Всеки човек прилича на друг. Близнаците притежават физическа прилика, но душевната им е прекалено различна, така както се различават листата на вечнозелените и широколистни растения. Подобни мисли минаваха през главата на момче, което работеше в едно атилие с майстора си. Майсторът му викаше от уважение, която е многозначителна дума във времето, в което живеем. Поправяха домакински ел. уреди в приземното помещение на невисока жилищна сграда от края на тридесетте. Рекламата на фирмата им бе с табела с надпис “Ремонт на ел. уреди”, към която се запътваха всякакви хора с малки или големи сакове, където бяха сложили развалени ютии, кафемелачки, домакински миксери, прахосмукачки и други такива. Майсторът бе олицетворение на всичко, което едно поколение бе оставило във възможността си да се наложи и ръководи. Момчето, работещо там сякаш нямаше нищо, което да загатваше за каквото и да е от последните:

- Слушай не искам да пилееш чарковете по земята! И без това не виждам, а и ми е трудно навеждането...Разбираш ме нали?

- Да!

- Къде ще обядваш?

- Не знам!

- Ела в събота, защото трябва да завършим... – и посочи многозначително към един шкаф.

- Ще дойда! – рече момчето, което махна с ръка и сви рамене. Настъпи и за двамата познатото мълчание. Двамата работеха от 3 години. Познаваха се така добре, че всеки би могъл да нарисува другия със затворени очи. Майсторът бе едър мъж, около шестдесетте, вечно мрачен, строг и мнителен, сякаш някой постоянно му дължеше нещо. Момчето напротив, както всяко двадесет и две годишно хлапе, се държеше полупредизвикателно, но с вроден такт, който липсваше у много хора. Те бяха като баща и син, но никога, който и да е от тях не би подал и трохичка на другия, защото хляба бе труден. Майсторът разделяше спечеленото и на двамата и когато бъркаше, момчето го поправяше. Тогава настъпваха препирни, които утихваха бързо, но оставяха отпечатък на взаимоотношенията им. След това идваше мълчанието, което понякога траеше със седмици. Също така излизаха заедно на обяд. Поръчвха, ядяха, говореха и определяха работата си. Навикът да бъдат един с друг ги бе обвързал достатъчно, за да отделят коловозите в работата си и да пътуват по релсите на живота, отвеждащи ги в различни посоки. Но стигаха до атилието, сутрин в осем, вечер в пет. Рядко се случваше подобен извънреден труд, който го обираше момчето. Майсторът напусна атилието с думите “Хайде на обяд”. Другият обаче не го последва, а махна с ръка и се замисли. Мислеше на посоки, без каквато и да е последователност. Знаеше, че изкарва добри пари, но и че нищо не го задържа в тази дупка. Мина му през главата как я напуска и не се връща повече, но за момента, само я заключи и изчезна в навалицата на града. Вървеше слепешката, купи си сандвич и го задъвка на една скамейка в парка. След това се върна на работното си място и продължи всичко наново. Работейки, си припомни лутането, когато бе безработен и трудния път, чрез който усвои занаята си. Но не бе особено доволен. Сякаш слугуваше на някакво същество, което бе невидимо въпреки огромните си размери. Най-сетне работния му ден завърши. Бе свободен.

Дните в седмицата се изнизаха, така както преминаха трите години, които прекара в ателието. Съботата сякаш му се стори делничен ден, тъй като съзнанието му бе нагласено за работен. Отвори атилието и започна да разглежда поръчката, която не търпеше отлагане. След което затръшна шкафа. Преброи парите си и набързо напусна ателието. Момчето тръгна из града, зяпайки витрините на магазините. Бе взел заплата и си помисли, че може да прави каквото си поиска. Пи бира и му хрумна идеята, че сега е времето да си купи нови обувки. Не че нямаше, но би било добре да има още едни. И закрачи още по-бодро. Най-сетне се спря пред един магазин, където около вратата се мотаеха две-три кученца. Те явно се бяха заблудили, защото майка им ги наблюдаваше от един ъгъл, доста по-далеч от тях. Момичето, което продаваше в магазина стоеше на прага и се смееше. То хвана едно, което напираше да влезне в магазина и му каза:”Съселче, съселче, къде си тръгнало!”... Момчето се загледа и в двете. После погледна витрината и си хареса някакви обувки.

- Това не е съсел! – каза момчето като посочи кученцето.

- Знам! – рече момичето като го пусна и влезна в магазина. Момчето подсвирна към изгубилите се и също влезна. Посочи онова, което търсеше, премери ги и ги купи. На излизане препоръча на момичето да гледа повече “енимъл планет”. После пое дългия път към ателието си замислен, какво да свърши минимално, за да има повече свободно време. По пътя седна в една бирария направена от дърво, които през лятото предлагаха отмора срещу някой лев. Беше доволен от свършената работа и искаше да освети покупката си. Замисли се, че може да отиде на купон или на клуб с една компания, но така и не довърши мисленото си решение за вечерта. Напъха кутията с обувки в един голям плик, плати бирата и се отправи към ателието. Там го чакаше майсторът, бе минал един вид на инспекция:

- Ще работиш или не !? – попита гневно, още щом отвори вратата.

- Разбира се! – каза момчето, което бе смутено от неочакваното посещение. Майсторът, се изниза с едно “Хм!” от ателието и на вратата го предупреди, че поръчката му трябва за понеделник. “О`кей” – каза момчето. След което се хвана на работа, но изобщо не му спореше. Пликът, в който бе кутията с обувки някакси го глоздаше с предложенията му за купон. Всъщност този купон приближаваше с всеки един час, а в работата си, се отдалечаваше. Набра телефонен номер и попита : “Довечера там ли сте?”. След като разбра, затвори и отново се залови за работа. Времето не работеше за него. Колкото по-бързо действаше, толкова по-бързо се изнизваха часовете до срещата, а тя бе в шест. В пет и половина червата на момчето му изиграха лош номер. Оставаха му десетина минути работа, но стомахът му се разбунтува така, сякаш бе погълнал очистително. Тоалетна в ателието нямаха и трябваше да прекоси доста път, докато стигне там( в отсрещния бизестен). Тогава реши да обуе новите обувки, остави старите и се изходи в празната кутия. “ После ще я изхвърля”, си помисли и довърши толкова важната поръчка. След това изхвръкна от ателието в шест без пет.

Майсторът отключи вечерта, мислейки си, какво му става на това момче. Сякаш не бе на тази планета. Той знаеше изобщо за проблемите на хората, но тези на младото поколение му бяха повече от неясни. Провери за поръчката, която бе завършена на бюрото на момчето и се ухили със задоволство от свършената работа. После, реши да въведе ред в хаоса, оставен от колегата му и започна да подрежда, разни разхвърляни инструменти. Отвори шкафа, в който държаха поправените уреди и се натъкна на кутията на обувки. “Това пък какво е ?”, си помисли майсторът и я извади от там като я отвори. Изпусна я от отвращение и удивление. Изпълниха го такива смесени чувства, че изгуби ума и дума. Захвърли кутията по витрината на ателието си и изкрещя: “ Идиот нещастен!...” После проследи как съдържанието и се стича по прозореца...