КЪСА СИНЯ ПОЛА

(Из цикъла "Неочаквано тропически нощи")

  Часът бе 9 вечерта, но времето не даваше никакви признаци за разхлаждане. Душният тропически ден бе преминал в душна тропическа нощ, която обвиваше като плътна пелена разхождащите си по Кокусай-доори – главната улица на Наха, най-големия град на остров Окинава. Двойки млади японци се спираха пред свирещите на много места улични музиканти, американски войници от близките бази прегръщаха заливащи се от смях девойки, а симпатични момчета канеха минувачите в многобройните кръчми, от които долиташе протяжна окинавска музика.

  Един от тези минувачи беше Катаржина Буковска, 22-годишна студентка последен курс  антропология във  Варшавския университет: отличничка, красавица и – колкото и да не е за вярване – девствена. Катаржина, събрала на опашка дългата си руса коса, бе облечена в бял потник с полюшващо се над него възголямо златно разпятие – подарък от вуйчо ù, архиепископа на Краков -  и тъмносиня минипола, под която бездруго дългите ù крака изглеждаха почти двойно по-дълги от тези на японските ù връстнички и ги караха да се извръщат след нея със смес от завист и страхопочитание. Извръщаха се и момчетата с тях, но внимаваха да не се забелязва прекалено…

  Катаржина не искаше да предизвиква никого. Тя бе изключително консервативно и сериозно момиче, за което науката значеше всичко. Ако зависеше от нея, щеше да излезе с дънки, но по пътя от летището установи, че с тях слабините ù неудържимо се потят, и след известно колебание ги замени с полата, която си беше взела за плажа. Макар във Варшава да не ù се вярваше да ù остане време за това сред усилените полеви проучвания...

  Родената в Краков красавица бе дошла в Окинава, за да събере материали за дипломната си работа. На другия ден трябваше да взема ферибота за остров Ишигаки, където имаше обещание от местното кметство, че ще ù сътрудничи в проучването. Трябваше да свърши всичко за две  седмици, защото за толкова бе финансирането, което бе спечелила в ожесточена конкуренция с колегите си. Очертаваше се тежка работа сред хора, които едва ли разбираха много английски и това щеше да бъде последната свободна вечер. Просто не вървеше да я прекара в хотела…

- Мис, доста е горещо, не искате ли да пийнете нещо?

  Катаржина вдигна поглед и видя пред себе си висок, красив млад мъж, може би с 3-4 години по-възрастен от нея. Тъмните му очила след залез слънце не вдъхваха особено доверие, но лицето му бе открито и приятно. Усмивката му, без съмнение професионална, някак си успяваше да изглежда неподправено искрена.

  Младежът стоеше на късо стълбище, водещо към вход на подземен бар, от входа на който се процеждаше приглушена червена светлина. Когато видя, че Катаржина посрещна погледа му, той се усмихна широко и изкачи последното стъпало. Беше по-висок от нея, но не прекалено. „Идеалната разлика за целувка!”, помисли си Катаржина  и тутакси се изчерви. Отчасти защото не бе в неин стил да си мисли такива неща за някого, когото изобщо не познава, и отчасти, защото не бе стигала по-далеч от целувката в личния си опит – естествено не поради липса на възможности. „Аз съм едно глупаво момиченце!”, помисли си Катаржина и реши, че трябва да се стегне.

- Защо не се отбиете в нашия бар? Ще послушате местна музика, ще пийнете нещо разхладително. Имаме и хубави мезета. Какво ще кажете за свински ушички по окинавски?

  Свински ушички? Ох, звучи толкова вкусно! Пък и Великден мина – постите свършиха. Защо не? Младежът изглежда свестен, а и да не е – барът е на главната улица, ако извика, ще я чуят. И изобщо, може ли един сериозен антрополог да се страхува? Ами ако беше в Западна Африка?

  Катаржина кимна и, донякъде изненадана от себе си, се спусна по тясното стълбище след младежа, загледана в пригладената му с брилянтин гарванова коса.   Той я заведе на една маса за двама в ъгъла и неочаквано се разположи срещу нея.  Чак тук реши да свали тъмните си очила. Очите му бяха леко дръпнати, но някак не по начина, който вече бе свикнала да вижда.

- Казвам се Джо – представи се младежът, без да го питат. – Баща ми е американец, майка ми – японка. Казвам ти го веднага, за да не се чудиш. Не че познавам стария – него го преместили много бързо и „бай-бай!”, както често става. Чувала ли си за „Мадам Бътърфлай”?

- Да, аз много обичам опера!

- Никога не съм ходил, но съм слушал за това парче. Та случило се нещо подобно, само дето майка ми не си теглила ножа – все пак времената били други. Двамата поне се били разписали и благодарение на това после получих стипендия да уча в Американското училище. Не че го завърших, но поне говоря свестен английски – не като другите! Нали?

  Джо се разсмя и смигна на Катаржина.

- А ти, как се казваш?

- Катаржина.

- Ката… какво?

- Ка-та-ржи-на!

- Не може ли малко по-кратко, че не е честно? Ти трябва да запомниш само „Джо”, а аз… – абе там както се казваш!

  Катаржина се усмихна.

- Може и Каша. Не… Кати е по-добре!

- Това вече звучи познато – защо не казваш от самото начало!

  Докато двамата се смееха, сервитьорката донесе порция ушички и две уискита с лед – явно поръчани от Джо.

- Джо, извинявай – каза Катаржина притеснено – аз не пия много, не може ли да взема да речем… бира?

- Искаш да пиеш бира в бар? Това е гъзария, допустима само за ветерани. На твоята възраст трябва да си по-ортодоксална! Ще му сложим малко сода – това по същество е безалкохолна напитка!

  Катаржина отпи от уискито и усети как тялото и душата ù бързо се отпускат. Тя прехвърли крак върху крак, като не забрави да придърпа късата си пола. Забелязала как бързия, но непропускаш нищо поглед на Джо оценяващо се разходи по тях, тя без особена тревога си помисли:  „Трябва да внимавам да не ги разтворя, като се увлека в разговора. Макар че какво пък толкова – Джо изглежда момче, видяло доста бикини през живота си…”

- И какво, Кати, дошла си в Окинава на екскурзия, а? Ще се гмуркаш ли?

- Не… Всъщност дойдох по работа.

- О, ти работиш?

- Не, не, студентка съм във Варшава. Нали си чувал за Полша?

  Джо кимна неопределено.

- Там уча антропология. И сега трябва да събера данни за дипломната си работа.

 - Ще ставаш лекарка ли?

 - Не, не, антропологията е нещо друго. Как да ти обясня…- в главата на Катаржина се блъскаха различни учебникарски определения, но не беше сигурна доколко ще са разбираеми за Джо. – Антропологията се занимава с човека. Как хората живеят, как общуват, в какво вярват, как умират – ей такива неща…

- Виж ти, звучи интересно! И най-хубавото е, че хора има навсякъде!

- Да, но аз ще ходя на Ишигаки…

- И защо ти е такова затънтено място, тук няма ли хора?

- Има. То и във Варшава има, но за нас е по-добре хората да са малка група, така че да можем да я обхванем в описанието си.

- Колко малка? Колкото хората в един бар ли?

Катаржина помисли за миг и после кимна.

- Ами ето ти го бара – изучавай го! Тук хората правят всичко, което правят и на други места. Даже и повече!

- Шегуваш се!

- Не, съвсем сериозно. Аз съм управител тук. Може и да спечелиш някоя йена. Няма да ти е излишно, нали?

- Но какво трябва да правя?

- По същество нищо. Само да носиш тази пола.

  Катаржина усети как цялата се изчервява и придърпа полата си, която напълно според очакванията се бе качила над критичната линия.

- Я се изправи малко! – каза Джо нежно, но категорично.

  Изненадващо за себе си Катаржина се изправи и застана до масичката. Забеляза как погледите на всички посетители се насочват към нея, но, дали заради уискито, не почувства срам или унижение, а някакъв приятен гъдел.

- Завърти се! - нареди Джо. Катаржина го направи, гледайки почти предизвикателно посетителите в очите.

- Страхотна си! Краката ти дават ясна представа за смисъла на живота! Истинско антропологично явление!

  Катаржина избухна в неудържим смях и се строполи на мястото си. Джо също се смееше.

- Значи да смятам, че се договорихме! – каза той след като се успокоиха. – Вечер работиш при нас, а дните ти са свободни. Ако не спиш като дърво, мисля да те водя на плажа и да те науча да се гмуркаш! Само ако искаш, разбира се!

- Искам! – каза Катаржина и веднага си помисли: „Боже, каква съм идиотка!” Но знаеше, че вече е късно. Тя бе момиче, което държи на думата си.

- Страхотно! – каза Джо и смигна. – Може да не разбирам много от жени, но ми се струва, че това могат да се окажат две преломни седмици в младия ти живот. В най-различни отношения, ако схващаш!

  Катаржина не бе съвсем сигурна, че схваща, но реши засега да не мисли по този въпрос.

  Джо бе сложил отново тъмните си очила и Катаржина изведнъж разбра защо ги носи. Просто му отиваха!