от България, сещаш ли се? Обаче гърците не обичат трупите да са необелени. Лигльовци са комшиите, това е истината. Толкова пари свиха от Европейския съюз, а още са скръндзи. Нищо, де. Първо трябва да обеля трупите. Ти ще говориш с тях и ще ги убедиш в нещо.

     – В какво трябва да ги убеждавам?

     – Ще ти обясня в офиса. Няма нищо страшно. Биснесът е надиграване, нали знаеш? Трупите трябва да бъдат изнесени като стара дървесина. Изсъхнала. Ама няма да е съвсем стара. Хи-хи! И няма да е суха. Та затова ти се обаждам. Ще дойдеш ли утре... за интервю? Така да се каже.

     – Съжалявам – отговори. – Имате грешка.

     Затвори и пребледня. Какво да обясни на съпруга си?

     – Кой беше? – попита болният. Лежеше на кушетката си и гледаше телевизия.

     – Грешка. Търсят човек за износ на дървесина. Или нещо такова.

     Беше дала домашния телефон, защото мобилният ѝ вече беше изключен. Не беше платила последната сметка. Чакаше отговор от фирма за бързи кредити. Почти обещаха, че ще ѝ дадат заем, имаше чисто кредитно досие. Вземе ли парите, ще включи веднага мобилния. Това беше важно. Не само защото не искаше съпругът ѝ да се досети, че пуска обяви за работа като някаква студентка, а... за друго. Той. Адвокатът. Той можеше да се обади.

     А тя не искаше да го безпокои. Вероятно не му беше само тя на главата. Адвокатите имат много работа – виждала ги беше с очите си как винаги са заети с вещо, носят дебели и изпокъсани в краищата папки в ръцете си, физиономиите им – начумерени, походките – забързани, размятат насам-натам скъпи костюми, луксозни часовници, ефектни колани. Нейният адвокат не беше точно такъв. Запознаха се при обстоятелства, които не ѝ позволиха да го почувства важен и надут. Но може би беше такъв? Не го познваваше достатъчно. Хрумна ѝ да му поиска заем и тази мисъл така накърни гордостта ѝ, че чак я досрамя. Срамуваше се и че мисли за него като за мъж. Непрекъснато си представяше това и онова. Ръката му. Спокойният му говор. Нежната му естествена усмивка. Спокойното му самочувствие. Увереността, която излъчваше. И премерената мъдрост. Какъв сладък беше с това кимоно! И с подпетените обувки. А сега той работеше за нея! Сам ѝ го предложи. Никой друг не го е правил. Значи е преценил, че тя заслужава това. Че в нея има нещо повече от обикновен клиент, който е уволнен неправомерно. И след като му даде пълномощно, не ѝ се обаждаше съвсем умишлено, за да се досети сама, че одобрява гордостта ѝ. И не жалае да я вижда смирена, унижена и нещастна. Той беше събрал повече знания за живота, отколкото възрастта му предполагаше. Личеше си, че годините му не са чак толкова много повече от нейните. Дано да е бил щастлив, докато е трупал тези знания. Нали казват, че който трупа знания, трупа мъка. Това е вярно. А дали му беше мъчно за нея? Дали пък само не я съжалява? Любовта и съжалението се преплитат, често имат еднакви хормони и човек може да сбърка едното с другото. Не искаше да е съжаление. Мразеше да я съжаляват. Имаше нужда от друго. Желаеше да е друго.

 

     Работата в офиса вървеше като по часовник. Вече бяха събрали достатъчно материали и доказателства. Нещата се оказаха по-дебели и сложни, отколкото адвокататът допускаше. Но това бе хубаво. Случаят щеше да стане сензация. Докопаха се до тайните технологии на информационното затъмнение, което изкривяваше действителността в угода на хората с власт. Публична информация с важно значение за обществото беше представена като махленски проблем и след това заменена с по-пикантна, ефектна, но безлична новина. Не един, а няколко тежки проблема, касаещи много хора, стояха зад прикриването на тази истина. Предаването в телевизията беше закрито под натиск. Отъде беше дошъл този натиск, от кого точно и с каква цел – това щеше да се радзбере в хода на съдебната проверка. Просто вече беше време, да. Време да влязат в съда. 

     – Ще станем богати! – ръкопляскаше съдружникът му и танцуваше танц, забравен от времето, когато днешният „Клуб 33“ в Студентския град денем беше стол, а вечер – дискотека; вечеряха в стола, наричан хранилка, точно в седем и понякога, в редките случаи, когато имаха по някой свободен лев, се отбиваха към десет на същото място, за да видят дали има новини в красивото меню на забавата. – Ще станем известни!

     – Е, и двете заедно бива ли? – успокояваше го неговият състудент и пристъпяше екзотично, акомпанирайки в ритъма на нечуваната от никого музика, която бумтеше само в главите на двамата. – Хем богати, хем известни. Едното може да изяде другото!

     Секретарката неволно видя всичко, изхили се и тихо притвори вратата: очевидно това беше древен танц на предците, създали правото. Тя знаеше, че юристите са луди хора.

     По едно време белите косми на кръводарителя се развяха повече от обичайното и той реши да ги приглади. Застана мирно. Огледа се и изчака споменът да отшуми заедно с мистичните звуци от младостта му.

      – Чакай малко! – рече. – Чакай! – Оня още танцваше. – Колега! Ама ние не сме бедни! Вече не сме. Това беше преди трийсет години. Сега младите ходят на чалготеки и сигурно не рипат като нас... Като одъртели нестинарки. А?

     Приятелят му поспря. Огледа се и като разбра, че лупането в главата му не спира, каза:

     – Значи ще станем още по-богати – продължи да тресе тялото си. – И още по-известни! Какво от това, че танцуваме? Не чуваш ли музиката? Клиентите ще висят на опашка пред кантората ни като смъртници при Свети Петър... А ключовете ще бъдат у нас! У нас е ключът на Райската барака! Дяволът ще ни завиди и ще иска извънсъдебно споразумение, за да запази част от бизнеса си...

     В офиса цареше радост от завръщането на адвоката. Коледните и новогодишните празници минаха скромно, украсата на кабинетите беше повече от символична, защото никой не искаше да изглежда така, че това е дом. А беше. По-младите адвокати се чувстваха горди да бъдат част от това общество, в което правото имаше почти жива прилика със справедливостта. И какво като деловодителките в съда ги наричаха кучета или пехотинци? Какво като отказваха да им дадат понякога входящ номер? Всички знаеха коя кантора представляват. И ги гледаха завистливо. А те се чувстваха пълноценни. Трупаха опит. Трупаха знания.

     Точно това оживление завари съпругата на адвоката, когато влезе неохотно през централния вход. Прибра картата, с която се чекира, кимна на секратарката на входа; тя стана, за да извика асансьора, сякаш дамата не можеше сама да натисне копчето. Всички се страхуваха от тази жена. И никой не знаеше точната причина за това.

     – Не те очаквах – призна мъжът ѝ, малко пораздърпан след танца, който беше приключил преди малко. Не беше танцувал така двайсетина години. А без музика – никога. – Има ли повод? Или просто искаш да ме видиш? По това време на деня!

     Тя седна на кожения фотьойл до ниската масичка в ъгъла на кабинета му. Тук беше неуютно. Мъжът ѝ никога не се научи да подбира качествен персонал. Книги, книги... Една ваза със сухи цветя. Кой използва сухи цветя? При това сложени до лавиците на списания, по-сухи от папируси? И щорите имаха нужда от почистване.

     – Защо не проветриш малко?

     Той разтвори широко почти всички прозорци. Влезе студен и мръсен въздух.

     Жена му рядко го посещаваше тук. Стана му любопитно и дори малко притеснено. Снощи вечеряха вкъщи, бяха заедно до късно. Гледаха някакъв сериал. Всъщност – тя го гледаше, той четеше. Но това беше обичайно. Погледна часовника си – беше единайсет преди обяд. Значи трябва да е станало нещо между осем и двайсет и пет и единайсет. Щом не му е казала вчера на вечеря.

     – Може да изгасиш изкуственото осветление. – Съпругата му искаше кабинетът да изглежда другояче. Даде си сметка обаче, че прекалява с вмешателството. Загърна се с късото бяло кожено яке, за да подскаже, че вече е достатъчно хладно.

     Мъжът разбра и затвори прозорците.

     – Забравих снощи да ти кажа – зпочна тя, придавайки се най-незаинтересован вид, – че искам да замина за два-три дни. С една приятелка. Полетът ни е днес следобед.

     Било стара уговорка. Да видят колежка в Амстердам. Стари дружки са, а тя сега е болна, не казва от какво. Притесняват се. Може да е нещо опасно. Или дори фатално – да не дава Господ! Пък и...какво да прави в града? Тук е скучно през зимата.

     – Нали нямаш нищо против? – приключи.

     – Не, разбира се. – Предпочиташе да ѝ вярва. – И дойде, за да ми го кажеш лично, а не по телефона?

     – Почувствах се гузна, че не ти съобщих снощи. Помислих си, че може да се ядосаш, че те пренебрегвам. Все пак ще отсъствам от страната. Не става по телефона.

     – Благодаря, поласкан съм. – Доближи се и я погали. Косата ѝ беше мека. – Държиш се малко официално.

     – Ами защото дойдох тук, в офиса. Нищо, само минах, за да те видя. А, да – добре че се сетих! Пак по този повод щях да забравя да ти кажа, че може да ти се обади един прокурор. Той е познат на моята приятелка, с която ще пътувам.

     – Прокурор ли? По какъв повод? – седна на бюрото си и зае делова поза. Намръщи се.

     – Нямам никаква представа. Ако искаш, не се срещай с него. Клюкарехме мъжете – всички мъже на този свят! – в артистичното ателие (знаеш го, онова с грозните статуи... не се ли го спомняш?), когато очевидно съм се изтървала, че си адвокат. Нейният познат, на приятелката ми (мисля, че си я виждал – онази, русата), се появи ни в клин, ни в ръкав по някое време в компанията ни и пожела непременно да се запознае с теб. Било важно. За него. Едва ли не – щял да се почувства поласкан. Ако между мъже може да се употребява такава дума.

     Той я погледна, дръпвайки главата си назад и после надолу, сякаш да я види по-отдалече. Мулатка. С бяло кожено яке, което стигаше едва до кръста ѝ. Кестенява коса. Умерен грим. Високи токчета.

     – Искаш ли да те изпратя до летището? – попита я след огледа.

     – Не. Приятелката ми ще ме вземе.

     Изпъна пръстите си и заби леко нокти в кожената мебел. Ето! Пак го направи! Не ѝ отговори, дори не даде знак как ще постъпи. Умееше да я държи в напрежение, сакаш усещаше, че лъже. Какъв беше този животински нюх? Не каза, че ще се срещне с прокурора. Не спомена дори, че ще го изслуша по телефона. Но и не отказа. Просто смени темата.

     – Понеже русалката ще ме попита – отпусна ръцете си и разходи погледа си наоколо театрално и ефирно, докато се оправяше да тръгне, – ще проведеш ли среща с този... прокурор? Той ще те потърси в тук, офиса.

     – Да. Вероятно да.

     Уф! Слава Богу! Повече никога нямаше да прави това! Усети, че мъжът ѝ се съмнява в нещо. Струва ли си да накърнява доверието помежду им за услуги, които не е длъжна да прави? Колко е добра, колко е наивна! В крайна сметка връзките ѝ не са повод да руши семейството си. Проклет да си, гологлавецо! Един ден ще ти го върна!

     Целуна го шумно и продължително, за да подразни за всеки случай секретарката му и отпраши. Добре ѝ хрумна да се махне за известно време. Имаше нужда да промени обстановката, да се скатае. Нидерландия е подходящо място, нали е почти под морското равнище. А и в офиса съпругът ѝ нямаше да задава излишни въпроси. Там той винаги беше зает. Да, хитро го измисли. Завари го неподготвен. Получи се.

 

     Точно в два следобед секретарката му го свърза.

     – Добър ден! – представи се прокурорът по име, без да посочва длъжността си. – Бих искал да се срещнем, ако е удобно.

     – Кажете първо по какъв въпрос. – Адвокатът предусещаше неприятностите. Опитът му подсказваше, че лошото винаги идва наивно и дори добронамерено.

     – Ще ви уведомя, как иначе? Какво ще кажете в синьото кафене срещу Съдебната палата? Примерно след час?

     – Нищо няма да кажа.

     – Не ви ли доложиха за мен?

     „Доложиха?“

     – Хм... доложиха ми. Но няма да се срещнем там. Ще ви чакам в офиса си точно в три часа. След час. Не закъснявайте. Моля.

     Да, тази среща не вещаеше нищо добро.

 

     Сервитьорът в бара със сламките не знаеше, че винаги имаше две очи, които го наблюдават. Съдържателят беше шишкав човек със съмнително минало и още по-обезкуражаващо бъдеще: той вероятно скоро щеше да умре от тлъстината си.

     Тези две очи внимателно проследиха срещата на прокурора с келнера-гей. Те говориха дълго, но на пресекулки – момчето изпълняваше задълженията си и ставаше винаги, когато идваха нови клиенти, за да ги обслужи. Беше добросъвестен служител.

     – Той не ми плати сметката си – оплака се, когато се върна при барплота и видя дебеланкото. – Това се случва за първи път.

     – Защото този образ идва за първи път. Вероятно затова. Нали?

     Малките очички на бармана гледаха злобно, пълни с кръв. Той обичаше да пие. Предимно червено вино.

     – Прости ми, ще го потърся, ако трябва цялата земя ще изровя, за да го намеря и да си плати сметката! Той хукна внезапно. Някой му се обади по телефона и... избяга.

     – Седни тука! – вдигна го с едната ръка и го постави на високия стол до плота. - Говори! Аз видях всичко. Но нищо не чух.

     Момчето се уплаши. Харесваше работата си и знаеше, че въпреки особеностите си, тук не беше застрашен. А сега...

     – Говори! – изкрещя отново съдържателят.

     Какво да говори? А, да – за срещата с гологлавия. Той не му беше приятел. Не го помнеше и като клиент. Дори не беше негов тип. Изобщо – какво да говори?

     – За него ли? – махна разсеяно с ръка. – Нямам му координатите. Просто дойде и започна да разпитва. Аз се надявах, че ще прояви интерес към мен. А той пита за адвоката. И за оная... фуста. Дето повръща навсякъде.

     Пухкавите, къси, но силни пръсти на съдържателя го хванаха за гушата:

     – Чуруликай още!

     Разказа всичко. Разпитал го откога адвокатът идва в бара, употребява ли алкохол, с кого се среща. Проявил особен интерес към журналистката. Пожелал подробно описание. Общо взето, това било.

     – И ти изпя всичко, а?

     Шишкото вдигна заплашително ръка. Малкият скочи от стола, сви се на земята и прикри главата си:

     – Не ме удряй! Ще погрознея!

     – Стани – изкомандва го. – Знаеш лби какво е направил за мен този адвокат? А? И за заведението ми? Знаеш ли изобщо нещо, сополанко? Търпя гейовете, но педерастите не мога да ги понасям, да знаеш. Защо си изпял всичко? Това разпит ли беше?

     – Ами той ми каза, че е прокурор. Уплаших се. А и един такъв – грозен. Не беше никак дружелюбен.

     Съдържателят се задъха. После поднови речта си:

     – Този човек, срещу когото щедро си говорил, направи така, че да не ми затворят бизнеса. Разбрах го от други. Не съм му дал и петак. Когато идва, се крия при готвачите. Защото ме е срам. Ние дори не се познаваме. Не ми беше длъжен. Нито аз на него. Дълго е да ти разправям. Но накрая разбрах защо не ме заключиха. Катинарът на входната врата щеше да е катинар и на ръцете ми, разбираш ли? И още по-лошо дори. Имам болно дете... И не съм светец. Оф, защо ли ти говоря? – Помълча и се огледа за види дали е на мястото ѝ отворената бутилка червено вино. После продължи: – И днес още не знам откъде е научил. Но това няма толкова голямо значение – така или иначе е надушил какво ми се пече на задника. Казаха ми го верни хора. Свързал се с данъчните, с хеито, с общината. Моето счетоводство е гола вода. Ама не е виновна счетоводителката, аз съм немарлив... И не само това. Нямам много документи за бизнеса. Мина малко време, всичко отшумя. Какво е правил – не знам. Дори не съм го упълномощавал. В общината казвали: "Добре, че има печен адвокат, иначе спукана му беше работата!" И после... После започна да идва. Да пие кафе, сокове, да привлича с присъствието си нормални клиенти, не пияндета и вонящи уличници. Проверките минаха и заминаха. Все едно нищо не е било. А той... Ха-ха! – Съдържателят разтресе огромното си тяло. – Понякога идваше зле облечен. Чак да го ожалиш. Сигурно не искаше да бие на очи. Подпетен. С кимоно като японска гейша. Обаче няма значение: всички в квартала знаеха, че адвокатът идва тук. Сутрин. И започнахме да правим кроасани.

     – Знам това!

     – Млъкни! Слушай още! Това ще ти е за последно. Той идваше тук, като че ли това е най-доброто място в квартала, тая долна кръчма. Заради него започнах да поръчвам портокали. Сутрин покрай него започнаха да идват и почтени хора. И те харесаха фрешовете. Аз не пия такава помия. Но заведението продължи да работи, дори тръгна нагоре. Държеше се като че ли изобщо не иска да чува за мен. А аз знаех всичко и само треперех за момента, в който ще ме накара да подпиша чек; чекът, който ще ми поднесе. Бях му длъжен, нямаше къде да бягам. На негово място аз така щях да направя – сиренето е с пари. Детето ми почти оздравя.

     Закашля се, наведе се с голямо усърдие, като тромаво коленичи с единия крак, и отпи голяма глътка от бутилката в ъгъла. Поуспокои се, внимателно я върна пак там без да я запушва, и бавно се изправи. Тези движения го накараха да задиша учестено и тежко:

     – ... да, почти оздравя. Слава Богу, че когато оздравее напълно, няма да ме види жив. Иначе пак ще се разболее. Обаче тоя пич, адвокатът, никога не ми предяви чековете си, нищо подобно не направи. Накара ме да мисля, че идва в бара, защото тук му харесва. Че просто обича тая дупка... Той е мъж. Знаеш ли какво е да си мъж?

     Сервитьорът слушаше внимателно. Отговори:

     – Аз не знам това с точност, но на мен лично той ми харесваше. Много даже.

     – И защо тогава го предаде?

     – Предадох ли го? Не съм знаел. А той защо се целуваше с оная повръщачка в средата на заведението – на най-централната маса, пред всички? Защо я ухажваше? Нима това е справедливо? Та тя е грозна!

     Съдържателят този път не издържа и го фрасна през лицето.

     – Вън! Уволнен си! Повече да не те виждам!

     Сервитьорът отскочи като пружина, бързо се съвзе и опипа лицето си; то цялото гореше. Ударът беше тежък, но плътен и не особено болезнен. Може би само малко синьо ще му излезе. Усети по връхчетата на пръстите си капки гореща кръв, от устните беше потекла. Ще мине. Вкъщи има пудра и руж. И крем „Здраве“. И все пак се озъби:

     – Ти ми пусна кръв! Но нищо, разбрах. Добре, тръгвам си. – Отстъпи боязливо, криейки лицето си с лакти да не стане по-лошо. – Обаче притежавам свои вещи тук. Там, в долапа край кухнята.

     – Абе ти още ли искаш? Махай се от очите ми, сламчо! Бегом! Марш!

     Той изхвърча навън и се почувства много обиден. „Аз имам трудов договор – разсъждаваше на улицата разочаровано, докато опипваше бузата и се оглеждаше напосоки да не го блъсне някой или нещо; ударът като че ли беше отнел слуха му. – Договорите не се прекратяват с шамари.  Едностранно. Имам права. Ще си потърся адвокат. Или пък не.“

     (Следва)

© Владимир Георгиев Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • Очаквам продължението. Поздрав!
  • Изглежда, че който не е давал доброволно кръв, ще пуска принудително. Дано справедливостта възтържествува и облакът се вдигне на крака!
    Усмихна ме с този нестинарски танц. Докато чета ме атакуват най-различни впечатления, затова и коментара ми е неизчерпателен .
    Чакам продълженията.
Предложения
: ??:??