Та седнали бехме с Пепи Дагето и Жоро у кръчмата, дето е на две крачки от язовира, да ударим по бира... По принцип дойдохме до тук да земем некоя шишалка за довечера, тъй като въпросната кръчма се явяваше и смесен магазин. Жоро имал миналата седмица рожден ден, та да почерпел искаше. Ама айде кат сме дошли, вика Жоро, дай барем да ударим и по една теферична биричка за отскок... Не че вече не бяхме отскочили двамата с Дагето де, докато метахме за костур до преди малко горе на язовирната стена… Тропосахме се на една желязна маса, спомен от соцреализма, и заръчахме по бира и пържени картофи.  

Вече се смрачаваше, но времето беше перфектно… Въпреки близкия водоем, нямаше грам комари... Тия от кръчмата нещо се бяха сбъркали, и вместо традиционната чалга звучеше „Диана Експрес”

- Аре, пичове, наздраве – вика Жоро.

Три бири в жизнерадостен танц се срещнаха над масата, издавайки галещ ухото звън. Опънахме по една мощна глътка и палнахме по фас.

- Кво става, нещо ново из управлението – вика Жоро...

- Е пъ кво да става, се същата простотия... се едно не знаеш – му отговарям...

- Знам бе, знам, ма да питам за всеки случай де – хили се Жоро.

Разговорът се завърта около обичайни теми, как сме, кво прайме, кой ква драма има с колата, кой къв ремонт прави и т. н.

Освен нас, в кръчмето имаше и още две маси с посетители.

На едната се беше композирала някаква очевидно приходяща двойка с хлапето си, което щурееше между масите. Вероятно бяха почиващи някъде по бунгалата около язовира.

На другата маса се бяха събрали обичайната група местни пияндури. Батьо, Жиката, Минко глухия, Гявола, и още няколко елемента, на които не им помнех заглавията. Сред пасмината, разбира се, беше и Кунчо. Моят приятел, дето се бъзикаше Жоро. Мой приятел, защото нямаше случай, в който да дойда по тоя край, и да не ме засече все някъде. В интерес на истината, винаги беше много учтив. Поздравяваше ме, питаше ме как съм, как е жената, как върви работата, и накрая, разбира се, дали не искам да пием по бира, което всъщност означаваше дали не искам да го черпя една бира. Аз съответно му взимах заветната бира и си продължавах по пътя, съпроводен от благодарности и пожелания за здраве.

Тамън бехме поръчали по още една бира, когато Жоро се присети за Кунчо и ми вика:

- Абе, Митак, ти знаеш ли, че твоят приятел от съседната маса, Куньо, беше охрана на портала за около месец?

- Стига бе – викам – как па тая пиянка некой ще го сложи охрана? Щото нещо немам спомени да съм го виждал трезвен.

- Що бе - хили се Жоро - знайш ли с къв хъс носеше службата... Слушай ся да ти разправям. Преди две седмици некаде, идва Ифа-та от база Пазарджик и карат един агрегат за жичкаджиите. А тоя нашия, спрял ги на портала и се почнало:

- Стой, накъде?

- За язовирната стена – отговорили му.

- Откъде идвате?

Обяснили му. Показали му служебни карти и т.н.

- Кво карате?

Взело да им писва. От Пазарджик до тук не е малко път...

- Тротил – избъзикали го...

Ма Куньо отде да ти знае кво е тротил... чувал я бил тая дума, ама... На него само бири и ракии му се въртят из главата.

- Кво да предам на шефа? – продължил Кунчо със строг глас.

- Да приготви детонаторите...

- Добре, ай влизайте!

След което прилежно се обадил на началника на язовира и му докладвал:

- Шефе, идва един камион с тротил за стената и казаха да приготвите детонаторите...

Ха ха ха! Яко! Хилиме се с Дагето, баси и малоумника... А Жоро продължава:

- А оня ден идва главният дерибей... Куньо го спира. Тоя обяснява какъв е, що е, ама на! Куньо вече на обяснения и карти не вярва. Малиййй, а оня знаете го къв нервак е!!!! Вдигнал луд скандал, как може да не знае кой е управителят на системата и т.н... Обаче Кунчо не го пуска да влезе и тва си е, първо се обадил на началника на язовира и докладвал:

- Алооо, шефе, тука напъва да влезе един, дето се е развикал, че бил некав управител... да го пускам ли? 

Малеее, спукахме се от смях, няма такъв цирк...

След два дена Куньо го уволнили.

Тия истории три дена по-късно и от шефа на язовира ги слушахме... та па са хилихме. 

И така, на сладки приказки, времето лека-полека си напредваше...

Пияндурите от съседната маса вече бяха яко горе на черешата и дигаха сериозна гюрлунтия. Бутаха чаши, бутилки, падаха вилици, псуваха се един друг, псуваха държавата, властта... всичко наред...

На другата маса пък се опитваха някак си да прилъжат хлапето да спре да хленчи, щото явно му се беше приспало вече и опъваше нервите на мама и тате, а те имаха да си допиват... Обаче колкото повече го увещаваха, че всеки момент си тръгват и да изтрае още малко, то толкова повече надуваше гайдата. От време на време спираше за малко, ама след това пак се присещаше и хленченето продължаваше с нова сила. По едно време баща му реши да пробва отколешния номер от своето детство, със заплахата за лошия чичко. И му вика:

- Ваньо! Слушай ме сега, мойто момче! Стига се лигави, щото ще кажа на ония чичковци да ти се скарат – и сочи масата с пияндурите.

Наш Кунчо, както си беше с гръб към тях и нещо грачеше, незнайно как, обаче ги чу. И явно реши да помогне на злощастните родители. Обърна се на стола си, при което за малко не се изтресе на земята барабар с дружката му, за който се хвана в отчаяните си опити да запази равновесие. Направи една изкълчена физиономия, която би трябвало вероятно да е страшна, и на която дори и Джим Кери би завидял, дигна заплашително ръка, свита в юмрук със стърчащ показалец, и я заклати заканително към хлапето.

Малкият притихна и се ококори срещу пияния дзвер...

- Ето, виждаш ли! – рече таткото назидателно...

А разкривената пияна муцуна, в подкрепа на таткото рече:

- Еиийчшш, малккхиъъъ, дъ слуушъш, чщи ти ибъ майкътъ...