Това е моето произведение, което бе от участващите в конкурса,надявам се да ви хареса =)                  

                 Лабиринтът към щастието

     И тази вечер, като всяка друга, Джейн се прибра в своя празен и мрачен апартамент. След дългия работен ден, прекаран в пощата, тя се отпусна на дивана в хола и се загледа в тъмното. За какво ли си мислeше тя? Точно в този момент тя не бе способна на никаква мисловна дейност. Бе толкова изтощена, че не знаеше какво прави. Но ето, че една мисъл й се завъртя в главата. Утре бе събота и се навършваха пет години от смъртта  на нейните родители. Ето това я занимаваше цяла вечер. Тя нямаше нито братя, нито сестри. Беше съвсем сама в дъждовния Лондон. Изведнъж задълбоченото мислене на Джейн бе прекъснато от игривото потропване на капчиците дъжд по стъклата. Тя стана и отиде до прозореца. Вгледа се навън и съзря- всичко бе пусто, нямаше жива душа, тъмно и загадъчно.Както бе и вечерта, когато загинаха нейните родители. Тя си спомни този момент от жестоката катастрофа, която се бе случила отново в такава дъждовна вечер, единственият оцелял- бе Джейн. Тогава тя бе само на 18 години, а остана кръгъл сирак. От тогава Джейн се справя съвсем сама, не знае какво е смях, щастие, дори какво е любов. След дългото взиране през изпотения прозорец, Джейн стигна до заключителната мисъл- тя бе станала на 23 години и реши, че е време да разбере какво е да обичаш и да бъдеш обичан. Още на следващия ден, тя щеше да се захване с изпълнението на желанието, което толкова я измъчваше.

     На следващият ден, когато се събуди, тя отиде на гробищата, почете паметта на родителите си и след това се прибра мълчалива у дома. Днес бе събота- имаше два дена да изпълни това, което бе решила. Облече се хубаво, направи се красива, въпреки, че тя винаги си беше такава и излезе. Не знаеше нито къде отива, нито защо. Просто вървеше. Ненадейно тя се оказа в един от най- отдалечените квартали на Лондон. Изведнъж чу детски плач. Джейн започна да се озърта откъде идва този звук, или по-точно от кого. Тя съзря до една кофа за боклук, малко момиченце на около 10 години. Джейн се прибижи и го попита:

 - Защо плачеш? Какво има?
Момиченцето нищо не отговори. То продълаваше да плаче.
След малко Джейн каза:

 - Добре, успокой се и ми кажи какво е станало, защо си толкова разтревожено.

Със заекваш глас, момиченцето промълви:

 - Някакви големи момчета откраднаха последните ми пари. Татко е много болен и аз излязох да му купя топъл хляб. Сега как ще се прибера? Как ще го погледна отново, като няма какво да му дам? Той очаква от мен един мек и топъл хляб да се подкрепи. А аз нямам нищо. Нито хляб, нито пари.

     В този момент Джейн забрави, че бе излязла да дири любовта си и отново запита момиченцето:

 - А къде е майка ти?

 - Тя почина преди един месец от рак.- едвам промълви то. Джейн се замисли. Какво толкова може да направи един човек, че за да има такава съдба. Това не е живот. Никой не заслужава такова нещастие. Тя отново погледна момиченцето, което бе босо, с тънки, изпокъсани дрехи, а навън бе студено. Но с големи, дълбоки, сини очи. В тях се виждаше мъката и болката на това малко същество.

     Джейн хвана момиченцето за ръката и го поведе към вкъщи, то започна да пита:

 - Но, какво, защо? Къде ме водите? Моля ви, недейте!

 - Спокойно, ела с мен и всичко ще е наред!- промълви великодушната Джейн.

     Когато пристигнаха, тя даде на момиченцето дебели дрехи, нахрани го с топла храна и попита:

 - Как се казваш?

 - Анна- промълви то.

 - Е, Анна, след като се погрижих за теб, сега е време да занесем от тази вкусна храна и на твоя баща.- предложи Джейн.

Момиченцето веднага се съгласи. Когато стигнаха, Джейн забеляза колко чист и уютен бе домът, въпреки беднотията, всичко бе сравнително подредено. Бащата на Анна лежеше в хола.

 - Татко, татко, виж какво ти носим аз и милата г-ца Джейн, която се погрижи за мен!

Но не се чу никакъв глас. Джейн се приближи към мъжа и разбра, че той отдавна е мъртъв. Само с поглед тя показа на Анна какво се бе случило. Момиченцето започна да плаче. Сега то бе кръгъл сирак, съвсем само- точно като Джейн.

     След време се разбра, че Джейн осиновила Анна. Те заживяха заедно. Но този път вече не бяха сами.

     И отново, една вечер, когато валеше дъжд и в Лондон всичко бе мрачно и студено, Джейн отново седеше до прозореца. Но до нея спеше малката Анна. Джейн се замисли и осъзна колко е трудно да се луташ по лабиринта на щастието. Колко е трудно да търсиш светлина в тунела. Когато те боли, когато си сам. Но ето, че рано или късно човек открива капчица щастие, топлота, която да го сгрее. Когато той открие сродна душа. Така се бе случило и с Джейн. Тя вече не бе сама, а и малкото момиченце също си намери човек, който да го обича. Така заедно заживяха и преодоляваха препятствията в живота, към търсене на правилния път по лабиринта на щастието. А именно това бяха- малката, 10- годишна Анна и 23- годишната, преуспяла Джейн.