28.04.2011 г., 22:12 ч.

Където не си сам 

  Проза » Разкази
729 0 3
4 мин за четене

     Нощта. Ах, тази индиговосиня господарка. В нея всичко е черно и бяло, и сиво, и бледно. Всеки човек е сам, всяко действие остава скрито от зоркия поглед на деня и неговите проблеми и морали. Тази нощ бе по-тъмна от обикновено, плътни облаци закриваха луната, звездите и лишаваха града от светлина. Електрическите лампи, сякаш от уважение към своя небесен първообраз, бяха изгаснали и притихнали. Тиха нощ, несвята нощ, криеща милиони истини, необозрими, непотърсени, безполезни за повечето. В тази  тиха чернота една миниатюрна червена точица се открояваше.
     Догоря, изтля и... Загасна. Съскането се разнесе в пространството, тежко като грях. Нещо разкъса за миг непрогледната тъма, освети чифт ръце и устни, поднасящи цигара към източника на светлината. Тихичко „пук” и пламъкът изгасна, остана само тлеещият връх на вече запалената цигара. Кървавочервен, проблясваше малко по-ярко с всеки дъх и после отново се връщаше към нормалния си цвят. Цигарата имаше собствен пулс. Момчето вдишваше отровата, оставяше я да се плъзне по устните му, след което я поглъщаше и издишваше сивкавия дим. С всяко дръпване от цигарата той усещаше как отровата се плъзва по цялото му тяло, успокояваше пулса му, обостряше сетивата му. Туп – туп – туп... Отровен пулс. С всяко вдигане на цигарата към устните съкращаваше живота си с минути. Една, две, три... Минути, часове, дни, години...
     Това беше квинтесенцията на целия му живот. Още един час, още един ден, още една цигара, още една бутилка, още малко отрова, за да притъпи симптомите, да отнеме Време и да си даде Живот. Още, още, избутай границата, а ако не помръдва вече, я разбий и продължи. Този войн на живота сега седеше сам и се наслаждаваше на кратка почивка от всичките си битки. Без броня, без маски, обезоръжен, захвърлил гордост, сила и всичко, което го поддържаше жив, за да може да поживее. Вдигна цигарата към устните си, пое дълбоко въздух през нея, димът се плъзна по устните му, пръстите му се свиха в юмрук около цигарата, след което се отпуснаха и пуснаха жалките останки от нея да се понесат безславно надолу – в калта и мръсотията на света под него.
 – Мамка му... – изруга момчето, току-що установило, че цигарите му са на привършване.
     Едва виждащата му се фигура замря за момент, след което той преметна единия си крак през перваза на терасата, поседя така за секунда, опитвайки се да балансира, улови се за металната рамка на простора, събаряйки няколко чаршафа на пода, и преметна и другия си крак. Бръкна внимателно в джоба си и извади от там измачканата кутия цигари и сребърна цилиндрична запалка. С почти лениво движение поднесе цигарата към устните си. Пламъчето на запалката озари изражението му – смирено, тъжно, може би, и все пак спокойно. Отново повтори цикъла. Дръпна от цигарата, остави малко от дима да се изплъзне от устата му, вдиша го и после го издиша. И отново, и отново, докато кървавочервеният връх на цигарата почти докосна филтъра ù. Тогава той отново я смачка в ръката си и я остави да се понесе надолу, жалко подобие на това, което е била само до преди минути, устремила се към участта на толкова много други неща. Момчето се втренчи в падащата цигара, не я беше изгасил като хората и на върха ù още тлееше една мъничка кървавочервена прашинка, която се открояваше ясно в непрогледния мрак. Усмихна се.
     Вратата на терасата се отвори тихичко и в светлината, процеждаща се отвъд нея, се очерта силует.
 – Какво правиш...? – попита съненият женски глас, принадлежащ на силуета.
 – Седя си. Пуша. – отвърна нехайно момчето.
 – Защо на терасата...? – силуетът бе на момиче.
 – Припомням си. – отвърна момчето, все така далечно.
 – Какво...?
  – Не знам.
  – Слез от парапета.
  – Защо?
  – Моля те.... – гласът на момичето бе натежал от мъка и притеснение. – Слез от там, ще паднеш.
  – Супер, свършиха ми цигарите. Сега са долу. – гласът на момчето стана странно дълбок.
  – Слез...
     Момичето се приближи плахо и хвана с двете си ръце ръката на момчето. Той се обърна и я погледна. Не, че можеше да види нещо. Все пак беше нощ. Но все пак видя. Видя красивите ù очи, сякаш носещи част от светлината и топлината на света отвъд вратата. Видя сълзите, които ги изпълваха и ги правеха така омайващо тъжни. Видя красивите ù плътни, сякаш нарисувани устни и как те се бяха свили в тъжна гримаса, толкова неподходяща за тях. Усети колко бяха топли ръцете ù. Усети и колко беше изстинал той, прекарал толкова време сам в тъмното. Момчето внимателно отблъсна ръцете ù и слезе от перваза, след което също така плахо се приближи към нея и я прегърна. Момичето се сви в ръцете му и потрепери.
  - Студено е. – прошепна то.
 - Знам. – отвърна момчето, също шепнейки.
 - Ела вътре. – подкани го момичето.
 - Страх ме е...
 - От какво.
 - Не знам.
 - Ела тогава... – момичето бавно се отдръпна от него и му подаде ръка. – Няма нищо страшно.
     В този момент на лицето ù се появи усмивка. Измъчена, но все пак усмивка – красива, нежна и мила, по-топла от всичко, което бе виждало момчето. Той плахо протегна обсипаната си с белези ръка и пое нейната. Момичето влезе през вратата и той я последва.
     Вятърът задуха в черната пустош. Сам, останал без компанията на мнимия си колега, той се понесе незнайно накъде. А вратата на терасата се затръшна и се сля с тъмнината. И всичко остана така, както беше преди да се появи момчето – тихо, черно, всепоглъщащо и бездушно. Светът нощем.
     А момчето остана вътре. Там, където беше топло и уютно, където се чувстваше също толкова спокоен и жив, колкото и на терасата, само че без да се налага да понася хапещия студ и приумиците на времето. При момичето, което го беше чакало да влезе толкова време.

© Инна Доброславова Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??