Късове жива храна
3 мин за четене
Късове жива храна
"Вчера, 1 октоври 2092 година,
всички водосборни басейни на Земята
бяха окончателно изолирани..."
Из печата
А днес е първи декември. От пет дни съм в клетка. Гладен съм. Имам чувството, че винаги съм бил гладен, но сега е по-лошо от всякога. Усещам как силите ме напускат. Подивявам. От пет дни подивявам, гледам оглозганите кости на земята и се питам колко ми остава да живея? Мятам се като животно, катеря се по железните пръчки на моя затвор, за сетен път се опитвам да се преборя с решетката.... А зная, че няма смисъл. Не биваше да позволявам да ме натикат тук. Сега е късно! Късно за каквото и да било.
Трябва да си отпочина. Просто ще се свия в ъгъла и ще се опитам да си спомня началото....
- Данните от изледването не са готови
- Но той ще умре!
- Нищо не можем да направим. Нужно е време.
Бях човек като всички останали. Откъде дойде промяната? От онази сутрин, когато се събудих с напълно празен стомах. Предишния ден бях пил вода - макар да знаех, че е опасно. Исках вода, а не тази дестилирана помия, от която и без друго ми се повдигаше. Надявах се да не ми се отрази...
Закусих, но всичко остана същото.Изпразних хладилника до последното ъгълче. Едва тогава се изплаших. През целия ден поглъщах всичко, което ставаше за ядене, ядох дотогава, докогато имаше какво да се яде. Но гладът си остана в мен. Цялата нощ не мигнах. На другата сутрин опитах отново, но пак не се почувствах сит. Спасението дойде, когато видях съседската котка да лежи на изтривалката пред вратата ми. Взех я, прибрах я и я изядох.Тогава съзнанието ми реши, че се чувствам по - добре. Дали живата плът не бе решението на проблема? Вечерта поканих жена в апартамента си. Любехме се, когато болката в корема ми се обади отново. Не знам какво ми стана....Аз я убих! Убих я инстинктивно, за да се спася. Убих я със собствените си ръце, без да мисля. В транс. Дърпах със зъби месото, глозгах дългата бедрена кост и усещах как животът ми се връща. Доста време се храних така. Накрая свикнах да мисля, че не правя нищо нередно - убиването, разкъсването и поглъщането се превърнаха в действия, като всички останали.
За съжаление не можех вечно да каня хора в къщата си.Третия път,когато изядох човек на открито, ме видяха. Полицията претърси дома ми и се наложи да се крия. Животът ми стана ад. Преди пет дни позволих да ме заловят с надеждата, че ще разберат как стоят нещата в действителност...Но те ме набутаха в клетката и оттогава не съм мръднал. Изведоха ме само веднъж - с маска на лицето и белезници на ръцете, правеха ми някакви изследвания, вероятно всичко са разбрали, вероятно знаят как да ми помогнат....
- Резултатите са налице.Той не е с корем, а с анихилатор.Разбирайте го както искате, но той може да изгълта тонове месо, без дори да преяде.
- Болест ли е това?
- Дявол зане. Стомахът му би разградил за броени секунди дори гумен ботуш. Ако е пил вода, както вероятно е и направил, нищо чудно в организма му да са се получили аномалии.
- Но той умира...
- Да нямаш идея? Впрочем никога не забарвяй, че той е убиец, при това опасен.
- Дали е единичен случай?
- Не зная. Може би.
Слънцето заляза....Пада мрак. Виждам пред клетката онези, които ме изледваха. Защо ме гледат така... Защо не ми помогнат? Защо? Пак ли трябва да разчитам на себе си? Искам да глътна нещо, по дяволите!
И захапвам ръката си.
Едва ме спасяват. Връзват ме така, че да движа единствено главата си и ме оставят сам.
Минава време...Знам, че още не са решили какво да ме правят.Ами ако някой друг реши да пие вода?
Вече се опитвам да спя, когато в клетката влиза професорът. Онзи, онзи същият, дето ме изследва.Той коленичи пред мен и започна да ръфа бедрата ми. Аз крещя, крещя, крещя, но никой не ме чува,може би защото останалите ръфат бедрата на някой друг...
"Вчера, 1 октоври 2092 година,
всички водосборни басейни на Земята
бяха окончателно изолирани..."
Из печата
А днес е първи декември. От пет дни съм в клетка. Гладен съм. Имам чувството, че винаги съм бил гладен, но сега е по-лошо от всякога. Усещам как силите ме напускат. Подивявам. От пет дни подивявам, гледам оглозганите кости на земята и се питам колко ми остава да живея? Мятам се като животно, катеря се по железните пръчки на моя затвор, за сетен път се опитвам да се преборя с решетката.... А зная, че няма смисъл. Не биваше да позволявам да ме натикат тук. Сега е късно! Късно за каквото и да било.
Трябва да си отпочина. Просто ще се свия в ъгъла и ще се опитам да си спомня началото....
- Данните от изледването не са готови
- Но той ще умре!
- Нищо не можем да направим. Нужно е време.
Бях човек като всички останали. Откъде дойде промяната? От онази сутрин, когато се събудих с напълно празен стомах. Предишния ден бях пил вода - макар да знаех, че е опасно. Исках вода, а не тази дестилирана помия, от която и без друго ми се повдигаше. Надявах се да не ми се отрази...
Закусих, но всичко остана същото.Изпразних хладилника до последното ъгълче. Едва тогава се изплаших. През целия ден поглъщах всичко, което ставаше за ядене, ядох дотогава, докогато имаше какво да се яде. Но гладът си остана в мен. Цялата нощ не мигнах. На другата сутрин опитах отново, но пак не се почувствах сит. Спасението дойде, когато видях съседската котка да лежи на изтривалката пред вратата ми. Взех я, прибрах я и я изядох.Тогава съзнанието ми реши, че се чувствам по - добре. Дали живата плът не бе решението на проблема? Вечерта поканих жена в апартамента си. Любехме се, когато болката в корема ми се обади отново. Не знам какво ми стана....Аз я убих! Убих я инстинктивно, за да се спася. Убих я със собствените си ръце, без да мисля. В транс. Дърпах със зъби месото, глозгах дългата бедрена кост и усещах как животът ми се връща. Доста време се храних така. Накрая свикнах да мисля, че не правя нищо нередно - убиването, разкъсването и поглъщането се превърнаха в действия, като всички останали.
За съжаление не можех вечно да каня хора в къщата си.Третия път,когато изядох човек на открито, ме видяха. Полицията претърси дома ми и се наложи да се крия. Животът ми стана ад. Преди пет дни позволих да ме заловят с надеждата, че ще разберат как стоят нещата в действителност...Но те ме набутаха в клетката и оттогава не съм мръднал. Изведоха ме само веднъж - с маска на лицето и белезници на ръцете, правеха ми някакви изследвания, вероятно всичко са разбрали, вероятно знаят как да ми помогнат....
- Резултатите са налице.Той не е с корем, а с анихилатор.Разбирайте го както искате, но той може да изгълта тонове месо, без дори да преяде.
- Болест ли е това?
- Дявол зане. Стомахът му би разградил за броени секунди дори гумен ботуш. Ако е пил вода, както вероятно е и направил, нищо чудно в организма му да са се получили аномалии.
- Но той умира...
- Да нямаш идея? Впрочем никога не забарвяй, че той е убиец, при това опасен.
- Дали е единичен случай?
- Не зная. Може би.
Слънцето заляза....Пада мрак. Виждам пред клетката онези, които ме изледваха. Защо ме гледат така... Защо не ми помогнат? Защо? Пак ли трябва да разчитам на себе си? Искам да глътна нещо, по дяволите!
И захапвам ръката си.
Едва ме спасяват. Връзват ме така, че да движа единствено главата си и ме оставят сам.
Минава време...Знам, че още не са решили какво да ме правят.Ами ако някой друг реши да пие вода?
Вече се опитвам да спя, когато в клетката влиза професорът. Онзи, онзи същият, дето ме изследва.Той коленичи пред мен и започна да ръфа бедрата ми. Аз крещя, крещя, крещя, но никой не ме чува,може би защото останалите ръфат бедрата на някой друг...
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Христо Иванов Всички права запазени
