ГЛАВА СЕДМА

Христови се бяха съвзели напълно след войната. Слав заговори да наемат къща и се отделят. Момчетата растяха и се усещаше недостига на жилищна площ. Христо не даваше дума да се изговори по този въпрос. Не можеше да си представи, да бъдат разделени. Въпреки че мислеше да мине в запаса, той остана в казармата под натиска на Слав, Жельо и Иванка.

-Трябва да имаме свои хора и там. Политическата ориентация всред войниците и офицерите е много важна. - убеждаваха го те.

-Дребна работа – военен съд да те съди.

-За политически убеждения не съдят.

-Могат да те осъдят за всичко. Но съдът си е съд, правото – право, честността е пред всичко. - разсмя се. - Излиза като поговорката: „Коя мома не иска да я щипят момците, да не се лови на хорото!“ Ние сме свикнали. Обичаме си хорото и да ни щипят – ловим се.

Василка се чудеше и на акъла им, и на смеха.

-Смейте се! - намеси се тя. - Много смешно. Ако те ощипят на хорото – нищо, но вашето щипане е по-различно. Ще ощипят не само вас, но и децата ви.

-Чакай бе, Василке, -разсърди се Слав. - Да ни разубеждаваш ли си тръгнала? Едно време, когато не ме виждаше, не ме кореше. Сега защо си станала такава? Не мога да те разбера.

-Тогава и беше ясно къде отиваш и защо, а сега не е. Има и много по-зле от нас. Къде сте тръгнали да си трошите главите. Вие ще оправяте света. А на ясно ли сте, какъв точно свят искате?

-Свят на народа. Такъв, като в Русия.

-Виждали ли сте я тази Русия? Знаете ли, доколко там е власт на народа, или само смяна на едно правителство с друго. Зная – четете Маркс, Енгелс, Ленин, образовани сте и искате да образовате народа, но къде го тоя народ? Всеки се е свил в черупката си и гледа някак си да оправя положението си. Вие ли сте тези, които ще им показвате правилния път, ако е прав изобщо?

-Няма много истини. - обади се Жельо. - Пътищата към истината са два – към власт на народа, или с буржоазията. Буржоа никога няма да бъдем. Винаги сме били с народа. Значи това е нашия път.

-Не се препирайте? - спря ги Иванка. - Макар Василка да не разбира напълно нашата цел, по същество тя има право. Нейните думи, а и много мислят като нея, показват, че няма зрялост в убежденията. Всеки иска да се направи нещо, но какво, как? В отговора на тия въпроси трябва да сме убедени самите ние, за да можем да убедим останалите. Това не означава, че трябва да гледаме отстрани. Ние трябва да бъдем сред народа и проблемите му. Така най-добре се стига до истината и правилния път. Всичко да се обмисли добре. Имаме ли здрава почва под краката си? Имаме ли честни и самоотвержени привърженици? Имаме ли здрава организация? Все още има разногласия в самата партия, неразбиране към проблемите на селянина. Каква е разликата между селянина и работника, че те да не се държат ръка за ръка. Нашата партия е млада и още незряла. На първо време най-важното е тя да добие тая зрялост, да има ясни перспективи, за да може да води народа. Преименуването й не е достатъчно. Тя трябва да докаже това име, като изкове истински комунисти. Не трябва да държим настрана младежите. Те се лутат в търсене на своята истина. Не сме ли ние тия, които трябва да им я покажат? Страхуваме ли се за тях? А не е ли по-страшно тяхното неорганизирано, спонтанно участие? Те трябва да бъдат ръководени от здрава, сигурна ръка. Така мисля аз. А за Христо – войската е също една голяма част от народа и то въоръжена. Ако е политически ориентирана, тя би била непобедима сила. Не си правя илюзии, че всичко ще стане с един замах. Нужно е време и търпение, сигурност в силата. Без тази сигурност и сила революция не може да се прави. Историята ни дава безброй примери.

Иванка обори споровете им по всички точки. Гледаха я и се чудеха – от къде толкова акъл? Те се бяха втурнали да правят въстания, революции, без много да му мислят, а тя проявява съобразителност. Христо най-добре я разбираше. Щом не си подготвил добре атаката, не се хвърляй в боя! Ще загубиш войниците си, а няма да постигнеш победа. От централния комитет може и да бързат. На тях им се диктуваше от Коминтерна, но по места ръководителите най-добре знаеха готовността си.

Къщата стана център на комунистическата партия в града и общината. Редом с тези проблеми, Христови имаха и своите чисто домашни. Повдигна се въпроса за пренасянето костите на Ставри в родния край. Това бе дълг, който те трябваше да изпълнят. Планът им се осуети от смъртта на Христовата майка. Беше пролетта на 1920г. Един човек от тяхното семейство си отиде тихо, както бе живял. Тази жена беше дала младостта и целия си живот в дар на сина и децата му. Не я интересуваше политиката им, а живота им. Радваше се, когато бяха заедно и страдаше, когато злото надвисваше над главите им. Тя имаше свои възгледи за добро и зло. Вярваше в Бога и му благодареше за това, че ги опази. Когато умираше, ги виждаше край себе си и това й бе достатъчно, за да умре щастлива и отнесе това щастие там горе за успокоение душата на мъжа си, когото беше сигурна, че ще срещне. Тъгуваха всички. Отиде си един човек, който умееше да посрещне, да утеши от всички болки. Такъв човек е нужен в един дом. Василка пое задълженията на мъртвата. Всички останали се занимаваха повече със служебните си и политически задължения, а тя оставаше в дома да страда, чака, успокоява... Тя беше центъра на равновесието в този дом.

От нея нищо не се криеше, но и тя не обвиняваше. Разбираше ги и сътрудничеше по своему.

През юни уредиха всички необходими документи за прехвърлянето през граница останките на Ставровото тяло. На Слав беше разрешено да вземе цялото си семейство. Христо с много трудности уреди и себе си. Разрешение получиха и ог гръцките власти. Уведомена бе и съпругата на Никола. Всички останали живи от Организацията, опълченците и четите по някакъв невидим канал се свързаха. Посрещането стана неописуема демонстрация на живия македонски дух. Представители ги съпроводиха още от границата под наблюдателното око на гръцката полиция. И тя се бе разшавала. Знаеше какво може да предизвика сборище на бивши революционери. Познаваше привързаността на македонските си провинции към България и се страхуваше. Влизащите в Гърция и посрещачите усетиха обстановката и взеха решение, самата церемония да премине по-тихо, без излишни сблъсъци. Отхвърлиха намеренията си за гръмки речи, за спомени от миналото. То е в душата на всеки присъстващ. Не е необходимо да се крещи, за да се разбере. Старите плачеха и ги прегръщаха. Младите се интересуваха от положението в България, но главния въпрос на всички беше: „Кога цяла Македония ще бъде Българска?“ Въпрос, на който никой не можеше да отговори, но оставаше винаги надежда в сърцата им. Бяха осведомени и някои от задграничните райони на България. По свои канали бяха преминали границата и те. Присъстваха на погребалната церемония. Полицията разбра това, но не се намеси. Чуждите поданици ще бъдат причаквани по границите. Сръбските българи не ги тревожеха. Да вървят където щат!

Едва ли македонците, откакто бяха принудително разделени, са имали друг повод да бъдат заедно. Това ги правеше щастливи по своему. Болезнено щастие, което всеки искаше да изпие до дъно, да забрави всичко – минало и бъдеще и да остане в настоящето. Но забравя ли се това, което ги събра? Забравя ли се, че има и бъдеще? Прегръдките и сълзите говорят за миналото, а погледите питат за бъдещето.

Отидоха в Кукуш. Развалините още напомняха за стария град. Много от върналите се бяха издигнали нови къщи, но малко по-встрани от стария град, сякаш не искаха да нарушават мира и спокойствието на всеобщия гроб – град Кукуш. Според Карнегиевата анкета, направена след събитията от западните сили, в пожарищата са потънали 1846 къщи, 612 дюкяна, 5 мелници... Броил ли е някой човешките жертви? Те са болката до смърт в живите. Силите и паричните възможности на хората строили новите домове сигурно са били малки, защото бяха еднокатни и набързо строени. Скоро нямаше да се възстанови славата на големия град. Новостроящия, гръцките власти кръстиха град Килкис.

Тръгнаха към мястото, където някога бе техния дом. Букетчетата цветя потреперваха в ръцете им. Те са мъже, но Василка...? Как ще преживее тя тази среща с миналото? Милен си спомняше съвсем малко и пепелищата не можеха да възстановят спомена. За Сокол градът бе приказка, легенда и той с интерес наблюдаваше всичко. Искаше да го свърже с борбата, в която е участвал баща му. Слав пръв приближи гроба на децата си. Василка изхлипа. Христо я прегърна:

-Не нарушавай покоя над гроба! Нека помълчим!

Тя прехвърли погледа си на Сокол. В него имаше нещо блуждаещо, питащо. Колко тежко е да държиш една тайна в душата си? Единият -чуждият, когото тя отгледа, е до нея, а другият, за когото не може да спомене дори – нейният, лежи редом със сестра си. Искаше й се да извие като вълчица, но не й позволяваха. Защо? Знаеха ли те, какво е на майчината душа? Тя не се интересува от войни и политики. Тя страда за загубеното от тях и от нови загуби. Слав коленичи. Дебел килим трева бе израсла, но точно до кръстчето цъфтеше същото жълто цвете. Извади своето, изсъхнало и пазено години до сърцето, сложи го на дланта си редом с планинското камъче, простря ръка напред и тихо, през сълзи заговори:

-Ето, деца мои, не сме ви забравили!

Василка изпищя, дръпна се от ръцете на Христо и се хвърли на гроба. Глух вой прониза тишината. Присъстващите, а те бяха много, зарониха невъздържано сълзи. Заплакаха и други жени...

Един друг поглед се бе спрял на Сокол. Притежателят му сякаш се криеше между другите. Никой не му обръщаше внимание. Срещата със смъртта ли го водеше до умопомрачение? Видения ли изпъкваха пред него, но той виждаше Зорница – неговата смалена Зорница в тези детски очи, коси, лице. Нещо диво се възкачи в гърдите му, прикова мисълта му, накара го да произнесе несвързано:

-Той е!

-Кой? - попита го Петър.

-Сина ми! Това там е сина ми! - сочеше между главите на хората.

-Какъв син? Стига глупости! Ако знаех, че ще се шашнеш, нямаше да те доведа.

-Не съм се шашнал. Погледни детето, момчето – малкото, което стои до Жельо! Това е моят син, моята Зорница.

Петър го дръпна настрани и го поведе извън множеството. Туше се теглеше и обръщаше глава назад, но не виждаше вече Сокол. Сам се обвини – от мъка е, но образът на това дете не изчезваше от съзнанието му.

-Петре, започна той, когато се отдалечиха. - не съм луд. Тогава ми казаха, че са видяли Зорница и баща ми на двора убити, но за детето предполагаха, че е останало в къщата и е изгоряло с пожара. Никой не го е видял мъртво. То трябва да е на такава възраст. То е, Петре! Цялото е на Зорница. Как е попаднало в тях?

Твърдостта и сигурността, с които говореше Туше, разколебаха Петър. Не знаеше какво да мисли и какво да прави. Народа вече се връщаше. Той се загледа сред него. Видя, че Слав спря внезапен, дори стреснат поглед върху Туше. Беше го познал. Тръпки преминаха през цялото му тяло. Прикри Сокол зад себе си, сякаш да го предпази от нещо, но Милен го грабна за ръка и те излязоха пак отпред. Туше не гледаше бащата. Тай гледаше сина. Вече не се криеше. Ако не беше ръката на Петър, която го държеше, щеше да литне към чуждото дете. Чуждо... Защо чуждо? - помисли си Петър. Поведението на Слав показва, че Туше може би има право. Но как детето е попаднало при него? Никой ли нищо не знае? Ако някой знаеше, щеше да каже. Реши сам да се заеме с този въпрос. На Туше забрани дори да мисли за невероятни неща. Докато сам не разбере, няма да му дава никакви надежди. Объркана работа. До какви неща може да доведе съдбата? Той си мислеше, че може да е убил Жельо. Вярно, че е с един крак заради него. Детето е пък при тях... Както и да е попаднало при тях, нали са го отгледали. Имам ли право да се намесвам в съдбата? Слав е човек с чест и име. Туше, може би не по собствена воля, но не може да се сравнява с него. Слабохарактерен е. Ако действително детето е негово, по-добре ли ще бъде при него? Там има майка, която еднакво се грижи за двете. Само ще разбият душичката на детето. Ами те...? Изобщо би станала една... Но не мога да гледам и той, как се измъчва. Ако тръгне на своя глава, ще стане по-лошо. Принуден съм да го направя. Но как да постъпя? По заобиколен път да го попитам? Не – това само би ме убедило, но не би дало резултат. Направо ще му кажа предположенията си. Нека знае и сам реши! Този извод му се видя най-точен. Не подготвя план. Нещата сами ще си дойдат на място.

След обяд Слав със семейството си и група бойни другари излязоха извън града. В тази група се включи и Петър. Стигнаха до склоновете на планината. Започваха кичести гори, поляни. Реката лениво носеше бисерните си води. Прохлада и свежест завладяха разгорещените тела. Насядаха, похапнаха. Спомените не секваха - от четничеството, войните, от малкото мирен живот, спомени преплетени с настоящето и бъдещето. Някой запя. Възпираха го. Не бивало сега. Слав видя и се обади:

-Защо? Пейте! При най-трудните моменти сме пели и играли. Песента е част от душата на македонеца. Попейте, да ви послушам!

Звучната мелодия се понесе над гората. Запя и самата планина с тежки мелодични стъпки. Залюля се гората с болката и мъката, със слънчевите лъчи на настоящия ден. Слав се отдалечи на десетина крачки, легна по гръб под едно дърво и се заслуша. Тръпки на наслада премина по тялото му. Хубав си, хубав, мой роден край! Не усети, кога Петър се приближи до него. Погледна го, но песента продължи да звучи в душата му.

-Хубаво е тук, Петре! Родно! Мило!

-Хубаво е! Нищо не може да го замени! - потвърди Петър, сядайки до него. - Ти как си там – по северна България?

-Не мога да се оплача, но си ме тегли насам. Само тук сърцето ми е пълно. Иначе – хора навсякъде – българи.

Славе, - започна мисълта си събеседника. - искам да те питам нещо. - замълча.

-Питай! - повдигна се Слав. Песента се отвя на друга страна. Огледа въпросително свъсените вежди пред себе си, които криеха двоумението в погледа. - Какво ще ме питаш? Говори!

Петър изправи глава и го погледна право в очите. Не може да разтъкава. От раз. Така ще успокои и себе си и... Започна:

-Славе, когато палиха града, изчезна детето на Туше. Той мисли, че Сокол е неговото дете. Приличало на жена му. Така ли е?

Слав замръзна на мястото си. Зениците му се разшириха. Скулите по лицето затрептяха. Какъв въпрос? - Като точно попадение на куршум право в сърцето. Много бе мислил. Много се бе подготвял и сега... право в сърцето. Нямаш време. Умираш и тайната ти, или ще бъде погребана завинаги, или трябва да я кажеш. Или – или. Не може да се шикалкави. Потрепери цялото му тяло. Лицето посивя, Миглите притиснаха до болка очите. Устните поеха дълбоко въздух, за да преминат към своето решително „или“.

-Да. - отвори очи и се взря блуждаещо но решително в Петър. - Да. Вярно е. Сокол е негов, но и мой. Вие не можете да ми го отнемете. Нямате право. Жена му е мъртва. Баща ми е намерил детето. То замести моето – мъртвороденото. Там -долу – простря трепереща ръка. - в оня гроб са и двете – дъщеря ми и мъртвороденото. Не го давам на никой!

Петър се стресна на свой ред. Ще откачи. Другите пеят, но могат да разберат. Хвана го за раменете и го разтърси. Слав го гледаше с невиждащ поглед.

-Съвземи се, Славе! Никой няма да го вземе. Искам да зная само истината. - запуши му с длан устата. - Не викай! Ще разберат всички.

Слав гъгнеше между пръстите му и повтаряше:

-Нека разберат! Той е мой, мой...

-Твой, добре, не съм казал друго нещо. Като не искаш да говориш човешки, аз си отивам. Така ще направим впечатление на всички, даже и на гръцката полиция.

Петър се изправи, готов да се оттегли. Спря го омекналия, пресипнал глас:

-Спри се! Ела! Какво искаш да говорим?

-Така е по-друго. - отново седна. Ти си умен човек. Разбираш, че една тайна не може вечно да се крие. И аз разбирам, че е по-добре за детето нищо да не знае. Но и ти разбери, че на Туше не му е леко. Той няма да вземе сина си, но по-друго ще бъде на душата му, като се увери, че е жив и в добри ръце. Не те обвинявам в нищо. Дори е похвално. Ако не сте били вие, детето действително да е умряло. Но ти си длъжен да дадеш малко надежда на този човек който не един път е губил всичко в живота си и е започвал отново. Това не е проста надежда. Това е един живот. Ти му го дължиш, дори само заради щастието да притежаваш Сокол.

Слав бе утихнал. Гледаше в земята, слушаше и разбираше, че Петър е прав. Важното бе да не му го вземат, да не разбере поне за сега детето. И Туше има нужда от загубеното – частица поне. Бъди добър, Славе! Нека не те заслепява егоизма! И ти загуби деца. Знаеш какво е!

-Добре, Петре! - гласът му беше като ехо. - Кажи му! Нека говори с мен, да ме потърси! Но детето да не закача! Малко е. Когато порастне да разбира, сами ще му кажем. Нека тогава избира! - сълзи нахлуха в очите му. Преглътна ги. - Ох, майко Македонийо, до кога ще бъдеш мащеха? За теб се дадоха десетки хиляди жертви! Искаш ли още? Ние сме готови да ги дадем, но майка да ни бъдеш! И твоето сърце се е разкъсвало от болки. Ти знаеш ли, кое чедо е твое и кое не?

-Всичките са нейни. - обади се глас зад тях.

Петър се обърна рязко, а Слав отправи замъгления си поглед:

-Нейни са. Кой казва, - повиши глас. - че не са нейни, но тя не знае това. И ние не можем да й го кажем. Пречат ни. Не виждаш ли, че от всякъде са ни заобиколили точно затова, за да не й го кажем. А ние знаем как и някога ще го кажем и на нея и на целия свят!

Новодошлият ги помъкна към групата:

-Пейте, братя, пейте да развеселим нашия патриот!

Запяха отново. Слав се усмихна. Не му беше лесно да прикрие болката си. Но само той ли имаше болки? Тя беше във всички. Петър притихна до него. Никой нищо не разбра. Мъжете пееха. Жените прибираха останките от храната, а децата тичаха волно по поляната.

Милен се покатери на едно дърво и от него викаше Сокол при себе си.

-Ела! Нали си сокол. Трябва по-високо от мен да се качиш!

Детето се закатери, съпроводено от два погледа, изтръпнали не от страх, а от много по-сериозни причини. Макар да му беше много тежко и му се искаше да сподели болката си с Василка, Слав не й каза нищо. Нека не я стряска и натъжава повече днес. Нека се порадва на родното! Само Христо разбра, че нещо става в душата на побратима му.

-Славе, - попита го той. - какво ти тегне? Разбирам, че имаш мъка по родния край, но има и нещо друго. Промени се, след като говори с Петър. Той ли ти каза нещо? Сигурно не е политическо, щом мълчиш?

Слав сметна, че не бива да крие от побратима си. До сега нищо не са крили един от друг, освен истината за Сокол. Трябва да сподели. Разказа му всичко. Той помълча замислен и заговори:

-Правилно си постъпил. Ако не му беше казал, щеше повече да се измъчваш. Срещни се с бащата! Поговори с него спокойно, доколкото можеш! И на него не му е леко. Сигурен съм, че няма да поиска сина си. Щастлив ще бъде, че го има на този свят, че е останала частица от нещо скъпо за него. Разбираш ме...

Поолекна му. След два дни трябваше да си тръгват. Той сам потърси Туше чрез Петър. Ще се срещнат вечерта. Определи точното място. Сърцето му бе свито на топка и сякаш трудно разнасяше кръвта по тялото. Преглъщаше задавено. Христо бе до него и го успокояваше.

Не по-малко възбуден бе и Туше. Ще говори за сина си. Боже, важното е, че синът му е жив! Жив! Това си повтаряше в паметта и искаше да извика от радост, но не смееше. Ще го извика там – в полето с тютюн на воля. Растенията ще го разберат... Все повтаряше на Петър:

-Няма бе, няма да го взема. Жив е! Това е моята радост. Разбираш ли, какво означава да намериш сина си, когото си смятал за мъртъв? По-голямо щастие никога не съм изпитвал. Нека да е жив! Благодарен съм на Ставри, че го е намерил и го е взел! Тогава всички са бързали да бягат. Ако не е бил той, детето да е загинало в пожара. Няма да го взема. Аз съм длъжник и на двамата братя. Не заслужавам собственото си дете, но не мога да не се радвам. Ще живея заради него почтено, истински, защото ще зная, че е жив.

Срещнаха се. Бяха подготвени и двамата. Вече не се страхуваха един от друг, ако това състояние може да се нарече страх. То е преди всичко болка от неизвестността около съдбата на едно дете, скъпо и за двамата. Подадоха си приятелски ръце. Туше започна разговора пръв. Изрази благодарността си към Слав, на когото дължеше радостта да види детето си живо и добре гледано. Той пък му разясни случая с намирането на бебето. Продължи с подробности за живота му. Бащата поглъщаше възбудено всяка дума. Това беше една картина от живот, неизвестен му, но съпровождал го през дългите години скитане. Сравняваше в съзнанието си отделните периоди и разбираше, колко недостойни са били делата му, в сравнение на тези на този човек, когото бе готов да обвини в обикновена кражба. Как може да е бил толкова сляп? Петър го накара да прогледне там – в хотела и тук. Винаги са се намирали хора да му подадат ръка, но той на кого е подал? Не разказа нищо от миналото си. Срамуваше се. Вярно, че имаше периоди, от които нямаше защо да се срамува, но те така се бяха преплели един, в друг, че беше по-добре да замълчи и слуша този почтен човек. В края на срещата се престраши да попита:

-Ще ми разрешиш ли да го виждам понякога? Няма да му се откривам. Просто... като твой приятел.

-Разбира се. Ще бъдеш добре дошъл у дома.

-Благодаря ти отново, Славе! Ако искаш паричната ми помощ, аз веднага бих ти я дал.

-Ние гледаме човек. Не купуваме стока. Ако някога нещо се случи с нас, ти ще вземеш детето при себе си.

-Какво може да се случи? Тепърва започва живота...

-Случки се случват по всяко време на живота. Дай ми адреса си! Ще ти пиша веднага, като се приберем. Не ти давам моя, защото писмата могат да попаднат в неговите ръце. Ще ти пиша на какъв адрес да ги изпращаш. Пази се!

Разделиха се напълно успокоени. Част от една сянка бе преминала над главите им. Другата предстоеше, но не бе духнал вятърът, който ще я доведе.

Последната вечер се събраха само доверени приятели от двете страни на границата. Жельо искаше да ги запознае с Маркс-Лениновата теория за пролетарската революция, да разбере до колко местните са способни да я разберат и оформят своите комунистически партии и станат членове на Интернационалната. Сбирката се състоя в къщата, в която бяха отседнали. Не можеха да излязат навън, защото заваля проливен дъжд. Жельо разбра, че другарите му са добре просветени по темата. Радваше се, че идеите навсякъде намират почва и се развиват. Към края на сбирката дойде един от членовете на ВМОРО. Наричаха го някога Гърчето. Това име му остана до края. Той действително беше грък по народност. При влизането му, разговорите секнаха. Той ги поогледа, позасмя се, и направо им каза:

-До къде я докарахме, да се страхувате от мен. Но няма значение. Аз за добро дойдох при вас. Имам сведения, които ме доведоха тук. Разбрах, че полицията се готви да залови тези, които са преминали границата без документи. Трябва да се пазите и от двете страни. По-добре ще е такива да не тръгват заедно със Славови. Нека се разпръснат по селата. Така ще загубят дирите им. После да преминават внимателно. Те си знаят как и от къде.

-Благодаря ти! - отзова се от името на всички Слав. - Това, което ни каза, ние го предполагахме, но е хубаво, че си се сетил за старите приятели. Седни! Не се страхуваме от теб. Няма да сваляме правителството. За такива заговори е още рано. Нашето за сега не е от най-лошите. - разсмя се. - Със земеделците се разбираме, макар да не сме още пълнокръвни братя. Продължете разговорите си спокойно! Може и Гърчето да ни разкаже нещо.

Разговаряха до късно. Въпросите бяха много, отговорите още повече. Радваха се, че имат сподвижници навсякъде, че идеите им се разпространяват. Преди да се разотидат, се разбраха да поддържат връзка помежду си. Дори обявиха срещата си за интернационална, макар да бяха всички българи, освен Гърчето, но все пак бяха поданици на различни държави и имаха виждания за политическото им развитие.