Нощта. Ах, тази индиговосиня господарка. В нея всичко е черно и бяло, и сиво, и бледно. Всеки човек е сам, всяко действие остава скрито от зоркия поглед на деня и неговите проблеми и морали. Тази нощ бе по-тъмна от обикновено, плътни облаци закриваха луната, звездите и лишаваха града от светлина. Електрическите лампи, сякаш от уважение към своя небесен първообраз, бяха изгаснали и притихнали. Тиха нощ, несвята нощ, криеща милиони истини, необозрими, непотърсени, безполезни за повечето. В тази тиха чернота една миниатюрна червена точица се открояваше.
Догоря, изтля и... Загасна. Съскането се разнесе в пространството, тежко като грях. Нещо разкъса за миг непрогледната тъма, освети чифт ръце и устни, поднасящи цигара към източника на светлината. Тихичко „пук” и пламъкът изгасна, остана само тлеещият връх на вече запалената цигара. Кървавочервен, проблясваше малко по-ярко с всеки дъх и после отново се връщаше към нормалния си цвят. Цигарата имаше собствен пулс. Момчето вдишваше отровата, о ...