Миналата година, в началото на лятната ваканция, цялото ни семейство
отиде за няколко дни на почивка на село. То е едно прелестно селце, сгушено в
полите на планината, цялото потънало в зеленина. На времето е било голямо село,
с над хиляда и двеста жители, но сега са останали около десетина старци, при
които през ваканциите идват за кратко внуците и правнуците им.
     На втория или на третия ден от идването ни, чух случайно в магазина, че в другата махала на селото един човек има малки кученца, които подарява. Тъй като, да си имам куче, е много стара моя мечта, не спрях да моля родителите си, да ми вземат едно, докато накрая те се съгласиха. Татко ми обеща на другия ден да отидем и аз цяла нощ не спах в очакване на онзи радостен миг, когато най-сетне щях да си имам свой любимец. Фантазирах си какви ли не истории, измислях му всевъзможни имена, гушках си го в мислите и си играех с него, и така чак до сутринта. Нямах търпение да тръгнем колкото се може по-скоро.
     Денят бе чудесен, светъл, ясен, селото бе цялото окапано в слънчева светлина. Разстоянието между двете махали на селото е няколко километра, като пътят помежду им се вие в дерето покрай една малка рекичка, сред грохнали плетове, обрасли с къпини и шипки. На времето, тук са били зеленчуковите градини на селото, но сега никой не ги обработва и те целите са потънали в зеленина, диви благоуханни цветя, бурени и тръни. Тук-таме, зад оградите се вижда по някоя клюмнала на една страна беседка, или пък полуразрушена стара къщичка, с изкорубени стени и пробит покрив. Както си вървяхме сред свежестта на лятното утро, изведнъж, сякаш с магическа пръчка, небето се покри с буреносни облаци, слънцето се скри, стана мрачно и студено, повя хладен пронизващ вятър и рукна пороен дъжд. Въздухът се раздра от блясъка на светкавици и тътена на гръмотевици, и ние побързахме да подирим подслон в една, на пръв поглед изоставена дървена къща, която съзряхме в най-близкия двор. Оказа се обаче, че в нея има един много стар дядо, който с радост ни прие. Предложи ни сухи връхни дрехи и ни попита, къде сме тръгнали по полето в такова време. След като разбра, че отиваме да вземем кученце за мен, постепенно разговорът тръгна в тази посока, и той ни разправи една история от своето детство, в която се разказваше за неговото куче Чара.
     Това се случило преди повече от осемдесет, а може би и деветдесет години. Веднъж, когато бил съвсем малко момче, той, заедно с баща си, майка си и малкото му братче, което тогава било пеленаче в люлка, отишли по работа на една нива, намираща се в усамотена, доста отдалечена от селото местност, близо до гората. Вързали люлката на едно дърво и родителите му започнали работа, а той си играел около тях заедно с Чара. Така неусетно времето напреднало и те се отдалечили доста от бебето. Изведнъж, съвсем неочаквано Чара залаяла бясно и полетяла като стрела към люлката, в която спяло братчето му. В същата минута, баща му и майка му с ужас видели, че към спящото дете се приближават три вълка. Хукнали, но за съжаление, били твърде далече, за да помогнат на бебето. Кучето обаче вече се приближавало. Друго куче сигурно веднага би се хвърлило направо върху вълците, за да спаси бебето. Чара обаче сякаш знаела, че в такъв случай веднага щяла да бъде убита, и че детето ще остане на милостта на хищниците. Тя изведнъж се спряла и яростно заръмжала срещу тях, като така привлякла вниманието им, и ги отклонила от люлката. Вълците се приготвили да я заобиколят, обаче кучето започнало да подскача и да се отдалечава от спящото дете, като ги увлякло подир себе си. Тази тактика то приложило неколкократно. Чара страшно разярила хищниците, и когато те вече се били достатъчно отдалечили от люлката, тя изведнъж се втурнала в гората, а те се спуснали да я преследват. В същия миг баща му пристигнал с брадва в ръка при сина си.
     Чара повече не се завърнала. Тя дала живота си за детето, което обичала. Когато дядото завърши своя разказ, в душата си усетих някаква странна смесица от болка и възторг, а очите ми се напълниха със сълзи. Междувременно дъждът спря, лънцето отново изгря и на небето засия многоцветна, вълшебна дъга.
     Сбогувахме се със стареца и продължихме пътя си, а аз се зарекох, че моето куче, и това, което щях да си взема, и всички останали, които щях да имам в бъдеще, завинаги ще се казват Чара. Автор: Моята дъщеря