Къде съм? Изгубен съм. Оглеждам се, а около мен има само стени. Зелени, високи, непреoдолими плетове с хиляди свежи листа, развявани и шумолещи на вятъра, по мънички сиво-кафяви клони. Стена и зад нея друга, а над тях светлина без светило. Бавно се лутам и обикалям коридори без ред и форма. Търся себе си, търся света. Под краката ми мека трева заглушава стъпките ми. Бил съм тук хиляди пъти в сънищата си и всеки път толкова изгубен, но смисъла е да вървя напред, защото в центъра е изворът на живота. Завои и кривини, тесни и широки алеи и винаги стени отстрани. Тук няма време. Ден и нощ не се сменят и няма край пространството. А аз продължавам да ходя. Всеки погрешен избор носи болка и тъга, всеки правилен ме приближава до живота. Изпитва те, играе си с реалността и въображението. Волята, силата, мечтите - всичко е истина и всико е лъжа - намери се. Завивам, вече съм близо, и ново изпитание - огън с зелени, червени и жълти пламъци. Идва към мен, поглъща ме, рови се в мислите ми, в мен. Искаш да извикаш, а устните ти са залепени. Но примигваш и огъня го няма. Вече съм там - в Центъра, а той е черна бездна и аз съм стъпил на ръба. Няма вече да се лутам. Правя последната крачка, затварям очи и чакам бездната да ме погълне. Но не, аз не падам, аз се издигам. Отварям очи и отново съм себе си. Бездната става все по-малка - черен кръг обвит от бушуващо зелено море. Продължавам пътя нагоре, вече усещам тялото си, а зеленото море се смалява, около него има бели облаци. Отново съм в Реалността и тя ме обгръща - черна зеница в зелен ирис. Нейното око.