Два лева и шестдесет и две стотинки. Толкова му дадоха в тото пункта.

     – И тройките не са това, което бяха – съобщи унило Ставри Ставрев, когато прибираше стотинките. – Но пак е нещо.

     – Късмет е – подкачи го касиерката. – Не се мръщи. Другият път – повече!

     „Друг път може и да няма“, измърмори под носа си и затръшна вратата. Няма да пуска нов фиш. Ще си пази късмета за по-важни неща.

     – Нещо угрижен ми се виждаш – отбеляза бодро с висок глас и отдалече Тодор, съученик на печелившия от шестдесет и кусур лета и негов съкварталец от има-няма четиридесет години.

     – Ти пък откъде се появи? – рече сухо Ставрев и понечи да отмине.

     – Чакай, чакай! – настигна го Тодор. – Какво ти става? Извинявай.

     – Няма за какво да се извиняваш. Просто бързам. Нямам време за празни приказки. – Погледна съученика си и осъзна, че се държи зле без причина. Необичайно мек и дружелюбен прозвуча отведнъж гласа му: – Не, братче, ти извинявай. Айде да те почерпя! Спечелих тройка от тотото.

     Купиха две бири и се настаниха на втория етаж в жилището на Ставри Ставрев, той имаше необичайно тясна тераса с опънати въжета за дрехи, а сега, напролет, оттам се откриваше гледка към калкана на съседната кооперация; олющените стени не се забелязваха от раззеленената акация и листата на наедрялата джанка с гъвкави клони, увили се като змии межу предпазните решетки.

     Домакинът се разшета и след малко се подаде като Лаокоон откъм змийската част на терасата:

     – Ще спържа картофи за мезе – каза, чувствайки се още виновен, задето така грубо щеше да отпрати приятеля си. Включи котлона. – Ще станат съвсем бързо, тъкмо да се изстуди биричката.

     В това време хладилникът изпука, а червената лампичка на печката угасна.

     – Пак спряха тока – изропта домакинът. – Ще се наложи да минем без картофи.

    – И без картофки топлата бира не става за пиене – ухили се Тодор. Той обичаше съученика си и винаги се съобразяваше с неговото мнение без да знае защо. Може би, за разлика от него, понеже се беше развил правилно и мъдро през годините – от добър юрист навремето беше станал още по-добър човек днес, макар и малко заядлив. Едва ли е за това обаче: елементарно е – та нали така деградираме всички. Затова мъдро установи: – Важна е приказката.

     – Дали? Може. Обаче, казвам ти – започнаха много да прекаляват! Наглеят вече. Всеки ден го спират. Миналата седмица, знаеш, целият квартал остана без електричество заради накакъв...

     – Планов ремонт – довърши изречението му другият. – Планов бил. Няма как. Случва се. Даже имаше бележка на нашия вход.

     – Така, така: оправдавай ги. Понеже са ти в кръвта – колко години работи при тия изедници? А?

     – Ами доста. – Тодор вдигна рамене оправдателно. Това не беше най-хубавият му спомен. Може би най-дългият обаче.

     – Доста, значи. Добре. И сега ли е планов ремонтът? Защо прекъсват електричеството без предупреждение? Има болни хора, деца, какво ли не.... Писна ми.

Отпиха направо от шишетата и дори не се чукнаха за здраве.

      – Ти следиш ли ситуацията около ЧЕЗ? – подпита Тодор Тодоров. Знаеше със сигурност, че Ставри е прочел всичко, написано по повод временната комисия в парламента, която беше образувана да разследва далаверата с прикритата продажба на електроразпределителното предприятие. – Не е шега работа. Два милиона, че и повече отгоре българи зависят от тая компания. Без ток сме за наникъде.

     Ставри Ставрев се намръщи. Не му се подхващаше тая тема и затова замълча. Обаче оня продължи:

     – Та ти ги осъди тия електроразбойници, моите, преди години! Не може да не помниш, колкото и дела да си имал, това беше велико. Даже във вестниците те писаха, и снимка ти излезе! Ей, какви времена бяха! Всички за тебе говореха. И как хубаво те мразеха!

     Ставри още повече сбърчи вежди.

     – И какво от това? – изрече бавно. – Пак си е същото. Нищо не се променя. Новият собственик на енергото ще е като стария. И нормативите са същите. Всичко е заложено във формулата на управлението, то е видно.

     – Как така? Каква формула? Знаеш, че имам афинитет към математиката, затова...

     Малка част от мазилката на калкана отсреща изпука, прекъсна афинитета на Тодор и се срути отвисоко. Ставрев погледна надолу и като видя, че никой не е пострадал, констатира все така хладно:

     – Всичко се руши. Като във война сме. И блоковете властниците искат да ни санират, санким от добро се рушат и ние сами не можем да го сторим, ако имахме пари. С чужда пита помен правят: с нашите пари нашите блокове ще измазват. Дайте ми въдица, бре джанъм, не ви ща лицемерната просия и ухилена доброжелателност! – сви юмрука си към сивия калкан и продължи по-спокойно: – Всичко чета, да. Никой няма да остави тая сделка току-така. Било е планирано, така мисля аз. Обаче нещо или някой им обърка конците. И понеже трябваше да си остане скрито-покрито, изкараха нещата така, че нямало достатъчно информация, частна била и компанията, и сделката, значи всичко е ужким наред. Човек и лъжата трябва да уважава, особено като мамиш цял един народ. Иначе какво? Щом си безотговорен в лъжите, как ще си отговорен в истината?

     – Така, така. А защо не дадоха информацията на тая временна комисия за ЧЕЗ? И аз четох и се обърках. Данни ѝ бяха нужни. А не дадоха факти. Мина малко време и предоставиха откъслечна информация, като под сурдинка. Та това е парламентарна комисия, не е ли така, има много власт...

     – Само на книга има власт. А книгата днес няма никаква стойност, щом властта е бездуховна. Сега всички се хвалят, че не четат, особено младите. Даже ми се струва, че четенето е обидно и изглежда противодържавно.

     Тодор се засмя, отпи малка глътка и допълни:

     – Направо притовохоромонално!

     Ставри продължи речта си, сякаш не е чул шегата:

     – Ами виж, ако имаш време (нали имаш интернет, а?), какво пише в правилника на парламента: че държавните органи и гражданите са длъжни да предоставят при поискване всички сведения и документи, щом са нужни за дейността на комисията. Всички сведения! Подчертавам – и документи! Не само сведения. Професионална тайна било. Глупости.

     – А не е ли тайна финансирането на сделката?

     – Тайна е, разбира се. Ама за кого? Парламент е това, ей! Не е шега работа. Щом законодателят е решил цяла комисия за сформира, та да разчепка някакъв въпрос, значи към тайните трябва да се отнасяме внимателно, стеснително. Като към лъжите, както ти казах преди малко. Малките тайни са ключ към големите далавери. Пише си го то в книгите що е банкова тайна – това са данните за авоарите и движенията по сметките. Никой не е искал данни за банкови сметки на страните по сделката за ЧЕЗ, значи не е банкова тайна. А професионална тайна е друго – тя е информацията, която се дава на надзорните органи за нуждите на тяхната дейност. Значи и професионална тайна не е. Просто заключиха тая временна комисия в клетката на собствената ѝ безпомощност... Капан ѝ туриха. Властта се подиграва с правилата, щом са само на книга. Това е очевидно. Писмо за комфорт били издали банките... Кои банки? Кои точно? Ами да ми дадат и на мен едно такова писмо, че да взема с него необезпечен кредит за няколко стотици милиона. Ще стане ли? Даже няма да е необезпечен – ще заложа всичко, което ще купя. Демек нищо мое. Много комфортно, нали?

     Драго му беше да го слуша и понеже беше с всичко съгласен, Тодор искаше да окуражи събеседника си с възражения:

     – Е, чак пък толкова! Ти, както говориш, ще се окаже, че хептен няма полза от тия комисии. Виж колко работа свърши анкетната комисия за КТБ...

     – Глупости. Не се излагай, Тодоре, не ти отива на годините. Тая пък измислена и напудрена комисия съвсем нищо не свърши. Анкетна комисия за Корпоративна търговска банка. Бланкетна комисия. Банкетна. Бля-бля. Ти разбра ли как е източена банката?

     – Амии...

     – Именно. С това „ами“ ще се свърши. Не може един човек да направи такива пакости съвсем самичък. Помагано му е. И помагачите са по-важни от извършителя. Те са подбудителите, в тях е властта, инструментите са в ръцете им. Извършителят е само маша. Същото е и с тая фирма, дето щяла да купува ЧЕЗ. Никога няма да стане ясно какво има под полата на властта. Щото е безполова. Това си е. Истината кънти като небе пред буря, обаче богоизбраните ти казват, че това е шум от строителството на нова България: хваща ли дикиш лъжата им, истината вече е без значение.

     Тодор се загледа в акацията. Като беше малък, с дядо му често ходеха до дерето при рекичката в родния градец да берат клони и акациеви листа – козата много ги обичаше.

     Изпиха бирата.

     – Слез пеша – посъветва Ставри съученика си, докато го изпращаше.

     – То няма как иначе – разсмя се пак Тодор. – Нали токът още не е дошъл.

     – Ако дойде, ще го спрат начаса и ще заседнеш в асансьора, какъвто си карък. А и доста често така става. Знаеш.

     Това беше вярно. Най-вероятно е да спрат тока веднага, след като са го пуснали. Игра на нерви.

     От пролетното време ли, от друго ли – развеселиха си и не бързаха да привършват разговора дори пред входа на блока.

     – Късметлия си ти! – потупа Тодор Ставри по рамото. – Благодаря за почерпката!

     – Щом си рекъл – съгласи се късметлията. – Така да е. Ако питаш мене, всички сме късметлии в тая държава – щом още оцеляваме. А и...

     Гръмна отнякъде в дълбокото око на небето, изтрещя.

     Ставрев си помисли: „Така е напролет – уж хубаво го гледаш времето, а отведнъж като забоботи някоя истина високо в облаците, направо кръвта ти смразява и те засипват факти, дъжд и обстоятелства едно през друго, чак очите ще ти извадят, ако не си станал безочлив преди това.” Стана му чоглаво.

     А на глас рече:

     – Защо ѝ трябваше на опозицията – стискаше на свой ред приятеля си за рамото, поглеждайки боязливо към едрите тъмни облаци, – защо ѝ трябваше да оглавява комисия на властта, а? Опозицията трябва да се бори да смени властта, а не чрез нейните хартиени органи, предумишлено смачкани и осакатени, да онагледява собствената ѝ корупция. Не е ли така? Опозицията никога не бива да оглавява парламентарни комисии, нито за ЧЕЗ, нито за каквото и да било. Когато си в парламента и нямаш лост да управляваш – можеш само да търпиш или от родолюбие (ако случайно се вземат и правилни решения) да приемаш това и онова... И толкова! Но никога не бива да яхваш чужда власт – сладкото в нея е само това, че е чужда, а не че е власт.

     Тодор Тодоров замаха, смотолеви „Ти за власт или за жени говориш?” и побърза да се прибере към своя си блок, защото тая буря, която вещаеха мълниите, щеше всеки миг на рукне отгоре като премълчана и дълго криена истина.

     А и много думи чу. Тоя Ставри беше се променил – преди не говореше толкова много. Не че казва нещо лошо и неправилно, ама омръзва.

     Обаче не рукна. След половин час облаците си поделиха мирно небето, погледът им светна, сбогуваха се и побързаха да си вървят по пътя. Имаше още време до края на деня и Тодор Тодоров каза на съпругата си:

     – Аз ще изляза.

     – Вечерята е почти готова – възрази тя. Страхуваше се, че пак ще започне да пие. От няколко месеца не лизваше. – Любимото ти.

     – Няма да се бавя.

     Всъщност искаше да изпие поне още една бира. Тежко му беше нещо. Докато ходеше на работа – това беше само допреди няколко години, спестяваше по малко. Сега спестяванята се бяха изпарили и едва кретаха.

     Обаче не му се пиеше сам. С кого другиго, ако не със Ставри? Понякога той му досаждаше: говореше много обстоятелствено, като дърт съдия; после внезапно млъкваше и с ченгел не можеш да му извадиш и дума от устата. Но умееше, дявол да го вземе – умееше и да говори, и да мълчи.

     Звънна на звънеца отдолу. От домофона прозвуча недоволният глас на Ставрев:

     – Ти ли си, Тодоре?

     – Аз, аз.

     – Влизай.

     Чу се пиукането на автоматичната система и резето на вратата се отключи.

     – Ама аз мислех да поизлезем – колебаеше се гостенинът. – Виж, времето се оправи.

     – Хайде де – влизай! – настоя Ставрев. – Вече има ток. Обещах ти картофи.

     „Картофи, картофи... Хубаво – мислеше Тодоров нагоре по стълбите. – Ама на мен ми се пие. И ми е тъжно, едно такова – тегаво.”

     Влачеше нозете си бавно и докато стигне апартамента, се задъха – не от умора.

     – Какво си се стъмнил като облак, бре? – учуди се Ставрев, като го зърна. – Да не ти е станало нещо през тоя час? Или те е хванала бирата?

     – Точно обратното. Отвори ми глътка. Нещо крив ми се стори разговорът ни преди малко, болно ми стана – кой знае защо. Гърлото ми пресъхна вкъщи. И хукнах. Пак излязох. Навън.

     – Като малките деца: стегне ли те шапката – навън! Ама правилно си сторил. Когато на душата те е тясно, нямаш място при себе си, трябва да излезеш извън там.

     Тодор го погледна уморено и неразбиращо.

     – Условно казано, разбира се – уточни.

     И докато разговаряха, отнякъде се взе бутилка жълта ракия, кацна на масата и заискря с премрежен и жаден поглед.

     – Ама ти май не си спечелил само тая тройка днес, а? – живна и искрено се зарадва Тодор. Стана, огледа я и седна ококорено върху ниския диван. – Повече нещо си спечелил, друже, повече. А нищо не казваш.

     – Тая ракия я пазя от времето преди да се спомине Сия. – На десет години е. Криех я от собствените си очи, да не я гледам, защото ще ѝ видя сметката. Никога не съм забравял къде е, и Сия, лека ѝ пръст, и тя знаеше за нея. Нарочно не я носех в мазето, защото там по-лесно щях да изпия, особено зиме, когато претаквам зелето. А тук, в чекмеджето досами хладилника, където редя стари буркани – там рядко ровя и не поглеждам. С времето започнах да свиквам с присъствието ѝ и вече не ме съблазняваше. Реших, че е изветряла и това ми помогна.

     Тодор още не можеше да сдържи радостта си при вида на старото запазено шише:

     – Ама ти цяла повест ми разказа за тая бутилка. Какво хубаво стъкло има! Гладко, нежно, настръхнало... И запушалката е здрава, коркова, от старовремските. Не може да е изветряла. Такова тяло няма давност.

     – Всичко ѝ е на местото. И знаеш ли каква е? Плодова. Четиресет и осем градуса!

     Тодор се просълзи от умиление:

     – Нямаш представа колко отдавна не съм лизвал плодова ракия! Никъде вече не продават. А и това по магазините – това не е ракия, някакъв дестилат е. Има вече добри технолози по винзаводите, ама ракията им – калпава, даже и на спирт не мирише, камо ли на плод. Виж това изглжеда друго, истинско.

     Тапата пукна и домашната ракия напълни кухнята с аромат на изпечени вишни, череши и джанки. Замириса на село, на бор и смола, на треви и на младост. Двамата продължиха разговора за политиката. Стана дума за оставки – тези, които се подават, за да не се приемат и за другите, които се приемат преди да са подадени; за безличието, за покрусата, за разочарованието.

     Тодор по едно време се разплака:

     – Проклети да са всичките политици! Напих се заради тях. Жена ми ще ме бие!

     Това се беше случвало само веднъж. Удари го с точилката по главата – не беше силно, но му излезе цицина. Преди години още държеше на външния си вид и не излезе цяла седмица от вкъщи да не го виждат в това състояние на духа. Оттогава пиеше скришом и по малко.

      Ставрев знаеше домашния им телефон. Отиде в антрето и го набра.

     – Николина, мъжът ти е при мене – съобщи делово. – Видях го навън случайно, докато изхвърлях боклука. Целият беше посинял, седеше до кестена пред нашия блок. Едва го домъкнах до вкъщи и му дадох да пие ракия, за да се свести. Сега е по-добре... така да се каже.

     Жената се разтревожи престорено, каза, че идва веднага и тръшна слушалката.

     – Сега ще стане още по-зле – затюхка се Тодор. – Ще отида в банята да се освежа. Ще ме бие на чужд терен. Срамотице, леле! Голям срам! Резил! Отивам!

     Обаче не стана така. Съпругата на Тодор дотича само след пет минути; беше сменила пеньоара си с хубава бяла блуза и стегната пола. Носеше бохча с хляб, кутия с изстинапи пържени чушки с яйца и люти чушлета.

     Ставрев се зарадва да я види. Тодоров беше започнал да му омръзва. Той често изпадаше в такива състояния – пълно обезверение и самосъжаление, налудничави идеи, свързани с евтаназия или поне с причиняване на някакво свръхстрадание, за да бъде изпитан докрай духът. Приятелят му следеше отблизо политиката и тази близост го довеждаше понякога до крайна безпомощност; тогава мисълта за предстояща и внезапна смърт му се струваше особено примамлива.

     А и той самият прекали днес – мразеше политиката, и тя го мразеше. Не всяка омраза обаче трябва да се споделя, особено на глас. Може да го е натоварил.

     Ставри Ставрев отново се зарече да не говори повече за политика. Никога. Той беше още мъж.

     Николина се стъписа, като видя домоуправителката на входа. Беше вече мръкнало и нямаше хора наоколо. „Тая вещерица снове навсякъде!“, каза си и поздрави сухо. Не получи отговор и бързо се шмугна по стълбите.

     – Досетих се какво е станало – намигна на Ставрев, докато подаваше бохчата и събуваше обувките си. – Предположих, че за да се съвземе малко моят, ще му трябва хубаво мезе. Нося от любимата му гозба – пържени чушки с яйца. Обаче са изстинали. Сирене нямам.

     – Аз имам! – досети се Ставрев и в същия миг съжали, че го каза. То трябва вече да е мухлясало, защото го беше забравил в найлонов плик някъде по-дълбоко в хладилника и стоеше там вече цяла седмица.

     Тодор стоеше на масата мокър и весел. Лицето му, наплискано обилно с вода, грееше зачервено, косата се беше слепнала. Николина го изгледа внимателно, поклати глава и се зае да подрежда масата.

     – Ние пържихме картофи! – уведоми я весело съпругът ѝ. – Но ги изядохме.

     – Нося друго – смотолеви като да е виновна за нещо Николина и заметна блузата си нервно. – Ставри, къде е сиренето?

     – Трябва да е в хладилника. Там беше – престори се на разсеян и остави жената да се оправя сама.

     Тя го намери трудно след отворените консерви и полупразните бутилки от олио, оцет и някаква киселина, която вероятно някога е била сок; погнуси се от вида му. Изстърга го, после го изми в мивката и мислеше, че този мъж трябва или да си намери жена, или да се храни навън – язък иначе за продуктите. Половината буца отиде в кошчето за боклук.

Хранеха се мълчаливо. Тодор предпочиташе да не говори. Ставрев чувстваше неудобство от очевидната лъжа. А Николина не беше гладна и разглеждаше разхвърляната кухня и неизмитите чинии. Особено се впечатли от пердето – някога дантелено, сега по него висяха парцали от мухъл и мазни паяжини. Натъжи я гледката и каза:

     – Аз ще тръгвам. Ти, Тодоре, остани да спиш тук. Няма да ти е за първи път. Нали може, Ставри?

     Домакинът рипна:

     – Ама разбира се! Как иначе? Нека се... възстанови. Понеже го намерих така и...

     – Добре, добре. Лека нощ.

     Долу отново срещна домоуправителката. Съжали, че не беше взела със себе си точилката. Изгледа я злобно и я подмина: „Клюкарка!“

     Усети мириса на прецъфтялата липа и ѝ стана приятно. Кварталът се унасяше, дори вече не се усещаше боботенето на автомобилите от близкия булевард. Само шумните спорадични крясъци на пияниците в градинката до супермаркета деряха тишината и я подсетиха, че е добре да се прибере по-скоро.

(Следва)