Океан – голям и безкраен, над него друга една безкрайност – небето, каращо вълните да танцуват отразените в тях звезди.

         Моряка се подпираше на кормилото на лодката. Бе заспал отново и сънуваше как се носи в тези небеса - не знаеше дали лети или плува сред тях, просто усещане лекота и свобода, онази същата с която вятъра издуваше платната му до скоро.

         Докато сънуваше приемаше, че не спи, а наистина се носи сред тази безкрайност – пътуваше към дома.

         След залеза, позадрямваше от лекото поклащане, но току се пробуждаше и слушаше лекият плисък на вълните, плахо докосващи лодката му, следваща лунната пътека. Платната ѝ бяха свити - вятъра го нямаше от седмица и тя се носеше движена единствено от подводните течения, които, след бурята която го отведе толкова навътре, се бяха укротили в ленивата кроткост на жулещото повърхността над тях слънце.

         Събра платната за да не ги горят лъчите и те раздразнени от смелостта му го нападаха цял ден, а след залез го оставяха на раните, които боляха само като ги погледнеше. Усещаше все по-силно нуждата от вода – жаждата го принуждаваше да спи и да залъгва със сънища тялото си, сънувайки често как пие от някой горски извор.

         Безводието изтощаваше – нощем поне светлината на звездите не убиваше духа му така, както през деня слънцето изгаряше тялото, мокреше се с морска вода, а солта гореше прегорялата му плът.

         Пак се пробуди, погледна часовника и компаса до себе си, светлината от луната бе достатъчна за да ги провери - до изгрева имаше още много време, а компаса сочеше вярната посока.

         Това го успокои, макар да се движеха едва-едва, лодката и морякът бавно приближаваха към далечният, негов бряг.

         * * * * *

         Дървета ограждаха домът и жената не виждаше, но винаги чуваше гласът на морето. При силен вятър, вълните му се разбиваха в скалите с невероятен грохот, а при поело дъх затишие, шумоляха приятно и приспиваха съзнанието ѝ с приказна лекота.

         Беше свикнала с променливостта им.

         Но от дни бе необикновено тихо, времето бе задрямало за няколко мига на най-смирен морски покой, който настана след дивата буря, вилняла и дирила кой да подхване. А мъжът ѝ бе излязъл в морето малко преди идването ѝ и все още не се завръщаше. Беше опитен, вярваше, че е успял да устои на стихията, но колкото пъти минеше пред образа на закрилника на моряците, започваше да се моли и всяка сутрин отиваше да го чака.

         Чакаше го и в нощите, пак се молеше, но той така и не се връщаше.

         Жената гледаше към луната, обхваната в рамката на отворения прозорец - на масичката догаряше свещ, чийто пламък гореше без да потрепва. Нямаше дори най-лек полъх, който да го раздвижи. Сплели пръстите си, ръцета ѝ почиваха в скута. Домът мълчеше, също и дворът му, над който се бе спряла луната. Чакаше изгрева за да отиде на върха на скалите и да потърси из хоризонта платната на онази малка лодка, която се бе изгубила преди толкова много дни с нейният моряк.

         Свещицата изви пламъка от последния си трепет, стопи се и просто угасна.

         * * * * *

         Моряка немощно плъзна ръка и потърси компаса. Слънцето заслепи очите му, когато го вдигна за да провери посоката. Погледа потърси стрелката, единствената му опора в безветрието, но силите му не стигнаха дори да погледне накъде се носи.

         Дали ще успее да види своя бряг отново и да бъде у дома...

         Жаждата и жегата го изцедиха, в този ден моряка се прости и с живота, и с небето, и с всичката тази солена вода, която не можеше да му помогне.

         Вече бе изпил повече от безопасното количество, сега солта ѝ изгаряше тялото му. Устните се пукнаха, но в тях дори и кръвта бе пресъхнала.

         Знаеше, че умира – стрелката на съдбата му бавно, но сигурно сочеше към смъртта.

         Няколко гладни албатроса кръжаха над лодката от вчера, днес един по-смел и навярно по-гладен от останалите, дори кацна на мачтата. Впи хищните си очи в умиращия и видя как живота гасне след всеки негов дъх, нададе доволен писък и след малко всички птици се бяха настанили над свитите платна.

         Милостиво оставиха плячката им да подиша още няколко мига, бяха сигурни в краят му и започнаха да разчесват перата си със силните клюнове, приготвящи се пира, на който щяха да се отдадат след малко.

         Клепачите му натежаха и започнаха да се затварят - моряка знаеше, че хлопнат ли веднъж, никога повече няма да ги отвори.

         Отправи взор с последни сили към небесата и те не бяха сини, а ослепително ярки.

         Предаде се и преди да се затворят очите му, защото слънцето настоя да не го гледат повече, моряка със сетната си тиха въздишка успя да изпрати последната си мисъл към онази, която знаеше, че го чака там... на брега.

         Дъхът му се отдели от напуканите му устни, полетя над равното като разорано поле море и го извади от неподвижността му.

         * * * * *

         Дърветата изведнъж излязоха от мъртвешкия си унес и раздвижиха клони с пукане и весело шумолене на листа.

         Дългото мълчане бе нарушено – и вълните, и клоните бяха пробудени от вятъра:

         Листата пак се триеха едно в друго, морето отново заблъска скалите.

         Жената вдигна очи от бродерията, почувствала вътрешен повик, остави я да падне на земята с иглата, набързо забодена в плата, и притича по пътечката между дърветата.

         Пред нея се ширна морето. Погледа ѝ се плъзна по вълните:

         Далече, много много далече и едва видима, се поклащаше малка лодка, която приближаваше.

         Изтича досами ръба на възвишението и скоро разпозна, че това е тяхната лодка. Замаха с ръце, надявайки се, че той ще я види - не можа да устои на порива да го поздрави, а сърцето ѝ пърхаше като на влюбена птичка.

         Часовете, нужни на морето да довлече лодката до брега, жената изчака без да помръдне от мястото си. Забеляза, че платната са свити, това при попътен вятър е странно и студена тръпка обходи няколко пъти тялото ѝ, а сърцето се присви от болка.

         Искаше да види как морякът спуска платната, как застава на носа и как ѝ помахва с бялата кърпа, така, както много пъти е правил при завръщането си:

         Но нито платната се издуха, нито някой размаха кърпа.

         Сърцето ѝ заплака, не искаше дори да помисли, че бурята го е помела и забърза надолу към малкия пристан, останал пустеещ толкова дни - с трепетно очакване застана на ръба и пак зачака.

         Разбра, че лодката се носи съвсем сама към брега – защо нямаше кой да я управлява?

         Сама ли се е върнала?

         Тя не е куче, което да намери пътя си, значи някой е насочвал до тук – но защо не го вижда?!

         Едри сълзи преляха отвъд сърцето и се спуснаха по лицето ѝ.

         Не искаше да мисли за най-лошото, но вкусът им бе горичив.

         Лодката се пребори с отливащата се пяна на последната вълна и най-накрая се блъсна в брега, отстрани на пристана, а пясъка грозно застърга по тялото ѝ.

         Жената, таейки искрица надежда, се качи на борда, но откри, че е съвсем пуст – само тук-там тъмни петна показваха къде е лежал до последно моряка от който не бе останала дори и костица.

         Няколко преяли албатроса я гледаха от мачтата - бяха толкова натежали от изяденото, че дори не отлетяха при вика ѝ, а гледаха с безразличие как се свлече пред все още лепкавите петна.

         Доволни и сити, ровичкаха с окървавени клюнове из перата си.