Обстоятелствата така се стекоха, че скоро след ранното си пенсиониране, Анастас Анастасов се разболя. Не беше тежко заболяване, но се наложи да постъпи в местната болница за известно време. Оперираха една от жлезите му, хормоните му се "разиграха", започна да вдига и кръвно, така че се наложи да пие лекарства "до живот" както се казва, като хронично болен.

"Не може да няма някаква връзка между двете неща", мислеше си Анастас. Беше чувал от много свои познати как пенсионирането се отразявало на здравето и дори на психиката. По начало притеснителен човек, той осъзнаваше, че може би се върти в някакъв омагьосан кръг, но тъй като прилежно пиеше изписаните му лекарства и ходеше редовно на профилактични медицински прегледи, състоянието му се закрепи задоволително. 

В никакъв случай не можеше да се каже, че се е отчаял, така че след почивка от около една година, Анастасов започна да си търси работа. Старателно подготви своята автобиография. "Изпипа" я, както обичаше да казва за някой документ, в който беше вложил голямо старание и като човек, който дълги години беше работил с документи в държавната администрация. В кариерата си той беше стигнал до длъжност Директор на дирекция и този факт, добавен към научната му квалификация, караше жена му да го смята за успял човек. 

В малкия областен град, където живееше, нямаше много възможности за работа след пенсионирането. Но ето, че един ден, от своя братовчедка, разбра, че търсят човек за охрана в сградата на данъчното.

- Охрана?! - възкликна жена му - И това след като си бил директор! 

Истината беше, че Анастас Анастасов никога през кариерата си не е бил амбициозен. Растеше в длъжностите си кротко и дори по-скоро по стечение на обстоятелствата. С колегите си, при наближаването на пенсионирането, се майтапеха как някой ден ще се наложи да "климбарят" (така се изразяваше главният експерт Краси), демек да клюмат като охрана на някоя бариера, както правеха много пенсионери за да изкарат някой лев към пенсията си. Една такава перспектива не очароваше Анастасов, но не го и ужасяваше. 

И ето, че сега съдбата му поднасяше точно възможност за работа като охрана. Вярно, не на бариера, а на рецепция на служебния вход на данъчното и с длъжност "технически сътрудник към дирекция Сигурност", но все пак... Може би жена му имаше известно право да недоволства. 

Замисли се Анастасов и след тридневно обмисляне прие новата работа. Направи си сметката, че такъв какъвто е притеснителен, а и сега с тези болести, които си докара, не би могъл да се занимава спокойно с нещо "по-сериозно". Новите му колеги бяха добре настроени и го приеха приятелски. Ходеше на работа с удоволствие, работата беше спокойна, на рецепцията контактуваше с много от служителите на данъчната служба, както и с граждани дошли за различни справки. 

Така измина първата година. Анастас свикна и вече вършеше всичко с рутина, което за него беше много важно и успокояващо. Но беше дочул и подмятания от някои свои бивши колеги от сорта: "Гледай го тоя, от административен директор, какъвто беше преди да се пенсионира, сега работи като охрана". Но това не го притесняваше. Беше решил, че за него най-важно е спокойствието. 

Някъде към края на втората година, започна да осъзнава нещо още по-важно и дори красиво, което запълваше ежедневието му, а постепенно и съзнанието му. 

Анастас Анастасов усещаше, че изживява един от най-хубавите периоди в живота си. Всяка сутрин, след като дойдеше на работа, обличаше бялата си риза, слагаше черната си вратовръзка и така спретнат заставаше изправен на входа на едно от най-важните учреждения в града. Вежливостта му налагаше да посрещне усмихнат и с поздрав "Добро утро! " и "Приятна работа!" няколко десетки пристигащи държавни служители. Това беше изключително зареждащо с позитивна енергия за целия му ден! Анастасов беше благодарен, че има такъв период в живота си! 

Когато разказа това на стария си баща, известен писател с няколко издадени книги, който беше тежко болен на легло и дори вече умираше, баща му се усмихна така искрено и въодушевено, че Анастас си каза: Ако беше здрав, със сигурност щеше да напише хубав разказ, използвайки подобен сюжет. 

След смъртта на баща му, Анастасов често си спомняше тази усмивка и за това, че самият той я беше предизвикал с една съвсем простичка история. Беше доволен, че е успял да събуди хубаво чувство в умиращия си баща и се надяваше никога да не забрави този момент. 

Знаеше, че от такива моменти се състоят добрите отношения между деца и родители.